Определение № 812 от 01.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1310/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Г. срещу решение № 173 от 15.02.2023г. по в.гр.д. № 2354/2022г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2389 от 19.07.2022г. по гр.д. № 11182/2021г. на Районен съд – Варна. С решението на районния съд е отхвърлен предявеният от касатора, като процесуален субституент на „Банка ДСК“ АД, срещу „Групама Животозастраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 134 от ЗЗД, вр. чл. 199а от КЗ (отм.) за заплащане на 9 845 лева, дължима застрахователна сума по Групов застрахователен договор за застраховка „Живот, свързан с банков кредит“ (сертификат 4005000121110), във връзка с договор за кредит за текущо потребление от 09.10.2015г., сключен между К. В. К., починал на 22.08.2020г. и „Банка ДСК“ АД, и по който договор касаторът е съдлъжник.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Не е обсъдено твърдението А. С. Г., че по договора за банков кредит тя има качеството на поръчител, тъй като сумата по кредита не е получена от нея, а от К. В. К.. Неправилен е изводът, че двете физически лица, наречени в договора за банков кредит „заедно и поотделно кредитополучател“, не са солидарни длъжници. Поради това неправилно съдът е заключил, че единият кредитополучател няма право да иска от застрахователя да изпълни към банката припадащата се част на починалия длъжник. Съдът не е съобразил наличието на неравноправна клауза, предвидена в частта на застрахователния договор, озаглавена „Срок на индивидуално застрахователно покритие“. Уговорката за автоматично прекратяване на договора е неравноправна. Следва да се приеме, че застрахователният договор не е прекратен, а автоматично е продължаван за всяка година. Не е съобразено възражението за неположена грижа на добрия търговец от страна на банката, изразяващо се в неуведомяване на длъжника К. В. К. за изтеклия срок на застрахователния договор и неизвършване на директен дебит за плащане на застрахователната премия.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и с каузалната практиката на този съд, съответно са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с възприетото в т. 2 от ТР № 1/2013г. и т. 19 от ТР № 1/2001г.

2. При сключен договор за банков кредит за текущо потребление, по който на страната на кредитополучател са две лица, тези лица солидарни длъжници ли са и има ли единият кредитополучател право да иска по реда на чл. 134 от ЗЗД от застрахователя да изпълни към банката припадащата се част на починалия кредитополучател, чийто живот е бил застрахован при ответника?

Касаторът се позовава на решение от 19.05.2017г. по гр.д. № 60053/2016г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.д. № 5864/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 654 от 08.01.2008г. по т.д. № 320/2007г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 20.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 788 от 15.12.2005г. по гр.д. № 513/2004г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 53 от 29.04.2022г. по т.д. № 893/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., на които въззивното решение противоречи.

3. В разрез с правата на потребителите ли е клауза за автоматично прекратяване на застрахователен договор, при условие че застрахователната премия не е платена на падежа? Нарушава ли потребителските права поведение на банката, която въпреки че средствата по сметката на потребителя са били налични, не е извършила директен дебит при наличието на съгласие за това, като се има предвид, че банката действа като застрахователен брокер и двете дружества са от една икономическа група?

Касаторът се позовава на решение № 77 по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 424 по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 51 по т.д. № 504/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 205 по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 165 по т.д. № 1777/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 201 по т.д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Относно третия въпрос е посочено, че е и от значение за развитие на правото.

От насрещната страна по жалбата „Групама Застраховане“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Отговор на жалбата не е подаден от „Банка ДСК“ ЕАД, конституирана по делото като съищец на А. С. Г..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, съставът на Окръжен съд – Варна е приел от фактическа страна, че между „Банка ДСК“ АД и К. В. К. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление от 09.05.2015г. за сума от 15 000 лева, със срок за издължаване 120 месеца. Кредитополучател по договора е била и А. С. Г.. Сумата по кредита е била получена от кредитополучателя К.. Съгласно договора за кредит, кредитът се е обезпечавал с поръчителство, за което е бил сключен договор за поръчителство с още три физически лица. В този смисъл са били уговорките в приложимите Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление.

Във връзка с договора за кредит между банката - застраховащ, К. В. К. - застрахован и ответното застрахователното дружество - застраховател, е бил сключен Групов застрахователен договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“. Според уговорките са се застраховали животът, здравето и телесната цялост на застрахования К. В. К.. Покрити рискове са били включително смърт, настъпила със застрахованото лице през срока на индивидуалното застрахователно покритие, а застрахователната сума е била в размер на 15 000 лева. Ползващи се лица по договора са били застраховащият (банка) – до остатъка по кредита, както и законните наследници на застрахования кредитополучател за разликата между застрахователната сума и остатъка по кредита към датата на смъртта на застрахования. Също съгласно застрахователния договор застрахованият К. В. К. се е задължавал да плаща застрахователната премия в размера и на падежите й. Съгласно т. 25 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление наличието на застраховка „Живот“ на кредитополучателя, по която и банката е ползващо се лице, не е освобождавало кредитополучателя, съответно неговите наследници, от изпълнение на задълженията по договора за кредит освен за сумата, платена от застрахователя и отнесена за погасяване на кредита.

Също според посоченото от въззивния съд, съгласно чл. 9, ал. 4 от Глава 2 “Специални разпоредби“ от Общите условия към застрахователния договор, срокът на индивидуалното застрахователно покритие се е продължавал автоматично всяка година за следващата година, в случай че в срок до 30 дни преди изтичането му застрахованият, застраховащият или застрахователят не уведоми писмено всеки от другите двама за желанието си за непродължаване на срока на индивидуалното застрахователно покритие и при условие, че застрахованият плати до или на падежа, посочен в сертификата, годишната застрахователна премия/първата разсрочена вноска от съответната годишна премия за продължението на срока. Уговорено е било още безкасово събиране на сумата по застрахователната премия (плащане чрез директен дебит). За такова плащане застрахованият е дал съгласието си.

Плащане на застрахователна премия след 11.08.2016г. не е било извършвано нито от самия К. В. К., нито от банката чрез директен дебит от негова сметка. Последното е защото от банката е било прието, че по неговите сметки в банката няма достатъчна наличност за превод на исканите от застрахователното дружество суми. Обстоятелството е било опровергано от изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Застрахованият К. В. К. е починал на 22.08.2020г.

Въз основа на тези възприети от фактическа страна обстоятелства, въззивният съд е счел предявеният от касатора иск по чл. 134 от ЗЗД, вр чл. 199а от КЗ (отм.) за неоснователен. Според съда основателността на предявения косвен иск по чл. 134 от ЗЗД предполага доказване, че касаторът (процесуален субституент) е кредитор на банката, а това не се установява. В съдържанието на договора за кредит липсва уговорка за поета солидарна отговорност за дълга. Съгласно правилото на чл. 121, ал. 1 от ЗЗД освен в определените от закон случаи, пасивна солидарност възниква само когато е уговорена. Така всеки от длъжниците отговаря до размера на кредита, който е получил, а ако няма данни за това – по равно. Дори да се сподели твърдението на касатора за солидарно задължаване по кредита, то А. С. Г. няма право да се ползва от застраховката. В конкретния случай е бил застрахован животът само на един от кредитополучателите (К. В. К.). Той е застраховано лице и е поел задължение да заплати застрахователната премия. При настъпване на покрит риск другият кредитополучател не се освобождава от отговорност към банката. От друга страна, според въззивния съд, е липсвал неоснователен отказ на носителя на материалното право (банката) да предяви правата пред застрахователя. Към 22.08.2020г., датата на смъртта на кредитополучателя К. В. К., застрахователният договор, сключен между „Банка ДСК“ АД и „Групама Застраховане“ ЕАД при условията на чл. 199а от КЗ (отм.), е бил прекратен. Действието на договора е продължавало при наличието на две предпоставки – да не е отправено 30-дневно писмено предизвестие преди изтичане на едногодишния срок (считано от 09.10.2015г.) и да е платена застрахователна премия на падежа. Такава премия след 11.08.2016г. не е била плащана. Застрахователното дружество не дължи застрахователна сума в размер на 9 845 лева, остатък по кредита към момента на настъпване на застрахователното събитие (смъртта на застрахования К. В. К.). Ако пропускът за превеждане на сума за премията се дължи на поведение на застраховащия „Банка ДСК“ АД, това би могло да послужи за основание за ангажиране на договорната отговорност на банката към вложителя, но не би се отразило върху настъпилото прекратяване на застрахователното покритие.

С оглед мотивите на въззивния съд в решението му поставеният от касатора трети материалноправен въпрос в частта относно правата на К. В. К. като потребител във връзка с довода на касатора, че Групов застрахователен договор за застраховка „Живот, свързан с банков кредит“ съдържа неравноправна клауза (уговорката за автоматично прекратяване на договора), не може да бъде приет като въпрос от значение за изхода на делото. Той не е част от правния спор и не е обусловил правните изводи на въззивния съд, съгласно изискването на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е, защото във въззивното решение е прието, че касаторът упражнява права на „Банка ДСК“ АД по сключения в нейна полза застрахователен договор, за обезпечаване на нейно вземане. В този смисъл за относими са приети уговорките между банката, кредитор по договор за кредит, и ответника – застраховател (чл. 199а от КЗ (отм.)). Разпоредбата на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП относно потребител – физическо лице е била счетена неприложима, тъй като не права на такова лице (К. В. К.) се упражняват от касатора. Въпросът в останалата част (дали са нарушени потребителски права на К. В. К. при неизвършване на директен дебит от страна на банката), освен вече изложеното, касае договор между банката и това физическо лице, какъвто не е предмет на делото.

Същото е по отношение на втория материалноправен въпрос. Въпросът в частта дали солидарно отговорен за дълга кредитополучател има право да иска по реда на чл. 134 от ЗЗД от застраховател плащане по сключен застрахователен договор по чл. 199а от КЗ (отм.) с банка, като кредитор, по повод неимуществено благо (живота) на друг кредитополучател по договора, не е обусловил изводите на въззивния съд. Това е, защото искът по чл. 134 от ЗЗД е бил приет за неоснователен не само поради отричането на качеството на касатора А. С. Г. кредитор на банката, а и поради възприемането, че към момента на смъртта на К. В. К. застрахователният договор е преустановил действието си. Т.е. няма неоснователен отказ на банката да предяви правата си пред застрахователя.

Не е от значение за изхода на делото и въпросът във втората му част (дали кредитополучателите по договор за банков кредит за текущо потребление са солидарни длъжници). Въззивният съд не е отрекъл възможността за солидарна отговорност на касатора по договора за кредит. Напротив, изложени са мотиви и ако се приеме, че такава отговорност е била уговорена и съществува. Отделно от това отговорът на поставения въпрос не може да бъде еднакъв за всички случаи. Относими са конкретните уговорки на страните по договора за кредит (конкретните факти по делото). Съгласно съдебната практика (посоченото от самия касатор решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.д. № 5864/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.) общите правила, уредени в чл. 121 - чл. 127 от ЗЗД са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено, като разликите се следват както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността; съдът трябва да установи видът на солидарността според основанието за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения.

Първият въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, като мотивира решението си, в контекста на направеното в касационната жалба оплаквание, че не е обсъдено твърдението на касатора, че има качество поръчител, е въпрос от значение за изхода на спора по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в посочените тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС) и с които на въпроса е отговорено положително. Противно на оплакванията в касационната жалба, съставът на Окръжен съд – Варна е изложил мотиви дали А. С. Г. има качеството поръчител по договора за кредит, като такова качество е отречено. Изрично е било посочено, че тя, заедно с К. В. К., са кредитополучатели, а договор за поръчителство, обезпечаващ задълженията по кредита, е бил сключен с други физически лица. Дали тези изводи на въззивния съд са обосновани, е въпрос по правилността на въззивното решение, което не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Варна.

С подадения отговор на касационната жалба от насрещната страна „Групама Застраховане“ ЕАД е поискано присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски, за сметка на касатора, следва да бъдат присъдени – 120 лева, съответно на обжалваемия интерес по делото – 9 845 лева.

Воден от горното съдът