Определение № 3404 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4329/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. В. и Ц. Р. В., и двете със съдебен адрес [населено място], подадена чрез пълномощника им адвокат А. В., против въззивно решение № 2942 от 05.06.2023 г. по в.гр.д. № 4077/2022 г. на Софийския градски съд в частта, с което след частична отмяна на решение № 231 от 12.01.2022 г. по гр.д. № 33684/2021 г. на Софийския районен съд са отхвърлени исковете им срещу Прокуратурата с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди на всяка от тях за разликата над 4000 лв. до пълните предявени размери от 20 000 лв., както за обезщетения за имуществени вреди за разликите съответно над 700 лв. до 3 200 лв. и над 200 лв. до 3 200 лв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД и критерия за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с многобройната съдебна практика по чл. 2 ЗОДОВ и че конкретния казус би могъл да послужи за точното прилагане на закона, което да доведе до развитието на правото. Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище. Касационната жалба е процесуално допустима с изключение на частта и относно исковете за обезщетения за имуществени вреди. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по искове с цена до 5 000 лв. – 3 200 лв. за всеки един от тях. Според разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в посочените части следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. Касационната жалба в останалата част е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че предявените искове са по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на граждани от прокуратурата от незаконно обвинение за извършване на престъпление, ако лицето е било оправдано. От събраните писмени доказателства – преписките по наказателното производство от двете му фази, е установено, че наказателното преследване срещу ищците – майка и дъщеря - е започнало на 21.01.2016 г., като впоследствие същите са привлечени като обвиняеми с постановление от 03.08.2016 г. за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК. По образуваното НОХД № 16492/2016 г. на СРС е постановена присъда от 14.11.2017 г., с която ищците са признати за виновни в извършването на същото престъпление, като им е наложено наказание „пробация“, включващо следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 10 месеца с периодичност два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител за срок от 10 месеца. Мерките за неотклонение на ищците „подписка“ не били изменени. Присъдата е обжалвана от ищците, въз основа на което е образувано ВНОХД № 4581/2018 г. на СГС, по което е постановена присъда № 274/14.12.2011 г., с която ищците били оправдани по повдигнатото им обвинение. Оправдателната присъда е протестирана от Прокуратурата, но е била оставена в сила от ВКС с решение № 194/06.11.2019 г. по н. д. № 866/2019 г. на ВКС. От показанията на двамата разпитани свидетели, оценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК и кредитирани като непосредствени, логични и непротиворечиви, съдът е приел, че в резултат на повдигнатото обвинение ищците били разтревожени, притеснени, плакали, имали проблеми със съня. С постановената осъдителна присъда от първоинстанционния съд и наложеното наказание пробация за срок от 10 месеца емоционалното им състояние се утежнило. Направен е извод, че повдигнатите и поддържани обвинения са довели до тревоги и притеснения за ищците, поради което възраженията на Прокуратурата в обратна насока са отхвърлени като необосновани. При определяне на обществено оправдания и справедлив размер на обезщетение по предявения иск съдът е отчел тежестта на обвинението - за тежко престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години, продължителността на наказателното производство - 3 години и 10 месеца. Взети са предвид още фактът, че на ищците е взета най – леката мярка за неотклонение – „подписка“, както и че по делото не са ангажирани доказателства за негативно отражение на воденото дело върху работата на майката и за наличие на връзка с загубата на тегло от дъщерята и недоброто ѝ представяне в университета. Посочено е, че от гласните доказателства по делото и на двамата разпитани свидетели е установено, че последната е била подложена на продължителен тормоз и заплахи от бившия си партньор, които именно са предизвикали страх у ищците, но тези неимуществени вреди стоят извън вредите, подлежащи на обезщетение в конкретното съдебно производство. Съдът е приел, че липсата на резултат от заведените от ищците жалби срещу бившия партньор и търпените от тях негативни изживявания в тази връзка са напълно ирелевантни към фактическия състав на отговорността на Прокуратура по предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 4 ЗОДОВ. След съвкупното обсъждане на установените обстоятелства и отчитането на общото ниво на икономическо благосъстояние в страната, съдът е определил обезщетение от 4000 лв. за всяка от ищците за търпените от тях неимуществени вреди в резултат на неоснователно повдигнатото им обвинените. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 2942 от 05.06.2023 г. по в.гр.д. № 4077/2022 г. на Софийския градски съд по поставения въпрос и на соченото основание. Повдигнатият въпрос е обусловил изхода на спора, но е решен в съответствие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и критерия за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Според нея на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Размерът на обезщетението се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено положение. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставения от касатора въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с трайно установената съдебна практика. В изложението се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е наведена релевантна аргументация за наличието му – нито е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нуждаеща се от изоставяне, коригиране или осъвременяване, нито конкретни правни норми, за които се поддържа, че са неясни или непълни. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд