Определение № 2681 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2303/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. М., М. Х. Т. и Н. С. Р., представлявани от адв. Г. Г., срещу решение № 126 от 12.05.2025г. по в.гр.д. № 1009/2024г. на Окръжен съд-Хасково, допълнено с определение № 675 от 09.07.2025г., с което е потвърдено решение № 168 от 04.10.2024г. по гр.д. № 330/2023г. на Районен съд-Харманли. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторите против Кооперация „Районна потребителна кооперация Харманли” иск с правно основание чл.58, ал.1 от Закона за кооперациите за отмяна на решение № 14 от 29.03.2023г. на Общото събрание на кооперацията, обективирано в протокол № 1 от 29.03.2023г., с което е дадено съгласие за разпореждане чрез продажба с недвижим имот – УПИ, парцел III, кв.47, ведно с построените в него сгради, находящ се в [населено място], обл.Хасковска.

Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е споделил изводите на първоинстанционния съд относно свикването и провеждането на общото събрание на кооперацията, на което е взето оспореното решение. Сочат, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, поради което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи относно предмета на делото, както и не е обсъдил показанията на свидетелите С. и И., установяващи, че гласовете на част от явилите се на ОС членове на кооперацията не са били взети предвид при гласуването, а част от тях даже не са били допуснати да участват при провеждането му, и че в [населено място] през 2023г. не е било провеждано събрание за избор на пълномощници, а членовете на кооперацията не са били уведомени за провеждането на такова в съседно населено място.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните правни въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд да извърши собствена, всестранна и обективна преценка на доказателствата – противоречие с практиката на ВКС по т.19 на ТР № 1/2001г. по ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 139 от 28.01.2021г. по т.д. № 1780/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 155 от 03.01.2018г. по гр.д. № 4844/2016г. на ВКС, III г.о.

2. Валидно и законосъобразно ли е решение на Общото събрание на кооперация в случаите, когато не са проведени отчетно-изборни събрания в целия район на кооперацията, не са избрани пълномощници и не са допуснати до участие в гласуването членове на кооперацията, въпреки явяването им на ОС? Касаторите намират, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Районна потребителна кооперация Харманли”, представляван от адв.Д. А., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви и е обсъдил относимите към спора доказателства, поради което не се е отклонил от практиката на ВКС. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл съобразно чл.269 ГПК, а молбата – допълнение към въззивната жалба не следва да се взема предвид, тъй като е подадена след изтичане на срока за обжалване, и въззивният съд не е имало какво конкретно да обсъжда от неконкретната въззивна жалба. Поддържа, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е невярно и недоказано твърдението, че не са проведени изборни събрания в целия район на кооперацията, не са избрани пълномощници и не са допуснати до участие в гласуването членове на кооперацията, като сочи, че е проведено ОС на пълномощниците, а не на всички член кооператори.

Подадена е и частна жалба от М. Г. М., М. Х. Т. и Н. С. Р., представлявани от адв. Г. Г., срещу определение № 675 от 09.07.2025г. по в.гр.д. № 1009/2024г. на Окръжен съд – Хасково, с което е допълнено въззивното решение и частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на „Районна потребителна кооперация Харманли” разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3750 лева.

Частните жалбоподатели поддържат, че искането за присъждане на разноски е направено след приключване на съдебното дирене пред втората инстанция, като към този момент не са представени и доказателства за сторени разноски. Твърдят, че не е представен и списък на разноските, което лишава ответника от право да иска изменение или допълване на решението в тази му част. Поддържат, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите им за неоснователност на искането за присъждане на разноски, които поддържа и пред настоящата инстанция, като прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.

Ответникът „Районна потребителна кооперация Харманли”, представляван от адв. Д. А., представя отговор, с който оспорва частната жалба. Сочи, че искането за присъждане на разноски е направено своевременно - с отговора на въззивната жалба, като са представени в този срок и доказателства за заплащането на адвокатското възнаграждение изцяло в брой. Твърди, че е представен и списък на разноските, макар същият да не е предпоставка за допустимост на искането за допълване на въззивното решение в частта за разноските. Поддържа, че частните жалбоподатели не са направили възражение за прекомерност на направените от тях разноски свовременно, поради което релевираното след приключване на устните състезания възражение за прекомерност е преклудирано.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено в първоинстанционното производство провеждането на общо събрание на кооперация „РПК Харманли” на 29.03.2023г. в 10,00 часа в залата на Снек-бар „Турист” в [населено място], на което са присъствали делегати в качеството на пълномощници, избрани съответно от селищните събрания на селата Браница - 22 член кооператори, Българин – 18, Върбово - 39, И. - 56, Изворово - 8, Овчарово - 16, Орешец - 32, Поляново - 26, Рогозиново - 19, Смирненци - 20, Черепово - 16, Шишманово - 33, Харманли – 154; че за организацията и провеждането на общото събрание на кооперацията на свое заседание от 03.11.2022г. Управителния съвет е взел решение за броя на пълномощниците за участие в общото събрание - 70, като на събранието са присъствали 50. Изтъкнал е, че спорният въпрос, повдигнат с исковата молба пред районния съд и въззивната жалба, е за законосъобразно провеждане на общо събрание на кооперацията и на взетото решение за разпореждане с описания недвижим имот. Намерил е, че при напълно изяснена фактическа обстановка, която и при приетите от въззивната инстанция писмени доказателства не се променя, първоинстанционният съд е счел, че ищците имат активната легитимация да оспорват решенията на общото събрание на кооперацията и че процедурата по организацията и провеждането на общото събрание е спазена и е съобразена с изискванията на чл.15, ал.1 ЗК и чл.18 от Устава на „РПК Харманли”. Посочил е, че тези разпоредби допускат провеждане на събрание с участие на пълномощници при спазване на съответните квоти, което е сторено. Намерил е, че събранието е проведено при наличие на кворум, свикано надлежно с писмена покана 14 дни преди провеждането, както правилно е прието от районния съд. По отношение на втория спорен въпрос за неправилното и в ущърб на кооперацията разпореждане с недвижимия имот в [населено място] е споделил извода на първоинстанционния съд, че решението за продажба е от категорията такива, свързани с целесъобразност. Посочил е, че първоинстанционният съд подробно и аргументирано е приел, че оспореното решение е взето в съответствие с разпоредбите на чл.15, ал.4, т.10 ЗК, тъй като е налице решение на Управителния съвет за провеждане на общо събрание на кооперацията с посочен дневен ред, място и дата, начин на провеждане - чрез пълномощници при съответна квота съгласно ЗК и Устава, съставен е протокол от 29.03.2023г. за проведеното събрание и взетото решение за разпореждане с недвижимия имот. С оглед на това и като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

С определение № 675 от 09.07.2025г. по в.гр.д. № 1009/2024г. на Окръжен съд – Хасково е допълнено въззивното решение, като въззивниците са осъдени да заплатят на въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 3750 лева. Приел е, че в решението си е пропуснал да се произнесе по направеното искане за присъждане на разноски, придружено със списък на същите в размер на 3750 лева, представляващи адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответната кооперация.

По касационната жалба на М. Г. М., М. Х. Т. и Н. С. Р.:

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводът на касаторите за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях е неоснователен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съгласно решение № 216/19.01.2015г. по гр.д. № 2008/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл.262, ал.1 във връзка с чл.260, ал.1, т.3 ГПК. Възприето е разрешението, дадено с решение № 246 от 23.10.2013г. по гр.д.№ 3418/2013г. на ВКС, І ГО, според което до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Съгласно ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1 при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В т.3 от горепосоченото тълкувателно решение е дадено разрешение, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269, ал.2 от ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Следователно, когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд не може служебно да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора освен когато е длъжен да приложи императивна правна норма, установена в обществен интерес или да следи за интересите на определени правни субекти, за защата на които съдът следи служебно. В решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д. № 929/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл.262 от ГПК. Жалбоподателят може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и да ги доуточнява и конкретизира чрез допълнителна молба, и въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба. Идентично разрешение е дадено и с решение № 48 от 12.06.2027г. по т.д. № 408/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., според което по подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Съобразено е възприетото в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и е посочено, че с оглед правомощията на въззивната инстанция при подадена бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми.

В настоящия случай въззивният съд е изложил кратки мотиви по предмета на спора и, възприемайки изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанциония съд, е препратил към мотивите му на основание чл.272 ГПК. С оглед обстоятелството, че е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания, а единствено е изразено несъгласие с решението на първоинстанционния съд и е направено искане за пълната му отмяна и за уважаване на предявения иск, а допълнението към въззивната жалба е постъпило на 11.11.2024г., след изтичане на предвидения в чл.259, ал.1 ГПК срок за въззивно обжалване, въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. По направените след изтичане на срока за въззивно обжалване оплаквания въззивният съд не е бил длъжен да се произнесе, тъй като не касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, нито неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма.

Вторият материалноправен въпрос в първата си част не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да се явява обуславящ изхода на делото, тъй като е основан на фактически твърдения, които не са възприети от въззивния съд. Във втората си част въпросът се отнася до недопускането на членове на кооперацията до участие и гласуване в проведеното ОС. По този въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая оспореното решение е взето от събрание на пълномощници съгласно чл.15, ал.1 ЗК и чл.18 от устава на кооперацията, което се състои от избрани по норма на представителство, определена в устава, пълномощници, а не от общо събрание на кооперацията, което се състои от всички нейни членове. При наличие на ясна правна норма и отсъствие на неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По частната жалба на М. Г. М., М. Х. Т. и Н. С. Р.:

Доколкото с решението си въззивният съд не се е произнесъл по отговорността на страните за разноски за въззивната инстанция, допустимостта на искането му по чл.248 ПК за допълване на въззивното решение в частта за разноските не е обусловена от представянето на списък за разноските по чл.80 ГПК.

С оглед изхода на спора във въззивното производство и съгласно чл.78, ал.3 ГПК въззиваемата страна „РПК Харманли” има право на направените пред тази инстанция разноски. Противно на твърдението на частните жалбоподатели, искането си за присъждане на разноски за въззивната инстанция тази страна е направила своевременно в отговора на въззивната жалба, като с него е представила пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 25.11.2024г., съдържащ удостоверяване за заплащане в брой на договорено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 2500 лева, и договор за правна защита и съдействие от 19.05.2023г., съдържащ удостоверяване за заплащане в брой на адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 1250 лева. Поради това на въззиваемия ответник се дължи възстановяване на направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 2500 лева.

Неправилно въззивният съд е присъдил на ответника разноски над 2500 лева до 3750 лева. Съгласно представените от ответника доказателства адвокатското възнаграждение в размер на 1250 лева е заплатено за предоставената на ответника правна защита пред първата инстанция. С решението си първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е представил доказателства за направени пред тази инстанция разноски, поради което не следва да му се присъждат такива, и ответникът не е упражнил правото си по чл.248 ГПК да поиска допълване или изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. С оглед на това неправилно въззивният съд, при непроменен изход на спора, е присъдил на ответника и разноски за първоинстанционното производство в размер на 1250 лева.

Направеното от частните жалбоподатели с отговора на подадената от ответника молба по чл.248 ГПК възражение за прекомерност на заплатеното от него адвокатско възнаграждение е несвоевременно. Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК дава възможност по искане на насрещната страна да бъде намалено дължимото адвокатско възнаграждение, когато то се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Срокът за предявяване на искане по чл.78, ал.5 ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция, в който срок съгласно т.11 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС се правят исканията за присъждане на разноски. Когато по делото има открити съдебни заседания и страната, която се позовава на чл.78, ал.5 ГПК, е редовно призована за тях, тя следва да заяви възражението си за прекомерност срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява преклудирано.

По изложените съображения обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено в частта, с която частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на ответника разноски над 2500 лева до 3750 лева и в тази част искането следва да бъде оставено без уважение. В останалата му част обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1022,58 евро с левова равностойност 2000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение