Определение № 1119 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 996/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. К. П. против решение №117/13.03.2023г., постановено по в.гр.д. №699/2022г. на Окръжен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение №792/06.07.2022г., постановено по гр.д. №695/2021г. на Районен съд- Велико Търново в частта, с която е уважен предявеният на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД иск, като е осъден касаторът да плати на „ТД-Транс 2019“ ЕООД сумата от 7 590.46 главница, представляваща стойността на дължимата, но незаплатена сума за действително извършена работа по договор за СМР от 25.06.2020г., за която е издадена проформа фактура №179/13.10.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на иска- 01.03.2021г. до окончателното изплащане, както и съответна част от разноските по делото. Касаторът намира, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Излага доводи за неправилна правна квалификация и произнасяне по непредявен иск, като счита за недопустимо, че при констатация на съда за прекратена договорната връзка между страните е уважен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, който предполага действително и налично облигационно правоотношение. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на чл.236, ал.2, чл.269 и чл.272 ГПК не е изложил свои мотиви и не се е произнесъл по оплакванията в жалбата, включително не се е произнесъл по оспорване на приет в първоинстанционното производство документ, респ. не е открил производство по оспорване, което щяло да доведе до искане за събиране на доказателства. Свързва очевидната неправилност с необоснованост на изводите на съда относно установените факти и противоречие между фактите и приложената материалноправна норма, като навежда и оплаквания за допуснати процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест и преклузията за събиране на доказателства. Счита, че въззивното решение противоречи и на материалния закон досежно разпоредбите за сключване, форма, съдържание и разваляне на договора, неговото неизпълнение и задълженията на страните по същия съгласно правилата на ЗЗД и ЗУТ. Моли да бъде отменено решението и да бъде отхвърлен изцяло предявения иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Длъжен ли е въззивният съд с решението си да изложи собствени мотиви и обсъди оплакванията, изложени във въззивната жалба? - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 17/04.06.2021г. по гр.д. № 2145/2020г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 181/12.07.2016г. по гр.д.№ 360/2016г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 120/04.04.2013г. по гр.д.№ 964/2012г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 191/25.07.2013г. по гр.д.№ 63/2013г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 268/21.11.2011г. по гр.д.№ 191/2011г. на 2-ро г.о. на ВКС, решение № 140/08.03.2021г. по т.д.№ 2601/2019г. на 1-во т.о. на ВКС.; 2/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да се произнесе по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор?- в противоречие с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Недопустим или неправилен е съдебният акт, в който решаващият съдебен състав приема, че е отпаднала договорната връзка между страните, но въпреки това квалифицира правния спор по чл.79, ал.1 ЗЗД за договорна отговорност? При разваляне на договора допустим ли е иск по чл.79, ал.1 ЗЗД?- с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено с въззивната жалба оспорване на представено пред първата инстанция писмено доказателство, което оспорване не допуснато и не са ангажирани в тази връзка доказателства в нарушение на процесуалния закон?- с твърдение за противоречие с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50143/07.04.2023г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 72/09.07.2012г. по т.д.№ 398/2011г. на 2-ро т.о на ВКС, решение № 253/07.08.2018г. по т.д.№ 2382/2017г. на 2-ро т.о. на ВКС.; 5/ Кой носи доказателствената тежест при липса на двустранно подписан протокол обр.19 по иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.258, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД?- с твърдение за противоречие с решение № 76/10.08.2015г. по т.д.№ 729/2014г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 127/20.12.2016г. по т.д.№ 1907/2015г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 158/30.09.2013г. по т.д.№ 679/2012г. на 2-ро т.о. на ВКС, както и за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6/ Каква е доказателствената стойност на представения по делото документ „Стокова разписка”, който е неподписан и без придружаващ платежен документ /фискален бон или фактура/?; 7/ Спазена ли е писмената форма за действителност на договор, чийто предмет, като част от същественото съдържание на сделката, не е посочен в материалния носител на същата, а е обективиран друг неподписан от страните документ? От значение ли е за правния спор индивидуализацията на строителните дейности?- с твърдение, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 8/ Неизпълнението на нормативните изисквания на ЗУТ, което води до невъзможност в осъществяване на административните процедури по въвеждане на строителния обект в експлоатация, неизпълнение ли е по смисъла на чл.265, ал.2 ЗЗД? Неточно изпълнение /неизпълнение/ ли е извършването на СМР в нарушение на строителните правила и норми?- с твърдение за противоречие с решение № 23/04.08.2014г. по т.д.№ 1938/20132г. на 1-во т.о. на ВКС и решение № 48/31.03.2011г. по т.д.№ 822/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС, както и за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 9/ Допустими и годни ли са свидетелски показания относно обема и качеството на извършените СМР при нормативно изискване на ЗУТ за писмено документиране на тези факти и обстоятелства?; 10/ С какви доказателства и доказателствени средства следва да се докаже фактът на закупуването и доставката на необходимите за изпълнение на СМР съоръжения и материали, като се има предвид актуалната нормативна уредба на ЗУТ?“ – с твърдение, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „ТД -Транс 2019“ ЕООД не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 7 590.46 лева, въззивният съд приема за установено, че са извършени част от договорените между страните СМР, за които след отчитане на направените частични плащания се дължи възнаграждение в размер от 9 312.46 лева, като уважава възражението на ответника за прихващане с насрещно вземане за обезщетение за вреди от некачествено изпълнение в размер на 1 722 лева. Решаващият съдебен състав споделя и препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, с които е прието за установено, че с договор за поръчка от 16.05.2019г. В. П. /собственик на имота/ възлага на ответника Г. П. да извърши от свое име и за своя сметка фактически и правни действия, свързани с изграждането на сграда в УПИ -402, кв. 22 по ПУП-ПР на [населено място], [община], като в изпълнение на възложената му поръчка П. сключва с „ТД-Транс 2019“ ЕООД договор за строително-ремонтни работи по Оферта Етап 1, подробно описани в Приложение 1, неразделна част от договора, при цена 23 740.36 лева без ДДС. Договорено е разсрочено плащане: при подписване на договора- аванс 30% от сумата по договора; второ плащане от 30% - при завършване на определен етап от СМР с подписан приемо-предавателен протокол от двете страни; трето плащане от 30% - при завършване на следващ етап от СМР с подписан приемо-предавателен протокол от двете страни и окончателно плащане от 10% - при приключване на СМР по договора с приемо-предавателен протокол. Съгласно чл. 3 от договора срокът за изпълнение е 80 работни дни, които започват да текат след извършване на авансовото плащане. Постигнато е съгласие приемането на СМР да се извършва с протокол, в който се описва извършената работа, количество, качество, стойност на работата и вложените материали, недостатъци, както и спазване на срока по договора. Предвидено е право на възложителя да развали договора, ако стане ясно, че изпълнителят ще просрочи изпълнението на възложената работа с повече от 20 работни дни след уговорения срок, или няма да извърши СМР с нужното качество и по уговорения начин /чл.17/. Съдът констатира, че по делото не е прието като доказателство Приложение 1- описано като неразделна част от договора, но приема, че възложените на ищеца СМР са част от отразените в представения от ответника документ - „Довършителни работи Етап 1 с възложител В. П., обект: Инвестиционен проект за промяна предназначението, реконструкция, разширение и надстрояване на съществуващи сгради в три етапа в УПИ VI-402, кв. 22 по ПР на [населено място], [община]“, а именно- вътрешни стени, тавани, дюшеме изравняващо в спалня етаж втори, замазки, ВиК, електрическа инсталация на стойност 23 626.96 лева, описани в съставения от ищеца и изпратен на ответника Акт № 1 за действително извършени видове СМР/СРР/КРР към 28.09.2020г. на процесния обект с изпълнител „ТД- Транс 2019“ ЕООД. Въззивният състав намира за неоснователни възраженията на ответника относно действителността на договора, като приема, че от събраните по делото доказателства сe установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, основано на сключения между тях договор за строително-ремонтни работи от 25.06.2020г. Счита, че договорът е породил действие между възложителя и изпълнителя, тъй като съдържа всички съществени елементи на договора за изработка- предмет, цена, срок, права и задължения на страните. Въпреки, че по делото не е представено Приложение №1, конкретно възложените СМР се съдържат в документ с наименование „Довършителни Работи Етап 1“, видно от който в частта вътрешни стени, тавани, дюшеме, изравняващо в спалня етаж втори, замазки, Ви К и електрическа инсталация сборът от сумите, които следва да се заплатят е точно колкото цената на договора с ищцовото дружество, като съгласно изложеното от самия ответник, останалата сума се отнася за сключения втори договор с друг изпълнител - И. И.. Предвид липсата на спор, че именно страните по делото са подписали договора, като по този начин са обективирали съгласието си с неговите клаузи, съдът счита, че причините, поради които заложените строителни дейности по документа „Довършителни работи Етап 1“ са били предмет на два отделни договора с различни изпълнители, са без значение за предмета на спора. Решаващият съдебен състав, след анализ на доказателствата по делото, включително събраните гласни доказателства и трите заключения на съдебно-техническата експертиза, приема за недоказано възражението на ответника за разваляне на договора по реда на чл.17 от същия, вр. с чл.262 от ЗЗД, т.е. в хипотезата на вероятно неизпълнение- когато стане ясно, че изпълнителят ще просрочи изпълнението на възложената работа с повече от 20 работни дни след уговорения срок, или че няма да извърши СМР по уговорения начин и с нужното качество. Приема, че началният момент на изпълнение на договора е 01.07.2022г., когато е извършено първото авансово плащане, а крайният срок е 22.10.2020г., когато е проведен и огледът от пълномощника на възложителя, при който е констатирано, че има незапочнати и недовършени работи, некачествено извършена работа по замазката, шпакловката, стените и гипсокартона. С оглед гласните доказателства /показания на св.И. и св.Й./, решаващият съдебен състав намира за установено, че работниците на ищцовото дружество са изпълнявали възложената им работа до края на м.септември, след което не са били допускани до обекта по нареждане на ответника, въпреки че е оставало да бъдат положени тръбите за чистата вода в баните, затварянето на целия таван с гипсокартон /след полагане на тези тръби/ и прекарване на кабел до захранващото табло, за което са били необходими няколко дни. Като съобразява, от една страна, обема на възложената, но несвършена работа по процесния договор, установена от съдебно-техническата експертиза, от друга страна, обема на извършените СМР от последващия изпълнител В. Б. по договор от 03.12.2020г. с предмет недовършени и некачествено извършени работи на предходния изпълнител, както и срока за тяхното изпълнение- 29 работни дни, съдът стига до извод, че ищецът е бил във възможност да изпълни изцяло възложените работи, вкл. с отстраняване на недостатъците по замазката на подовете в дневната с кухня, котелното помещение и банята с тоалетна на първия етаж, като отчита, че е разполагал и с 20-те допълнителни работни дни съгласно чл.17 от договора. С оглед изложеното и като приема, че недостатъците на изпълнените строителни работи са поправими и не са толкова съществени, че да правят изработеното негодно за ползване по предназначението му, съдът намира, че за възложителя не е възникнало правото на разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на изпълнителя. Независимо от горното, въззивната инстанция счита, че договорът между страните е прекратен, макар и не в хипотезата на чл.17, като възложителят дължи възнаграждение за изпълнените СМР, вкл. за доставени, макар и немонтирани елементи на мълниезащита. След анализ на трите заключения на съдебно-техническата експертиза, писмените и гласни доказателства, при съобразяване и с изрично изявление от ответника, че приема за действително свършени съгласно уговореното и при липса на явни недостатъци и с необходимото качество СМР на стойност 17 536.41 лева без ДДС, съдът приема, че ищцовото дружество е изпълнило СМР и доставило материали на обща стойност 26 352.46 лева с ДДС, като след приспадане на платените авансово суми /17 040 лева с ДДС/ остава за плащане сумата 9 312.46 лева с ДДС. Относно оспорената доставка на мълниеприемник на стойност 1 128 лева с ДДС /включена в дължимата сума от 26 352.46 лева/, решаващият съдебен състав, след преценка на доказателствата- показанията на св. П. Й., изрично потвърдил пред съда, че мълниеприемникът е бил доставен на обекта през м. юли, когато той е работил там, но не е бил монтиран, тъй като е трябвало да се поставят първо слънчеви колектори на покрива от други хора, както и стокова разписка от „Филкаб“ АД от 14.07.2020г. за доставени на ищцовото дружество мълниеприемник, алуминиев мълниеприемен прът- 2 бр., клема за прът и алуминиев проводник, заключението на СТЕ, че цената на един мълниеприемник варира от 700 до 3 000 лева и заявлението на вещото лице инж.М., че при втория оглед са му представени описаните в заключението елементи, приема че ищецът е закупил и доставил този елемент от мълниезащитата, възлизащ на стойност 1 128 лева с ДДС. По отношение на възражението за прихващане на ответника със сумата 4 076.76 лева съдът напълно е възприел установеното от първоинстанционния съд, респективно е стигнал до извод, че е основателно намерил за сумата от 1 722 лева без ДДС- стойността на разходите за извършване на поправката на некачествено изпълнената замазка в помещението на първи етаж дневна с кухня и в спалнята на втория етаж съобразно заключението на вещото лице по повторната съдебно-техническа експертиза. Стига до извод, че са налице предпоставките на чл.103 ЗЗД, като след прихващане остава дължима от ответника сумата 7 590.46 лева, за която искът е основателен. Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. Въззивният съд е приел, че предмет на делото е предявен от „ТД -Транс 2019“ ЕООД срещу Г. К. П. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.258 и чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 11 312 лева- главница по проформа фактура № 179/13.10.2020 г., издадена на основание договор от 25.06.2020г. за извършване на СМР, ведно със законна лихва върху главницата. Правната квалификация на иска е дадена с оглед наведените в исковата молба твърдения за сключен между страните договор за строително-монтажни работи, изпълнени от ищеца работи, отказ на ответника- възложител да ги приеме и да плати договореното възнаграждение и формулирания от ищеца петитум за присъждане на възнаграждение за изпълнените работи. Решаващият съдебен състав е разгледал наведените от ищеца факти и обстоятелства и се е произнесъл в рамките на търсената защита, т.е. произнесъл се е в рамките на спора, с който е сезиран, поради което са необосновани възраженията на касатора за недопустимост на решението. Вярно е, че от негова страна като ответник са направени множество възражения, вкл. за недействителност и за разваляне на договорната връзка, но искът и неговата правна квалификация се определят с оглед твърденията на ищеца в исковата молба и търсената от него защита. Съдът е приел, че макар и да не е развален от страна на възложителя поради неизпълнение на насрещната страна, процесният договор е прекратен, но съобразявайки се с вида на договора /договор за изработка/ и действието на прекратяването /за напред/, е разгледал и уважил частично искът за възнаграждение за реално изпълнени СМР. Следва да се отбележи, че дори правната квалификация на предявения иск да не е правилна, ако съдът е обсъдил фактите, на които ищецът основава своите права, чиято защита търси, респективно се е произнесъл в рамките на заявения петитум, решението не би било недопустимо, а евентуално неправилно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди направените от страните доводи, като изложи собствени мотиви дори в хипотезата на чл.272 ГПК, не обосновава допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че дори при препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, но въпреки това е изложил и собствени мотиви. Вярно е, че мотивите му съвпадат напълно с тези на първоинстанционния съд /дословно са преписани/, но това не означава, че такива липсват. Съдът е обсъдил доказателствата, включително свидетелските показания и заключенията на всички съдебно-технически и съдебно-счетоводна експертизи, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Навел е и доводи относно възраженията, поддържани и с въззивната жалба- липса на действителен договор; разваляне на договора с твърдяно обратно действие; неизпълнение или некачествено изпълнение на възложени СМР. Въпреки липсата на правна квалификация на възраженията на ответника за нищожност на договора поради липса на форма и симулативност /твърди се персонална симулация/, съдът е приел, че тези възражения са неоснователни. Изложил е мотиви, макар и лаконични, че от доказателствата се установява сключването на валиден писмен договор за строително-монтажни работи, подписан от страните и съдържащ всички основни елементи на договора за изработка, вкл. предмет, като причините, поради които заложените строителни дейности по документа „Довършителни работи Етап 1“ са били предмет на два отделни договора с различни изпълнители, са без значение за предмета на спора. Въпросът е поставен от касатора и с оглед оплакването му в касационната жалба за липса на произнасяне по направено оспорване на документ- стокова разписка от 14.07.2020г., което щяло да доведе и до доказателствени искания по чл.266, ал.3 ГПК. Стоковата разписка е представена и приета като доказателство в първоинстанционното производство, като е оспорена относно истинността на нейното съдържание от страна на ответника. Съдът е постановил, че същата ще бъде ценена с оглед останалите доказателства, като спорното обстоятелство- доставка на елементи на мълниезащита, ще бъде установявано след преценка на събраните гласни и писмени доказателства и заключенията на експертизите. Изложил е аргументи, че осчетоводяването на тази разписка, както и плащането по нея не са обстоятелства с правно значение за релевантния факт на доставката. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение- неоткриване на производство по чл.193 ГПК и недопускане на доказателства „в резултат на оспорването“. С определение от о.с.з. на 01.02.2023г. въззивният съд е констатирал, че от страна на въззивника не са направени доказателствени искания с въззивната жалба. Приел е, че разписката е оспорена по съдържание, поради което доказателстветата й стойност ще бъде преценявана с решението по съществото на спора. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е съобразен нито с процесуалните действия на страните и съда, нито с изложените от въззивната инстанция мотиви. Оспорената по съдържание стокова разписка не обуславя откриване на производство по чл.193 ГПК, а е преценявана от съда с оглед на всички събрани доказателств, т.е. след анализ на свидетелски показания, заключение на експертиза и обяснения на вещото лице в открито съдебно заседание. Несъгласието на касатора с изводите на решаващия състав не е основание за допускане на решението до касационен контрол. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора втори, трети и четвърти правни въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос е относим към допустимостта на решението поради неправилна правна квалификация и произнасяне по недопустим иск, а вторият и четвъртият отново са свързани със задълженията на въззивния съд да се произнесе служебно по нищожността на правни сделки и да се произнесе по направено оспорване на документ, респективно не са съобразени с изложените във въззивното решение мотиви и не са решаващи за спора. Следва да се отбележи, че с отговора на исковата молба ответникът не навежда възражения за нищожност на договора поради симулация, нито за неясен предмет на същия. Излага подробни твърдения относно обстоятелствата преди и по време на сключване на договора с ответника, неговия предмет, срок и начин на изпълнение, частичните плащания по сметка на ответното дружество-изпълнител, респективно частичното неизпълнение и разваляне с отправено до ответника изявление. По въпроса относно правомощията на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки, е налице задължителна практика на ВКС, формирана с ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. по т. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Разяснено е, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. В случая решаващият съдебен състав не се е отклонил от задължителната съдебна практика, като е анализирал доказателствата и се е произнесъл по своевременно въведените възражения от ответника. Останалите правни въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са формулирани твърде общо и теоретично /десети/; изискват преценка на конкретни доказателства по делото и проверка на правилността на изводите на въззивния съд, което е недопустимо да се прави в настоящия етап на касационното производство /шести и седми/; не са поставени коректно, тъй като не са съобразени с мотивите на обжалваното решение и не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд /пети, осми и девети/. Всички тези въпроси са поставени с оглед оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения- неправилно разпределена тежест на доказване по отношение на изпълнението на договорените СМР и събирането на недопустими доказателства, както и необоснованост. Не отговаря на фактите по делото и на изложените от въззивния съд мотиви твърдението, че в тежест на ответника е възложено доказването на неизпълнението на договора и че обема и качеството на СМР е установяван само с гласни доказателства. Въпреки непрецизния правен изказ, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото, които не се изчерпват само със свидетелски показания, и е преценил, че ищецът в качеството му на изпълнител, претендиращ възнаграждение на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, доказва пълно и главно изпълнението на възложени му от ответника работи на стойност 26 352.46 лева с ДДС. С оглед трите заключения на СТЕ и свидетелските показания, за които няма спор в съдебната практика, че са допустими за установяване изпълнението на възложената работа, при съобразяване и на признанието на самия ответник за изпълнение на част от възложените работи без явни недостатъци, решаващият съдебен състав е приел, че са изпълнени описаните СМР, че недостатъците на част от изпълнените строителни работи са поправими и не са толкова съществени, че да правят изработеното негодно за ползване по предназначението му. Предвид така установеното, както и след анализ на договорните задължения на страните и доказаното недопускане на изпълнителя до процесния обект преди крайния срок, съдът е стигнал до краен извод, че за възложителя не е възникнало правото на разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на изпълнителя в хипотезата на чл.17 от договора. Следва да се отбележи, че за скрити недостатъци изпълнителят носи отговорност – и гаранционна по ЗУТ, и договорна по ЗЗД. Въпреки непрецизните мотиви, съдът е приел, че не са установени такива, а с оглед доказаното некачествено изпълнение на част от СМР е уважил възражението за прихващане на ответника за сумата 1 722 лева. Произнасянето на съда не е в противоречие с цитираните от касатора решения № 23/04.08.2014г. по т.д.№ 1938/20132г. на 1-во т.о. на ВКС и № 48/31.03.2011г. по т.д.№ 822/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС, с които е прието, че възнаграждение за СМР не се дължи, ако изпълнението не отговаря на одобрения технически проект, а ако няма такъв- на уговореното между страните, както и на строителните правила и норми. В случая съдът е обсъдил заключенията на експертизите и е констатирал отклонения от проектите и некачествено изпълнени работи, които обаче не са съществени и не водят до извод за пълно неизпълнение. С оглед установените отклонения от изискванията за качество и необходимостта от поправки е и уваженото възражение за прихващане. По отношение на последните три въпроса не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд