Определение № 411 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1906/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. Б., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат М. Г., против въззивно решение № 228 от 19.12.2022 г. по в.гр.д. № 437/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив в частите, с които след частична отмяна на решение № 197 от 18.02.2022 г. по гр.д. № 1161/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив е признато за установено, че В. Г. Б. не дължи на жалбоподателката сума в общ размер на 16 550 лв., представляваща издръжка по 200 лв. месечно за периодите от 01.02.2016 г. до 31.12.2018 г., 2019 г. и от 01.01.2020 год. до 28.01.2021 г., както и сумата 2 502.26 лв. – начислена законна лихва, които са предмет на изпълнително дело № 4112/2021 г. по описа на ДСИ при Районен съд – Пловдив, и относно присъдените на ищеца деловодни разноски.

В касационната жалба решението се оспорва като неправилно, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от В. Г. Б., със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат К. П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на обжалване е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК отрицателен установителен иск за сумата от 9 600 лв., представляваща дължима от ищеца издръжка за периодите от 01.02.2016 г. до 31.12.2018 г. и от 01.01.2020 г. до 28.01.2021 г., както и в частта, в който искът по отношение на издръжката за 2019 г. е уважен за сумата от 2400 лв. С решение по гр.д. № 223/2006 г. на Районен съд – Чирпан ищецът е осъден да заплаща на ответницата – негова дъщеря – месечна издръжка в размер на 200 лв., като за конкретния период от 01.02.2016 г. до 28.01.2021 г. дължимата издръжка е в размер на 12 000 лв. От представените по делото преводни нареждания е установено, че за целия период бащата е превел в полза на дъщеря си общо 10 150 лв., от които 8500 лв. за лятно училище в А. и престой в Г. и 1650 лв. за издръжка. Съдът е мотивирал извода си, че към общия размер на платената издръжка се включва и сумата от 8 500 лв., тъй като същата е предназначена за посрещане основните потребности на детето за храна и подслон по време на обучението му в чужбина. Прието е, че посочените средства са платени в изпълнение на задължението за издръжка независимо, че получател е трето лице – организацията, осигуряваща обучението. От приложеното по делото електронна кореспонденция е установено, че ищецът е давал на дъщерите си дневни пари, заплащал е таксите за частните им уроци, включително е поемал и други техни разходи. Независимо от утвърденото от съда споразумение, според което определената издръжка се плаща на майката с пощенски запис или срещу разписка, по уговорка между родителите ищецът е давал парите за издръжка на едно от двете деца, което впоследствие ги е предавало на майката. При преценка на общия размер на платената издръжка са взети предвид като реално заплатени и сумите, неоспорени от насрещната страна, които съобразно данните от кореспонденцията, ищецът по искане на майката е предавал на едно от двете деца: издръжката за месец септември 2018 г., м. декември 2018 г., м. януари 2019 г., м. февруари 2019 г., м. март 2019 г., м. юни 2019 г. и м. юли 2019 г. Доколкото по делото липсват други доказателства, удостоверяващи изплащането на издръжка за процесния период, съдът е приел, че за посочените месеци предоставената на ръка издръжка на детето е в размер на 1400 лв., която прибавена към платените 8500 лв. за лятно училище в А. и престой в Г. и преведените по банков път 1650 лв., възлиза на общ размер от 11 550 лв. Към тази сума не са включени платените от ищеца средства за заплащане на ползвания от детето телефон в размер на 1378,38 лв. за периода 24.08.2017 г. – 25.01.2021 г., тъй като липсва съгласие от страна на непълнолетното дете, действащо със съгласието на майката, посоченото плащане да бъде за сметка на издръжката. Съдът е приел, че при преценка на заплатената издръжка не следва да взима предвид заплатената от ищеца газова инсталация в дома на майката, тъй като дори да е налице уговорка за прихващане със задължението за издръжка, тя е нищожна. В заключение е прието, че за процесния период ищецът не е платил дължимата издръжка в размер на 450 лв., поради което предявеният отрицателен установителен иск е основателен за сумата от 16 550 лв. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответницата, че първоинстанционният съд в нарушение на чл. 120 ЗЗД служебно е приел, че вземането за издръжка е погасено по давност за периода 23.01.2016 г. – 28.01.2016 г. при положение, че възражението за давност на ищеца е за периода до 23.01.2016 г. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че към 28.01.2016 г. дължимата до този момент издръжка /вкл. и издръжката за м. януари 2016 г./ е погасена по давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Периодични плащания ли са задълженията за издръжка, или са единно задължение с периодичен характер с начален и краен момент? Как следва да се направи преценката за изпълнение на задължения за издръжки за определен период – относно изпълнението на всяко периодично плащане с оглед неговия падеж или общо за целия период?“.

2. „Заплащането на суми от родителя, дължащ издръжка на непълнолетно дете, на трето лице – организатор на лагер или пребиваване на детето в чужбина, представлява ли изпълнение на задължението за заплащане на издръжка?“.

3. „Следва ли да се приеме, че с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания /законни лихви/, макар давността за тях да не е изтекла, без направено по отношение на тях възражение за давност?“. Твърди се противоречие с решение № 163 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 346/2010 г. на ВКС и решение № 110 от 08.11.2010 г. по т.д. № 949/2009 г. на ВКС.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по същество на спора, в които да отговори на доводите и възраженията на страните, като обсъди доказателствата и посочи от кои доказателства е приел за установени определени факти?“. Посочени са решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които се твърди противоречие.

5. „Липсата на извънсъдебно оплакване относно изпълнение на задължение за издръжка и поддържана между родителите нормална комуникация, доказва ли изпълнение на задължението за плащане на издръжката от дължащия родител?“. Твърди се противоречие с решение № 96 от 18.06.2019 г. по т.д. № 1962/2018 г. ВКС и решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр.д. № 1509/2018 г. на ВКС.

Твърди се, че вторият и третият въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се още, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

По първия въпрос за характера на задължението за издръжка в теорията и практиката непротиворечиво се приема, че задължението е едно и има за цел да осигури средства за съществуване на правоимащото лице. Това разбиране съответства на целта на нормативната уредба, според която всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето. Характерен признак на плащането на издръжка е неговата периодичност. Законът урежда, че издръжката се плаща ежемесечно – срокът е установен в интерес и на двете страни, но най-вече с оглед интереса на детето да получи необходимите средства за живота си своевременно. „Периодично” е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи. Задължението е за трайно изпълнение, защото длъжникът трябва да престира повече от един път в течение на определен срок. Неговото задължение е за повтарящо се изпълнение. Тези множество престации се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично. Периодичността на плащането обуславя спецификата при погасителната давност на тези тип вземания и възможността да се иска принудителното им изпълнение – в този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК, ВКС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика и по въпроса не е налице поддържаното от касатора противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория въпрос въззивният съд изрично е приел, че сумите, преведени от родителя, дължащ издръжка, на трето лице – организатор на лагер или при пребиваване на детето в чужбина, са предназначени за посрещане основните потребности на детето за храна и подслон по време на обучението му в чужбина, поради което посочените средства са платени в изпълнение на задължението за издръжка, вкакъвто смисъл е практиката на ВКС.

Третият въпрос е относим към решаващите изводи на съда, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Лихвата е акцесорно - произтичащо от главното вземане. Съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. В конкретния случай съдът е разгледал направеното от страната възражение за погасяване по давност на главното вземане и с оглед преценката за основателността му е приложил правилото на чл. 119 ЗЗД, поради което не е налице твърдяното от жалбоподателката противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, свързано с твърденията ѝ за служебно прилагане на давността. Нормата на чл. 119 ЗЗД е ясна, точна и пълна, а по приложението на института на погасителната давност има множество непротиворечива практика, която няма нужда от промяна и осъвременяване, поради което поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Четвъртият въпрос е относим, но отново не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В трайната и непротиворечива практика, включително и посочената от касатора, е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Обсъдени са събраните писмени доказателства – преводни нареждания и извадка от електронна кореспонденция между страните във връзка с установяването на факта на изплащане на дължимата издръжка. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Петият въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. ГПК, тъй като не е обусловил дейността на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Съдът е формирал решаващите си изводи въз основа на събраните по делото доказателства – преводни нареждания и кореспонденция на страните във връзка с изплащане на дължимата издръжка. Съдържащите се в поставения въпрос твърдения за липса на извънсъдебно оплакване относно изпълнение на задължение за издръжка и относно поддържана между родителите нормална комуникация не са били въвеждани от страните до момента и не са били предмет на въззивното производство.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски съобразно представения договор за правна помощ и преводно нареждане в размер на 2100 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение