Определение № 4171 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 354/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. Л., чрез адв. И. против решение № 1008/23.07.2025 г. по в.гр.д. № 3205/2024 г. на Апелативен съд София /имащо характер на определение/ в частта, с която като е отменено определение № 12 084 от 02.08.2024 г. по гр.д. № 13518/2022 г. на Софийски градски съд в производство по чл.248 ГПК, е пререшен въпроса за разноските по гр.д. № 13518/2022 г. на Софийски градски съд, като решението на първата инстанция е отменено в частта, с което „Интер Сървис“ ЕООД е осъдено да заплати на В. Г. Л. разноски в размер на 11 397,09 лв., а последният е осъден да заплати на „Интер Сървис“ ЕООД, на основание чл.78, ал.2 ГПК сумата от 10 000 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт е неправилен. Изложени са оплаквания, че изводите на въззивния съд относно правния интерес от предявяване на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, както и че ответникът не е дал повод за завеждане на делото и за липсата на покана до ответника преди завеждане на иска, са неправилни. В изложението на основанията за касационно обжалване, депозирано с молба – уточнение от 09.09.2025 г., са формулирани следните въпроси: 1/ Съществува ли правен интерес у ищеца за предявяване на иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД при очевидна и доказана забава на ответното дружество; 2/ Налице ли е повод за образуване на делото вследствие на виновна забава на ответника при договорен краен срок в предварителния договор; 3/ Необходима ли е покана от ищеца към ответника преди завеждане на делото за да бъде поставен последния в забава при точно уговорен падеж в предварителния договор и 4/ Налице ли е вина на ответника, след като не е престирал в уговорения срок и е изпаднал в забава. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпросите противоречи на ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк.дело № 4/2020 г. на ОСГТК. Бланкетно се поддържа, че е налице и допълнителното основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – въпросите да се от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Насрещната страна по жалбата – „Интер Сървис“ ЕООД, чрез адв. М. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като и че изложените в частната касационна жалба доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт са неоснователни. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. За да отмени обжалваното определение на първата инстанция, постановено по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че с поведението си ответникът не е дал повод за образуване на делото, тъй като изискуемостта на задължението за сключване на окончателен договор, чието неизпълнение исковият ред цели да замести със съдебно решение, е настъпила в хода на процеса. Съобразил е също и обстоятелствата, че преди предявяване на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД ответникът не е бил поканен от ищеца да сключат предварителен договор и че последният не е отказал сключването му, за да бъде натоварен с разноските, направени от ищеца в производството пред първата инстанция. При възлагане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника в тежест на ищеца, съдът е намерил за основателно заявеното от ищеца възражение за прекомерност на уговорения и заплатен размер от 15 000 лв. и е редуцирал същото до 10 000 лв. при отчитане на високата фактическа и правна сложност на делото. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение или определение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При съобразяване на посочените задължителни разяснения в тълкувателния акт, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в тях се съдържат условия и твърдения за факти, които не кореспондират с действителното съдържание на уговорките между страните в предварителния договор, като се прави недопустимо смесване на срокове и условия при видимо различни задължения на страните по предварителния договор, който има смесен характер - за изработка и предварителен договор за покупко-продажба на конкретен обект, със задължението за сключване на окончателен договор. Без да отчита смесения характер на процесния договор, касаторът неправилно свързва пряко забавата на продавача за снабдяване на сградата с разрешение за ползване със задължението му за сключване на окончателен договор, което видно от уговорките между страните – чл.4, ал.1, е темпорално обвързано със срок от 30 дни от момента на издаване акт образец 16, в който срок купувачът следва да осигури финансиране за окончателното плащане в размер на 80% от продажната цена. Неизпълнението на срока за извършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация обаче няма водещо значение за изводите на съда даден ли е повод за завеждане на делото с предмет иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от купувача срещу прехвърлителя /строител/. Такова значение има изискуемостта на задължението за сключване на окончателен договор, чието неизпълнение искът по чл.19, ал.3 ЗЗД цели да замести. Ако искът е предявен преди да е настъпила изискуемостта за изпълнение на това задължение съгласно уговореното между страните и тази изискуемост настъпи след завеждане на делото, какъвто е и настоящия случай и ответникът е изявил готовност да изпълни задължението си да прехвърли правото на собственост върху конкретния обект по нотариален ред, то тогава следва да се приеме, че последният не е дал повод за завеждане на делото. В настоящия случай искът по чл.19, ал.3 ЗЗД е преждевременно предявен, в каквато насока са и основните възражения на продавача в отговора на исковата молба, като от извънпроцесуалното му поведение е видно, че той е изявил готовност и е предприел действия по сключване на окончателен договор по нотариален ред веднага след въвеждане на сградата в експлоатация – 01.06.2023 г. и след изтичане на 30 дневния срок, необходим на купувача да осигури финансиране на сделката по нотариален ред. В случая въззивният съд е преценил какъв е бил интереса от потърсената съдебна защита, при отчитане на нейната цел-да гарантира реално изпълнение на предварителния договор и какво е поведението на ответника в насока реално изпълнение на договора- както съдебно, така и извънсъдебното му поведение, като в тази връзка е преценил дали преждевременно или оправдано е потърсена съдебна защита от ищеца. Така даденото от въззивния съд разрешение не противоречи, а е съобразено с ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк.дело № 4/2020 г. на ОСГТК, в което се разясни, че всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателен договор при неизпълнение на насрещните задължения по него, с оглед целта, за постигането на която е сключен – да подготви /когато характерът на прехвърлянето изисква това/ и извърши впоследствие окончателен продажбен договор. Наред с тази предпоставка се изтъкна, че е необходимо към момента на вписване на исковата молба ответникът-продавач да е титуляр на правото, което ще бъде прехвърлено със съдебното решение, и задължението за прехвърляне на собствеността да е изискуемо. Изискуемостта на това задължение настъпва с изтичането на уговорения между страните срок за сключване на окончателния договор. По отношение на разноските е посочено, че при успешно провеждане на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, съдът следва да разпредели отговорността за разноските съобразно установените обстоятелства във всеки конкретен случай, ръководейки се от това коя от страните е станала причина за водене на делото. Липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е налице и квалифициран порок на съдебния акт, покриващ някоя от хипотезите на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като твърдяната очевидна неправилност е без конкретни съдържателни доводи. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,