Определение № 254 от 07.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3353/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. Х. Х. срещу решение № 7/11.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 278/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260040/08.02.2021 г. по гр. дело № 1214/2020 г. на Пазарджишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу П. И. Р., осъдителен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 32, ал. 2 от СК за заплащане на сумата 14 000 лв., представляваща половината от получени банкови заеми по договори за кредит за текущо потребление от 29.06.2010 г., от 26.11.2015 г. и от 31.12.2018 г., сключени между „Банка ДСК“ ЕАД и касатора-ищец, ведно със законната лихва от 09.06.2020 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Х. (както и с касационната му жалба) се навежда основанието за допускане на касационно обжалване единствено по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Касаторът поддържа, че в случая същата се изразявала в необоснованост на обжалваното решение, тъй като имало явно противоречие между доказателствата и установените факти; решението било постановено само и единствено въз основа на показанията, дадени от свидетелката на ответницата, които били в очевидно противоречие с приложените по делото писмени доказателства. В тази връзка в изложението и в касационната жалба се излагат съображения, основани на анализ и съпоставка на свидетелските показания и писмените доказателства. Ответницата П. Р. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, тъй като не е налице твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, както и доводи за неоснователност на касационната жалба. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. От страна на жалбоподателя не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е наведено някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 от тази разпоредба за допускане на касационното обжалване. Няма основание последното да се допуска, и поради твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Както се сочи и от самия касатор в жалбата и в изложението му, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. В мотивите към него окръжният съд е обсъдил както твърденията, възраженията и доводите на страните, така и относимите към правния спор писмените и гласни доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, като по този начин е установил правнорелевантните обстоятелства по делото, респ. – посочил е кои от твърдяните от страните факти са недоказани по делото; предвид така установената от него фактическа обстановка, съдът е изложил и правните си изводи по съществото на правния спор по делото, които са в съответствие практиката на ВКС по приложението на закона. Твърдението на касатора, че въззивното решение било постановено само и единствено въз основа на свидетелските показания, е очевидно невярно. Твърдяното от жалбоподателя противоречие между гласните и писмените доказателства по делото, както и между доказателствата и приетите за установени от съда факти, не е явно и очевидно, а за установяване на същото е необходимо обсъждане и анализ на доказателствата по делото и на мотивите към обжалвания акт. Това обаче е и присъщо и е допустимо при извършването на същинската касационна проверка относно правилността на обжалваното – чл. 290, ал. 2, във вр. с чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и във фазата по допускане на касационното обжалване, включително в хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, както беше изяснено по-горе. Приемането на обратното би довело до заличаване на разликата между тези две фази на касационното производство. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателя, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение