Определение № 94 от 27.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Г. срещу въззивно решение № 443 от 29.09.2017 г. по възз.гр.д. № 572 /2016 г на Софийския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо него е постановено ново, с което срещу жалбоподателката е уважен иск на С. С. З. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на поземлен имот с площ 240 кв.м., находящ се в [населено място], община Костенец, Софийска област, ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда с мазе и навес, като жалбоподателката е осъдена да заплати и деловодните разноски, направени от С. С. З.. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която съдът е признал за установено, че ищцата С. З. е собственик на процесния недвижим имот. Насрещната страна С. С. З. в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е признато за установено, че ищцата е собственик. С. З. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на имота след като е наследила сина си Н. Г. К., починал на 18.02.2014 г. От събраните гласни доказателства е прието, че ответницата Г. Н. Г. и нейните родители са осъществявали фактическа власт върху процесния имот повече от десет години. На 15.12.2012 г. между Н. Г. К. и Г. Н. Г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот със срок до 01.07.2014 г., в който е уговорено, че владението на процесния имот се предава от продавача на купувача в деня на сключване на предварителния договор. От правна страна въззивният съд е изложил следните мотиви: Предварителният договор за продажба на недвижим имот представлява основание за владение по отношение на продавача по него. Но в случая не може да бъде успешно средство за защита срещу иска, тъй като ищцата не е страна и обещател по него. Съдът е приел също, че при наличието на такъв договор ответницата – купувач разполага с правото да иска обявяването му за окончателен, включително и с иск по чл.19,ал.3 ЗЗД, когато правните последици на договора, респективно на влязлото в сила съдебно решение за преминаване на правото на собственост у купувача ще представляват правопроменящи факти и основание за упражняване на фактическа власт. По делото е било наведено твърдение за наличие на висящо производство, което няма данни да е приключило и поради това не може да бъде съобразено като такъв факт. Крайният извод на съда е, че ответницата не владее на имота на годно правно основание. В изложението за допускане на касационно обжалване са изведени следните правни въпроси: Във връзка с довод, че въззивният съд неправилно е приел, че предварителният договор не може да се преценява като основание за владение е изведен въпросът: Следва ли да се приеме, че предаването на владението върху вещ въз основа на предварителен договор (има се предвид договор за покупко-продажба), е основание да се държи вещта от купувача? Въпросът е обуславящ, но както беше посочено по-горе, не е разрешен отрицателно, както се твърди. Въззивният съд е приел, че предварителният договор за продажба на недвижим имот представлява основание за владение по отношение на продавача по него. Поради това въпросът не е разрешен в противоречие с посоченото решение № 3 /06.02.2014 г. по гр.д. № 5459 /2013 г. на ВК, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че предварителният договор за сключване на окончателен договор за покупко-продажба няма вещно транслативно действие, но може да послужи като основание за предаване на владението върху вещта, предмет на договора. Не е разрешен и в противоречие с посоченото решение № 803 /16.11.2010 г. по гр.д. № 938 /2009 г. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието сходно разрешение. Във връзка с довод, че въззивният съд не е обсъдил и не е обърнал внимание на наличието на преюдициалност на спор по иск по чл.19,ал.3 ЗЗД е изведен въпросът: Преюдициален ли е спорът по чл.19,ал.3 ЗЗД между същите страни и за същия имот по отношение на иска по чл.108 ЗС между същите страни и за същия имот и следва ли производството по иска по чл.108 ЗС да бъде спряно до приключване на делото по чл.19,ал.3 ЗЗД вр. чл.362 ГПК? Видно от мотивите на въззивното решение, въпросът е обсъден и е прието, че при влизане в сила на решение, с което такъв иск на ответницата срещу ищцата бъде уважен, преминаването на правото на собственост у купувача ще има значение на правопроменящ (нов) факт и основание за упражняване на фактическа власт, но няма данни производството да е приключило, поради което не може да бъде съобразено. Към това следва да се добави, че въпросът дали са налице предпоставки за спиране на делото на посоченото основание е разрешен с определение на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 1163 /2017 г., с което е постановено, че липсват предпоставки за спиране на основание чл.229,ал.4 ГПК поради липсата на преюдициалност със следните мотиви: първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в установителната част, с която искът по чл.108 ЗС е уважен и с това между страните е решен със сила на пресъдено нещо въпросът за собствеността на имота; с решението с което се уважава иска по чл.19,ал.3 ЗЗД е конститутивно и с него се постига промяна на правото на собственост, така че с влизането му в сила се прехвърля правото на собственост; но в случая такова решение не би могло да повлияе на влязлото в сила решение по иска за собственост. Видно от изложеното за мотивите на обжалваното въззивно решение въпросът е обуславящ и настоящият състав приема, че е разрешен в противоречие с посоченото решение № 803 /16.11.2010 г. по гр.д. № 938 /2009 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че: изходът на спора по висящо производство по чл.19,ал.3 ЗЗД е от значение за установяване на последната от предпоставките на иска за ревандикация - наличие или липса на основание за упражняваната от ответника (купувач по предварителния договор) фактическа власт върху вещта, поради което производството по чл.108 ЗС следва да бъде спряно до приключване на преюдициалния спор. С това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В касационното производство съдът ще се произнесе и по частната жалба на С. С. З. срещу определение № 460 от 29.03.2018 г., постановено по гр. д. № 572 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о., с което е отхвърлена молбата на С. С. З. за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение от 29.09.2017 г. по делото относно размера на присъдените и разноски. По частната жалба е образувано ч.гр.д. № 2558 /2018 г., което е разпределено на настоящия съдебен състав, който с определение № 151 /13.08.2018 г., е присъединил частната жалба за разглеждане с касационната жалба по настоящото дело. Настоящият състав намира, че е налице пречка за разглеждане по същество на касационната жалба: с разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС е образувано тълкувателно дело № 1 /2017 г. на ОСГТК по въпроси, първият от които е: Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229,ал.1,т.4 ГПК. Този въпрос е обуславящ за изхода на настоящото производство. Тълкувателното дело е висящо, до момента по него не е постановено тълкувателно решение, поради което е налице основание за спиране на производството на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение. Жалбоподателят следва да заплати държавна такса за разглеждането на касационната ѝ жалба в размер на 33 лева. Воден от изложеното, съдът