Определение № 50078 от 07.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 986/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Н. М. срещу решение №6 от 07.01.2022 г., постановено по в.т.д. №811/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 състав, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 260201/17.05.2021 г. по т.д. №12/2020 г. на Окръжен съд Стара Загора, е отхвърлен предявения от М. М. против „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве" АД иск за заплащане на сумата над 15 000 лв. до присъдената сума от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на станалото на 09.12.2018г. ПТП, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковата претенция за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и необоснованост. Твърди се, че съдът е допуснал изключително груби нарушения при ценене на доказателствата по делото и при извеждане на правилни фактически и правни изводи. Според касатора въззивният състав не е направил задължителен анализ на релевантните за спора факти, отричайки свидетелски показания, които са били в съответствие със заключението по СМЕ и медицинските документи. Оспорва се приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 30 000 лв. с твърдение, че в решението не са отчетени в пълна степен уврежданията на ищеца и търпените от него болки и страдания. Акцентира се върху несъобразяването на съда с постоянно увеличаващите се лимити на застрахователните обезщетения, както и с инфлационните процеси в страната. Оспорват се изводите във въззивното решение, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, че ищецът е знаел, че водачът на автомобила е бил употребил алкохол, както и че е налице причинна връзка между употребата на алкохол и ПТП. В тази връзка се застъпва становището за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пътник. Иска се частична отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск за сумата 40 000 лв. (с присъждане допълнително на сумата от 25 000 лв.), ведно със законната лихва, считано от 10.01.2019 г. Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставени са следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

А. Въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД:

1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

2. „ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?“;

3. „ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г. ? “;

4. „ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко увреждане; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ?“;

5. „Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение ?“;

6. „Длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията ?“;

7. „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2009г./, но при лимит 2- 5 пъти по -нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит ?“;

8. „ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити ?“;

9. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност ?“;

10. „ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите- в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите ? “;

11. „ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?“;

12. „ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение ?“;

13. „ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение ?“

По така формулираните въпроси се твърди, че са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от ППВС №4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на II т. о.; решение №83/06.07.2009 г. по т.д. №795/2008г. на II т. о.; решение №23/25.03.2014 г. по т.д. №1154/2013 г. на II т.о.; решение №157/28.10.2014 г. по т. д. №3040/2014 г. на II т. о.; решение №94/24.10.2012 г. по т.д. №916/2011г. на I т. о.; решение №151/12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г. на II т.о.; решение №93/23.06.2011 г. по т.д. 566/2010 г. на II т.о.; решение №111/01.07.2011 г. по т.д. №676/2010 г. нa II т.о.; решение №177/27.10.2009 г. по т.д.№14/2009 г. на II т. о. и решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013.

Б. Въпроси, свързани с извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредата:

14. „ Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта ?“;

15. „ За да приеме и приложи съпричиняване при определяне размера на обезщетение за вреди, може ли съдът да изходи от обичайна житейска логика, при липса на доказателства за конкретно поведение на пострадалия, което може да се отчете като принос ? “;

16. „ Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване- т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест ?“

17. „ За да се приеме съпричиняване от пострадало лице, пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, трябва ли да се доказва при условията на пълно и главно доказване знание у пострадалия за употреба от водача на алкохол над установения минимум ?“

По посочените по-горе въпроси се твърди, че са решени от въззивната инстанция в пълно отклонение от решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. №35/2009г. на II т.о. на ВКС, решение № 142/15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о., и ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, т.7.

В. Въпроси, свързани с обсъждането на фактите по делото:

18. „ Несъответствието на фактическите изводи на съда, както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? “;

19. „ Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“;

20. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?“;

21. „ Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда — допринасяне от пострадалия, както и наличие на предпоставки за намаляване на обезщетението, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение? Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не е в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи ?“

Според касатора тези въпроси са решени от въззивната инстанция в противоречие с т. 2 на TP № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т.19 на TP №1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС и т.12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

Отделно в изложението се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и че по отношение на част от поставените въпроси е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, в който се сочи, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърди се, че формулираните от касатора въпроси от една страна не покриват общия критерий за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК, а от друга страна - че са решени в съответствие с практиката на ВКС Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отменил решение № 260201/17.05.2021 г., постановено по т.д. № 12/2020 г. на Окръжен съд Стара Загора в частта му, с която е осъден ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве" АД да заплати на ищеца М. Н. М. сумата над 15 000 лв. до 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на станалото на 09.12.2018 г. ПТП, и вместо него е постановил отхвърляне на исковата претенция за посочената разлика от 5 000 лв. С въззивното решение е потвърдено решението на окръжния съд в частта му, с която искът е уважен до размер на сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2019 г., както и в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението от 50 000 лв.

Въззивният състав е отразил, че между страните по делото няма спор, че причина за станалото пътнотранспортно произшествие е виновното поведението на водача на лек автомобил БМВ с ДК [рег.номер на МПС] К. М., който е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 5, ал. З, т. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП вр. с чл. 21 ЗДвП, както и че към датата на ПТП лекият автомобил е бил застрахован при ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве" АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

За да се произнесе относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав е обсъдил данните от приетата комплексна експертиза и конкретно тези в частта, касаеща заключението по СМЕ, изготвено от вещото лице д-р М. С.. Съдът е приел за установено, че в резултат на станалото на 09.12.2018 г. ПТП ищецът е получил контузия на гръдната област, която е причинила болки за период от 7-10 дни; контузия на поясната област, причинила болка за същия период от 7-10 дни; контузия на бял дроб, без клинична изява и фрактура на процеси трансверзи на 3, 4, 5, 6 гр. прешлени, причинила болка за около 45 дни, както е че оздравителният и възстановителният период са отнели 3-4 месеца, без данни за проява на усложнения, освен съобщаваните от ищеца болки при вдигане на тежко. Като друго обстоятелство от значение за дължимия размер на обезщетението, съдът е отразил, че претърпения физически дискомфорт - интензивен в първия един месец, е довел до невъзможността на ищеца да се обслужва сам и е обусловил психични травми, изразяващи се в стрес при пътуване с автомобил и промяна в спорните му навици. Преценявайки младата възраст на увредения, продължителността на болките и страданията, както и възстановителния период, въззивният състав е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди по см. на чл. 52 ЗЗД е 30 000 лв. В обжалваното решение е отразено, че при определяне размера на обезщетението, съдът се е съобразил с икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

При обсъждането на релевантните за размера на обезщетението факти, въззивният състав е изложил съображения защо не кредитира частично показанията на св. Х. Ч. и св. Н. Н., родители на ищеца, които сочат, че след изписването му от болницата, ищецът е бил на легло месец и половина - два, което налагало обслужването му от свидетелката, че е започнал да става и да се самообслужва едва след шестия месец и че една година същият е страдал от световъртеж, гадене, болки в гърба и ръката. Съдът е посочил, че преценява показанията на родителите при условията на чл. 172 ГПК, отчитайки че в посочената по-горе част, показанията са опровергани от останалите събрани по делото доказателства - експертно становище и писмени доказателства, както и че в тази им част те са вътрешно противоречиви и взаимноотричащи. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите в частта им, досежно претърпени физически и психически болки и страдания, както и относно факта, че синът им е преживял силен психически стрес, страх да се вози в лек автомобил и е преустановил обичайните си спортни занимания.

Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца относно извода на първоинстанционния съд за съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в размер на 50 %. Посочил е, че от приетата комплексна СМЕ и автотехническа експертиза се установява следния механизъм на станалото на 09.12.2018 г. ПТП: - около 2.00 ч., водачът на лекия автомобил БМВ К. М. е потеглил за [населено място], обл. Стара З. по третокласен път - III - 5007 в посока от запад на изток; след напускане на [населено място] водачът увеличил скоростта до около 180 км./ч., като пътуващия на предната седалка до водача ищец, го помолил да намали скоростта, но не бил послушан; пътят бил с асфалтово покритие, но с неравности и с дупки, което наложило водача да ги избягва, като ги заобикаля; управлявайки по този начин и с посочената скорост на около 2.4 км извън [населено място], М. изгубил контрол върху движението на автомобила си, в резултат на което се отклонил наляво, напускайки пътното платно по посока на движението и натискайки педала на спирачната система, автомобилът започнал да се движи транслационно като леко се завъртял надясно, блъснал се в крайпътно дърво със задната си лява част, след което се завъртял в посока обратна на часовниковата стрелка и спрял в крайпътна яма. Съдът е подчертал, че според експерта основните причини за станалото ПТП са употребата на алкохол с количество в кръвта около 2.33 промила от водача на лекия автомобил и управлението на автомобила с превишена и несъобразена с пътната настилка скорост.

Въззивният състав е обосновал извода, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия пътник до размер на 50 % се изразява в това, че ищецът се е качил и е пътувал в лекия автомобил, въпреки, че е знаел, че водачът е употребил алкохол. Съдът е приел, че знанието за този факт е установено от една страна с оглед значителното количество в кръвта на водача - около 2.33 промила, което количество прави състоянието му видимо, а от друга - отчитайки установеното от св. И. С., че ищецът, водачът на лекия автомобил „БМВ" и други лица са били на дискотека, където употребили алкохол и се веселили заедно. Съдът е посочил, че без значение за знанието е твърдения от ищец факт, че е дошъл по-късно, както и факта, че свидетелят не е посочил точното количество алкохол, което К. е употребил. Според въззивния състав значителното количество алкохол в кръвта на водача при добросъвестност предполага отчитането му и преценка за последващите действия. Въззивният съд е счел, че от приетата експертиза може да се направи безпротиворечив извод, че причина за станалото ПТП е именно употребеното значително количество алкохол от водача и несъобразената от него скорост на движение, а не неравностите по пътя. Отчитайки приетия размер на съпричиняването от 50 % съдът е приел, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 15 000 лв. (1/2 от 30 000 лв.), ведно със законната лихва, считано от уведомяването на застрахователя - 10.01.2019 г.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като предпоставка за допускането му до касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в размер на 50 %, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, в противоречие със събраните по делото доказателства и с правилата на формалната логика, е твърдението на касатора, че употребеното от водача значителното количество алкохол, не е в причинна връзка с управлението на автомобила с несъобразена скорост, превишаваща двукратно максимално допустимата.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора правни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД (въпроси от №1 до №6 в изложението). Въпросите относно критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда да обсъди релевантните за тези критерии обстоятелства, не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практиката на ВКС и в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана със ППВС №4/1968 г. В т. ІІ от Постановление №4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението с цел да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на претърпените болки и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на М. М., въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението общи и специфични критерии, отразявайки релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, установени по делото, а именно: младата възраст на пострадалия; вида, характера и тежестта на получените телесни увреждания, включващи контузия на гръдната област, контузия на поясната област, контузия на бял дроб, без клинична изява и фрактура на процеси и трансверзи на 3, 4, 5, 6 гр. прешлени; продължителността на болките - 45 дни; продължителността на възстановителния период 3 - 4 месеца; претърпения физически дискомфорт, получения стрес при пътуване с лек автомобил и промяната в спорните му навици. Апелативният състав е отчел обективно съществуващите конкретни обстоятелства, като ги е преценил адекватно и в тяхната съвкупност, посочвайки кои от твърдените от ищеца увреждания приема за установени и кои обстоятелства обуславят присъждане на по-нисък размер на обезщетението от това, определено от първата инстанция. Доколкото въззивният съд е обсъдил всички относими за спора обстоятелства с оглед указанията в цитираното по-горе постановление, несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението касае изцяло правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението въпроси (от № 7 до № 13) относно значението на икономическите условия в страната към датата на злополуката и значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид конкретните икономически условия, а като ориентир отчита и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – 09.12.2018 г. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в т. ІІ от ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.

Не следва да се допуска касация на въззивното решение с оглед формулираните от касатора правни въпроси, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ( от № 14 до № 17). Въззивният състав е изложил обосновани мотиви защо приема в конкретния случай, че ищецът е знаел, че водачът на автомобила е бил употребил алкохол в значително количество, както и че употребеното от водача значителното количество алкохол е в причинна връзка с реализираното ПТП. В обжалваното решение са отразени доказателствата – заключението по извършената комплексна експертиза и показанията на св. И. С., въз основа на които съдът е обосновал извода си, че застрахователят е доказал своето възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, аргументирано със знанието на пътника, че са качва при водач с алкохолно опиянение,с което поставя в риск своя живот и здраве. В тази връзка поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с постановките в т. 7 от ТР № 1/ 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС и не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Нито един от поставените от касатора въпроси ( от № 18 до № 21 ), свързани с обсъждането на доказателствата по делото и с формирането на фактическите и правните изводи на съда, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както бе посочено по-горе, апелативният състав е отчел обективно съществуващите конкретни обстоятелства, релевантни за спора, като ги е преценил адекватно и в тяхната съвкупност, посочвайки кои от твърдените от ищеца последствия от уврежданията приема за установени и кои не. Съдът е изложил обстойно съображения защо цени показанията на родителите на ищеца по реда на чл. 172 ГПК в контекста на останалите събрани по делото доказателства. В случая, посочените по-горе въпроси почиват на твърдения на касатора, които не отговарят на действителните мотиви на въззивното решение, поради което не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделено следва да се има предвид, че въпросите, обосновани с тезата на касатора за неправилно възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, са относими към правилността на въззивното решение и са извън предмета на проверката по чл. 288 ГПК.

На основание чл .25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът М. М. следва да бъде осъден да заплати на „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,