Определение № 50011 от 11.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 328/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата в производството А. С. К. срещу въззивно решение № 158 от 18. 10. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по в.гр.д. № 563 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 252 от 14. 04. 2021 г., постановено от Районен съд – Пазарджик по гр.д. № 2597 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касаторката иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ против Гаранционен фонд за сумата 7000 лв., представляваща разликата над присъдения размер по главницата от 3000 лева до претендирания размер от 10000 лв., като част от общо 26000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на получени травматични увреждания при ПТП, настъпило на 07. 01. 2020 г. по вина на неустановен водач на неустановено МПС, ведно със законната лихва, считано от датата на отказа за плащане – 30. 04. 2020 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и поради необоснованост. Твърди се, че неправилно и в нарушение на принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД, съдът е определил занижен размер на присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, който е недостатъчен да репарира в цялост претърпените от нея болки, страдания и битови неудобства, които не са преценени правилно от съда в тяхната съвкупност и тежест, включително претърпените от ищцата телесни увреждания и трайните последици от тях. Претендира се неправилно интерпретиране от страна на съда на приетото по делото заключение на СМЕ, на обясненията на вещото лице /ВЛ/ - медицински експерт, дадени в открито съдебно заседание и на показанията на изслушания по делото свидетел. Твърди се, че макар и да е възприел установените по делото да са претърпени от ищцата травми, съдът не е отчел, че същите са свързани с много и силни болезнени усещания, изискващи продължителен период на възстановяване – повече от месец, както и приемането на болкоуспокояващи медикаменти. Оспорват се изводите на съда, че претърпяното от ищцата сътресение на мозъка е протекло без загуба на съзнание. Излага се, че съдът не е дооценил установеното от свидетел по делото обстоятелство, че на втория ден от болничния престой на ищцата настъпило влошаване на здравословното ѝ състояние, състоящо се в проявяване на подуване в областта на врата, както и че съдът не е съобразил влошаването на психичното състояние на ищцата вследствие на инцидента. Твърди се, че при определяне размера на процесното обезщетение съдът не е съобразил завишените лимити за отговорността на застрахователите по чл. 432 от КЗ, както и конкретните социално-икономически условия в страната към момента на ПТП, в противоречие и с практиката на съдилищата по присъждане на обезщетения за аналогични случаи през същия период. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и осъждането на ответника да заплати на касатора допълнително и сумата 7000 лв., представляваща разликата над вече присъдените 3000 лв. по главницата до общо претендирания размер по главницата от 10000 лв., като част от общо 26000 лв., ведно със законната лихва за забава от 30. 04. 2020 г. до окончателното изплащане. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции, съобразно с уважената част от иска.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката формулира следните въпроси, обуславящи според нея допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II от ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

По отношение на същия въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на Върховния касационен съд - с цитираната в самия въпрос т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 99/08. 10. 2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и решение № 158/28. 12. 2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о.

2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/68 г., и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?

По отношение на този въпрос също се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 99/08. 10. 2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 66/03. 07. 2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., № 83 от 06. 07. 2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. по т.д. № 795/2008 г., решение № 31/25. 03. 2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и решение № 217/20. 12. 2017 г. по т.д. № 990/2017 г. на ВКС, ТК, Второ т.о.

Твърди се и че по изложените в касационната жалба оплаквания, обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата на ищеца за неоснователна, претендира разноски.

В осъдителната му част, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на касаторката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лв. по главницата, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 30. 04. 2020 г. до окончателното изплащане, както и обезщетение за имуществени вреди в размер на 17.40 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане, въззивното решение е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно справедливия размер на процесното обезщетение, съответно – и да потвърди частично с обжалваната по касационен ред част от решението си първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора за сумата 7000 лв., представляваща разликата над присъдения размер по главницата от 3000 лева до претендирания размер от 10000 лв., като част от общо 26000 лв., въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното решение, че от заключението на приетата по делото СМЕ и от представената епикриза на МБАЛ-Пазарджик се установява, че непосредствено след ПТП ищцата е била хоспитализирана в хирургично отделение на МБАЛ-Пазарджик, където е престояла 2 дни. В резултат на ПТП ищцата е получила травма на други интраабдоминални органи без открита рана на корема; мозъчно сътресение без открита вътрешночерепна травма /мозъчно сътресение без пълна загуба на съзнанието до степен на комоционна кома, изразяващо се в зашеметяване, сънливост, объркване, гадене и повръщане; хематом в окосмената част на главата с размери 5 см., без открита рана; контузия на лявата лакътна става. От съдържанието на епикризата се установява, че ищцата е изписана с подобрения в здравословното състояние, в добро соматично и неврологично състояние, без субективни оплаквания. Назначена ѝ е хранителна диета и ограничена двигателна активност, без физически натоварвания за срок от 6 месеца. Съдът е изложил също, че в заключението на СМЕ е посочено, че болката в резултат на травмите е овладяна още по време на болничния престой с медикаментозни средства, както и че травмите са отзвучали бързо - за около 7 до 10 дни от датата на инцидента. По отношение на справедливия размер на процесното обезщетение съдът е изложил, че в ППВС № 4/23. 12. 1968 г., което има задължителен характер за съдилищата е посочено, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и преценката следва да се извършва според конкретните обективно съществуващи факти по делото, които трябва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. В същото постановление са посочени диспозитивно обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид от съда при телесните увреждания, а те са: обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; характерът на увреждането; начинът на извършването му; допълнително влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като в р. III на ППВС № 4/25. 05.1961 г.е посочено, че на обезщетение за неимуществени вреди подлежат само действително претърпените вреди. Същите основни положения според изложеното от въззивния състав по-натам, са развити в практиката на ВКС, включително постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 16/06. 03. 2012 г. по т.д. № 461/2011 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 177/27. 10. 2009 г. по т.д. № 14/2009г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 88/17. 06. 2014 г. по т.д. № 2974/ 2013 г. на Второ т.о. на ВКС, в които се приема, че обезщетението по чл. 52 от ЗЗД трябва да представлява точен паричен еквивалент на всички понесени от лицето болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения. Съдът, обобщавайки съдебната практика по въпроса за приложението на чл. 52 от ЗЗД е стигнал до извода, че основните критерии, за да се определи размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД са възрастта на пострадалия, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, видът, продължителността и интензитета на болките и страданията, които лицето е претърпяло към момента на увреждането, видът и интензитета на болките и страданията, които лицето ще търпи за в бъдеще, негативните емоционални преживявания на лицето, социалният дискомфорт за определен период от време, икономическата конюнктура в страната чрез нейните проявни форми - официалната статистика за средната работна заплата в страната и нивото на инфлацията, общественото възприемане на понятието „справедливост“ на определен етап от общественото развитие, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване на пострадалия. При така изложеното въззивният съд е счел, че обосновано и законосъобразно обезщетението за причинени неимуществени вреди на ищцата е определен с първоинстанционното решение в размер на сумата от 3000 лв., който размер на обезщетението напълно покрива претърпените от ищцата болки и страдания по време на причиняване на телесните повреди и по време на лечението. В подкрепа на този извод съдът е посочил, че от заключението на СМЕ се установява, че на третия ден от хоспитализацията на ищцата е отчетен добър ефект от приложената консервативна терапия, възстановен е пасажът на червата, болката е овладяна бързо с медикаментозни средства още по време на болничния престой, гръдната и коремната травма са отзвучали напълно, без остатъчни изменения. Целият възстановителен процес е протекъл в кратък срок - за около 7 до 10 дни, ищцата е напълно възстановена от получените травми, без усложнения и последици за здравето й. Извършените образни, инструментални и лабораторни изследвания, както и денонощното наблюдение на пострадалата по време на болничния престой не са показали настъпили ранни или по-късни посттравматични увреждания. Няма данни по делото телесните повреди да са намалили работоспособността на ищцата и същата да е трудоустроена.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, поради следното:

Отговорите на поставените от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси принципно са от естество да обусловят изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото определят законоустановените и установените в практиката на касационната съдебна инстанция, включително задължителната за съдилищата такава, материалноправни изисквания за законосъобразното и съобразеното с практиката определяне на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, при прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Поради изложеното тези въпроси по принцип съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение и на двата, така поставени въпроса обаче, по делото не се установява да е налице заявеният и поддържан от касаторката в изложението ѝ, допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с точното му съдържание, изяснено също по задължителен за съдилищата начин в т. 2 от посоченото тълкувателно решение на ОСГТК. Видно от пресъздадените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение в относимата им към определянето на справедлив размер на обезщетението тяхна част, обстоятелствата и критериите, на които първият въпрос на касаторката се основава /включително във връзка със съответстващите им оплаквания в касационната и жалба/, са нарочно и изчерпателно обсъдени от съда в мотивите му, съответно – и изводите на съда относно справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, противно на твърденията на касаторката, са съобразени с визираните във въпроса обстоятелства и критерии за определянето му, а претендираното противоречие с посочената, като относима към този въпрос, практика на ВС и на ВКС не е налице. Същото се отнася и за втория въпрос. Макар и чисто семантично в мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение да не се съдържат преки терминологични позовавания на изложените в първия и втори въпроси обстоятелства и критерии, свързани с лимитите по застраховка „ГО“, и обществено-икономическите условия към определен период, същите са изрично посочени, като задължителни обективни критерии за оценка на справедливия размер на процесното обезщетение в анализа на съда на задължителната практика на касационната инстанция и нейното обобщаване от страна на съда. Съответно – макар и да не е налице и нарочно, конкретно и подробно, единично и поотделно посочване на значението за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, на всяко от релевантните за този размер обстоятелства, визирани във втория въпрос на касаторката, видно е от мотивите на съда към обжалваното му решение, че същите са взети предвид и отчетени, при определяне на размера на обезщетението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви, и ако без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното налага се извод, че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от съдържанието на мотивите на съда да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид съответният факт, довод или възражение, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. При така изложеното и доколкото от мотивите на обжалваното въззивно решение в конкретният случай може да се направи извод, че въззивният съд при определянето на справедливия според него размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е взел предвид изтъкваните от касаторката във втория и въпрос обстоятелства - обществено-икономическите условия и съобразените с тях лимити по застраховка „ГО“ към процесния период, като релевантни за този размер, съответно - и е определил този размер при отчитане на значението на всички, приети за установени по делото, и релевантни за него обстоятелства, то и по отношение на този въпрос, също не е налице допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен, и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност на въззивното решение, се заявява и обосновава от касаторката с общото препращане към оплакванията в касационната жалба, което въобще не е годно да обоснове очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт в изложения непосредствено по-горе смисъл, а според настоящият касационен състав, такъв тежък негов порок не се разкрива и от съдържанието на решението, и на мотивите към него.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационното производство, а ответникът по касация има право на такива, но не ангажира доказателства за извършването им, поради което и на страните разноски не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение