Определение № 50463 от 07.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1869/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв.Г. Л. Н. в качеството му на процесуален представител на Н. П. М., срещу определение №281/13.07.2022г. по ч.гр.д.№354/2022г. на Апелативен съд П., с което, след отмяна на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №1337/27.05.2022г. по гр.д.№2616/21г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е отменено постановеното от последния решение в частта за разноските, с която „ОТП Факторинг България“ЕАД е осъдено да заплати на адв.Н. на основание чл.38 ал.2 ЗА сума в размер на 1369,41 лв. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за немотивираност на обжалваното определение, както и за неправилност на извода на съда, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Поддържат се съображения,че ищецът не е имало как да знае,че след като вече е получил изпълнителния лист след прекратяване на изпълнителното дело, поради настъпила перемция, ответникът няма да заведе срещу него друго изпълнително дело. Направено е искане за допускане на въззивното определение до касационен контрол, за неговата отмяна и присъждане на поисканите разноски. Искането за допускане на определението на апелативния съд е обосновано с твърдения за неговата очевидна неправилност /основание по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/, както и за противоречието му с цитираната практика на ВКС /основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ по процесуалния въпрос Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? Като практика, на която въззивното определение противоречи, се цитират решение №216/04.01.2011г. по т.д.№87/2010г. на второ т.о. на ВКС и определение №513/24.11.2016г. по ч.т.д.№1660/2016г. на първо т.о. на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба „ОТП Факторинг България“ЕАД, чрез юрисконсулт Л. П., я оспорва в писмен отговор като поддържа становище, че липсват основания за допускане на определението до касационен контрол, а по същество – че обжалваният акт е правилен. Моли определението на въззивния съд да не бъде допускано до контрол по същество, евентуално – да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, намира частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Окръжният съд П. е бил сезиран с отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК от Н. М. срещу „ОТП Факторинг България“ЕАД за признаване за установено,че не дължи на дружеството суми по издаден на 31.03.2014г. изпълнителен лист, въз основа на който е било образувано изпълнително дело. Наведените в подкрепа на формулирания петитум съображения са за перемиране на изпълнителното дело и изтичане, при бездействие на кредитора, на давностния срок, с което вземането му е било погасено. В хода на делото ответникът е заявил и поддържал становище,че не оспорва изложените в исковата молба твърдения за погасяване на вземането, както и,че не е дал повод за завеждане на делото, тъй като след връщане на изпълнителния лист от съдия-изпълнителя не е предприемал каквито и да било действия по принудително изпълнение срещу ищеца.Производството е приключило с решение, с което искът е уважен,а ответникът – осъден да заплати на процесуалния представител на Н. М. - адв. Г. Н. адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА, както и държавна такса. По молба на ответника, подадена по реда на чл.248 ГПК, окръжният съд е постановил определение, с което е отказал да измени решението си в частта за разноските. С атакуваното пред настоящата инстанция определение въззивният състав е отказал да сподели изложените от първата инстанция съображения за неоснователност на възражението на дружеството-ответник за наличие на предпоставки за прилагането на разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК. Приел е,че същото не е дало повод за завеждане на делото, тъй като още една година преди образуването на исковото производство е подал молба за прекратяване на изпълнителното дело, а след получаване обратно на изпълнителния лист е завел друго изпълнително дело, но само срещу останалите двама длъжници. Към това извънпроцесуално поведение на ответника съдът е съобразил и заявеното от него с отговора на исковата молба становище за неоспорване на иска и признание,че вземането е погасено по давност и въз основа на тези факти е заключил,че е осъществена хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК - ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което разноските тежат върху ищеца. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на състав на Пловдивски апелативен съд. Първото от сочените от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вр. чл.274 ал.3 ГПК основания за извършване на селекцията е в хипотезата на очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, това основание намира приложение в случаите,когато съдебният акт страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му от пръв поглед, без да го подлага на същинска проверка за законосъобразност, тъй като неправилността е обективно и явно установима. Такива биха били случаите, когато например въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. В представеното от касатора изложение твърдението за очевидна неправилност е обосновано с доводи за допуснати от състава нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и е изцяло немотивирано. Тези доводи представляват оплаквания, които са основания за касиране на съдебния акт при разглеждането му по същество, но не могат да обосноват предпоставката за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, поради несъответствието им с която и да е от изброените по-горе хипотези на очевидна неправилност. Не се обосновава наличие и на предпоставките за осъществяване на достъпа до касация в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Единственият поставен от касатора въпрос е от процесуално-правен характер и касае принципно дейността на въззивната инстанция при разрешаването на повдигнатият пред нея спор по същество и по –конкретно задълженията ѝ да подложи на самостоятелна преценка на всички доказателства по делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и изложи свои констатации и изводи по спорния предмет на делото. Частният касатор не сочи нито в жалбата, нито в изложението към нея, кои доказателства съставът на въззивния съд не е обсъдил и как те биха рефлектирали върху спора с оглед формирането на различен от направения от въззивния съд извод. Освен че това прави въпроса негоден да изпълни общото изискване за допустимост, той и обективно не е разрешен в противоречие с цитираната от частния касатор практика на ВКС. Делото не е било обременено със съществена фактология, като по основните въпроси, касаещи извънпроцесуалното поведение на ответника не е имало и спор. Ищецът не е твърдял,че след перемирането на изпълнителното дело ответникът е предприел спрямо него други действия по събиране на вземането,а дори напротив – поддържал е становище за бездействие от негова страна, довело до настъпването на погасителната давност. При такова процесуално поведение на страните съществени за установяването на факта дали ответникът е дал повод за завеждането на делото доказателства нито са били ангажирани,нито е било необходимо да се представят и обсъждат, поради което сочената от частния касатор практика по т.д.№87/10г. на второ т.о. на ВКС е неотносима. Не може да обоснове приложимост на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и определението на ВКС първо т.о. по т.д.№1660/16г., доколкото същото изобщо не съдържа разрешение по поставения в изложението процесуален въпрос. Това определение е цитирано в частната касационна жалба като такова, в съответствие с което е произнасянето на окръжния съд с отмененото от въззивния определение. Даденото в него разрешение обаче е било по въпроса налице ли е правен интерес от предявяването на иск по чл.439 ГПК ако няма образувано изпълнително дело, обусловил допускането на касационно обжалване на определение за потвърждаване прекратяването на исковото производство. Освен това и каузално разгледаната от състава на първо търговско отделение на ВКС хипотеза не се покрива с тази,предмет на разглеждане в настоящото производство, доколкото в случая делото е приключило с решение, а не е прекратено. В соченото определение на ВКС въпросът за разноските нито е разглеждан, нито е могъл да бъде решен по начин, различен от настоящия, доколкото предмет на разглеждане в това производство е била правилността на прекратяването на исковото производство във фаза без участието на ответника. Липсата на обосновани предпоставки за извършване на селекцията на частната касационна жалба обосновава отказ за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение