Определение № 4233 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4114/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 3449 от 02.04.2024 г., подадена от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД чрез адвокат Х. Х. от САК срещу въззивно Решение № 26 от 09.02.2024 г. по в.гр.д.№ 261/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което (посредством потвърждаването на Решение № 454 от 24.03.2023 г. по гр.д.№ 523/2022 г. на Окръжен съд – Бургас) касаторът е осъден да заплати на А. И. М. сумата 284 847,77 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от датата на депозиране на исковата молба - 08.04.2022 г., до окончателното й изплащане, както и сумата 87 302,30 лева, представляваща законната лихва върху главницата за периода от 08.04.2019 г. до 07.04.2022 г.

Ответницата по касация А. И. М., представлявана от адвокат З. К. от АК - Бургас, е депозирала писмени отговори на жалбата и изложението към нея. Поддържа, че отсъстват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено по несъмнен начин, че от сметки на ищцата в ответната банка са теглени суми, като за извършените разпореждания с парични средства са съставени банкови документи, по отношение на които ответната банка не оспорва, че са оформени с подпис на неин служител и печат на банката. От заключението на приетата по делото съдебна експертиза е установено, че подписите за „наредител“ в представените за изследване 64 броя нареждания разписка, платежни нареждания и вносни бележки не са положени от ищцата А. И. М., а от К. Л. Т., която се е намирала в трудово правоотношение с ответника. Последното е прекратено със Заповед № 146 от 31.05.2017 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение за допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина и поради злоупотреба с доверието на работодателя. Въззивният съд е приел, че наличието на редовни от външна страна и противопоставими на ищцата документи, доказващи теглене на суми, са й попречили да реализира правата си по чл. 421, ал. 1 ТЗ, т.е. банката не е върнала при поискване дължимите на ищцата спестявания. Доказани са по размер всички отделни изтеглени суми, които събрани общо образуват имуществена вреда на ищцата от неправомерните действия на служителя на банката. Въззивният съд е намерил за неоснователно заявеното от ответника възражение за погасяване на вземането на ищцата по давност. Посочил е, че съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който вземането става изискуемо, като за вземания от непозволено увреждане това е моментът на откриването на дееца. В случая този момент е датата на издаване на Заповед № 146 от 31.05.2017 г., в която е посочена сумата на вредата за всеки отделен случай, както и служителя на ответника, отговорен за злоупотребите. С цитираната заповед е наложено дисциплинарно наказание на служителя на банката, за същите деяния, с които е нанесена вредата на ищцата. Ответната банка е обвързана от доказателствената сила на изходящ от нея писмен документ. Въззивният съд е намерил за ирелевантно обстоятелството, че няма влязла в сила присъда по отношение на банковия служител за извършени документни престъпления. Приел е, че в случая банката, в рамките на вътрешната си проверка в хода на дисциплинарното производство, е намерила достатъчно доказателства за това, че именно служителят Т. е осчетоводила спорните касови тегления, без да извършва надлежна идентификация на самоличността на клиента, сама е вписвала неверни данни в банковите документи, а вместо клиент се е подписвала тя. Съпоставени тези данни с категоричното становище на вещото лице за авторството на положените за клиент на банката подписи именно от служителя, въззивният съд е достигнал до извод, че деецът е открит най-рано на посочената в заповедта дата. Производството по делото е образувано с предявяване на исковете на 08.04.2022 г. – преди изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. От кой момент започва да тече давността при деликтната безвиновна гаранционно-обезпечителна отговорност за чуждо виновно поведение, в случай че делинквентът, който носи отговорност за действията на трето лице, и лицето, за което са настъпили вреди, са в договорно правоотношение, във връзка с което правоотношение са и настъпилите вреди;

2. Има ли задължение въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи свои фактически и правни изводи във връзка с фактите и обстоятелствата по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните;

3. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да приложи императивна материалноправна норма, каквато в процесния случай е нормата, установена в чл. 77, ал.1 ЗПУПС, дори ако страните по делото изрично не са се позовали на тази норма;

4. Какъв е видът и характерът на отговорността, която носи юридическо лице в хипотеза, при която същото юридическо лице е в договорни правоотношения с физическо лице, които договорни правоотношения са основание за възникване на тази отговорност.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи въпрос – в противоречие с Решение № 2733 от 25.10.1972 г. по гр.д.№ 1271/1972 г. на ВС и ППВС № 7/1959 г.; втори въпрос – в противоречие с Решение № 198 от 28.12.2017 г. по гр.д.№ 270/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 130/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 94 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 701/2011 г. на ВКС, І г.о.; трети въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Относно първия въпрос се твърди още, че няма достатъчно съдебна практика и не е изследван обстойно и задълбочено според цитираните актове, поради което е налице основание за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно четвъртия въпрос се твърди, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС – Решение от 02.09.2021 г. по дело С-337/20.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Касаторът се е позовал на недопустимост на въззивното решение като основание за достъп до касационно обжалване, но от данните по делото не може да се направи извод за вероятна недопустимост на решението. Според касатора, въззивният съд е приел и разгледал иск на деликтно основание въпреки договорните отношения между страните, в чийто обхват попадат и процесните претенции на ищеца. Решаващият извод на въззивния съд, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД е направен на база въведените с исковата молба фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум. Фактическите твърдения са за нанесени имуществени вреди поради противоправно поведение на служител на ответника, изразяващо се в нерегламентирани банкови транзакции по повод възложена му от ответника работа, а петитумът съдържа искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинената в резултат на деликтното поведение вреда, съизмеряваща се със стойността на имуществото. Процесуалните действия на въззивния съд по определяне действителното основание на иска не създават предположение за недопустимост на въззивното решение, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост.

Въпрос № 1 от изложението е обуславящ изхода на спора, но не е разрешен в противоречие на практиката на ВКС, поради което по отношение на същия не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно приетото в ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5/2005 г. на ВКС, ОСГТК, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен към този момент, а когато не е известен - от деня на неговото откриване. В същия смисъл е произнасянето с Решение № 105 от 30.09.2021 г. по гр.д.№ 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 380 от 13.10.2011 г. по гр.д.№ 429/2011 г. на ВКС, ІV г.о., в което е посочено, че правилото на чл. 114 ЗЗД определя моментът на изискуемостта на вземането като такъв, от който започва да тече давността. Задълженията, възникнали от деликт, са изискуеми от момента на настъпване на вредите, т.е. от този момент за тях тече погасителна давност. Обаче нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД въвежда изключение от принципа, като постановява, че при възникналите от деликт задължения, давността не започва да тече до момента, в който деецът бъде открит. В съответствие с тази съдебна практика, доколкото в процесния случай към момента на извършване на деянието, то е известно само на неговия извършител, въззивният съд е приел, че няма как да започне да тече давност за вземането преди констатиране на липсващите средства от сметката на ищцата и откриване на нарушителя. Не е налице както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно тълкуването дадено в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като по въпроса има пълна и ясна правна уредба (чл. 114, ал. 3 ЗЗД), задължителна (т. 2 от ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5/2005 г. на ВКС, ОСГК, ППВС № 2 от 21.12.1981 г.) и безпротиворечива казуална практика на ВКС, според която за вземанията за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД давността започва да тече от откриване на дееца, функция на което е отграничаването на юридическото лице, което би отговаряло за причинените от негов работник или служител вреди. Това кога е открит деецът или юридическото лице, което отговоря за неговите действия, е фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по въпрос № 2 от изложението. Във връзка с този въпрос се установява съответствие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, доколкото са обсъдени събраните по делото допустими и относими към правния спор доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд е посочил върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Решението е мотивирано съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като са изложени фактически и правни изводи по съществото на спора и произнасяне по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.

Въпрос № 3 от изложението не е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил решаващите му изводи и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същият почива на становище за приложимост на конкретна разпоредба (чл. 77, ал. 1) от нормативен акт – Закон за платежните услуги и платежните системи, който е влязъл в сила на 06.03.2018 г. и на никаква част от който не е придадено обратно действие, а последното от действията, явяващи се източник на увреждането, е извършено на 24.03.2017 г.

Въпрос № 4 от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед съдържанието на исковата молба, въззивният съд обосновано е приел, че ангажирането на отговорността на ответника се претендира на извъндоговорно, а не на договорно основание. Същевременно, изложената от касатора обосновка и към този въпрос почива на неговото становище за приложимост на правилата на Закона за платежните услуги и платежните системи (Обн., ДВ, бр. 20 от 06.03.2018 г.) като транспониращ разпоредбите на Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар, по чието тълкуване е постановено Решение на СЕС от 02.09.2021 г. по дело С-337/20. Както бе посочено, влизането в сила на този нормативен акт следва във времето настъпването на вредата и откриване на дееца, поради което неговите правила, правилата на Директива (ЕС) 2015/2366 от 25.11.2015 г. и разясняващото техния смисъл Решение на СЕС от 02.09.2021 г. по дело С-337/20 са неотносими към разглеждания случай.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК вр.чл. 78 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските й за защитата пред ВКС в размер на 1 300 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 74).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия