Определение № 548 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. Ж. П. срещу определение № 355/12.02.2024 г. по в.ч.гр.д. № 3000/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 263621 /27.05.2022 г., по гр.д. № 50/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.

Частната жалба е допустима: подадена е в срок от лице, което има право и интерес да обжалва срещу определение на въззивния съд, което подлежи на обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел следното:

Производството по делото е образувано по предявен от П. Ж. П. (посочен в мотивите към определението и с фамилното име П.) срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 100 000 лева обезщетение за претърпени вреди от излежаването на условна присъда по н.о.х.д. № 169/2015 г. на Кърджалийския окръжен съд, за която твърди, че е постановена в противоречие на закона.

Софийският градски съд (нататък и СГС) е установил, че с влязла в сила присъда № 13/14.07.2016 г. по н.о.х.д. № 169/2015 г. на Кърджалийския окръжен съд, ищецът е признат за виновен в извършване на престъпления по чл.115 НК и чл.339, ал.1 НК, за всяко едно от които съдът е наложил наказание и е определил общо наказание 14 години лишаване от свобода. На основание чл.68 НК съдът е постановил подсъдимият да изтърпи и условно наказание 4 години лишаване от свобода, наложено му с присъда № 51/22.03.2021 г. по н.о.х.д. № 2/2012 г. на Старозагорския районен съд. Присъдата е била изменена с решение № 218/14.10.2017 г. по в.н.о.х.д. № 474/2016 г. на Пловдивския апелативен съд само в частта на мястото и режима на изтърпяване на наказанието и е влязла в сила на 23.07.2018 г.

При така установените обстоятелства СГС е приел, че като ответник е посочена ПРБ, но основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от действията на разследващите и правораздавателните органи за търсене на наказателна отговорност са изброени в чл.2, ал.1, т.т.1-4 и т.6 и чл.2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Ищецът се е позовал на влязла в сила присъда, която твърди, че е „незаконна“, което прави предявения иск процесуално недопустим, тъй като разглеждането на такъв иск би означавало проверка от гражданския съд за законосъобразността на влязла в сила присъда на наказателен съд, която е задължителна за гражданския съд относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съгласно чл. 300 ГПК.

Въззивният съд е заявил, че споделя изводите на първоинстанционния съди на основание чл.272 вр. чл. 278, ал.4 ГПК препраща към мотивите на обжалваното определение.

Неоснователни са оплакванията за допуснати множество нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и допълнително наведени такива, тъй като те не се отнасят до и не могат да променят извода за недопустимост на исковата молба.

Поради липсата на предвиден от закона ред, по който да бъде разгледан от съдилищата иск за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, произтичащи от допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд, предявеният иск е процесуално недопустим и производството по него следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят (назначеният му особен представител) формулира следните въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях липсва съдебна практика:

1. Допустим ли е осъдителен иск за обезщетение по ЗОДОВ при наличие на влязла в сила присъда?

2. Наличието на оправдателна присъда, представлява ли абсолютна положителна предпоставка за предявяване на осъдителен иск за обезщетение по ЗОДОВ?

Поставените въпроси имат сходно съдържание и се отнасят до допустимостта на предвиден в ЗОДОВ иск за присъждане на обезщетение за причинени вреди от влязла в сила присъда на наказателния съд.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, поставените въпроси имат значение за изхода от това производство.

По тях обаче има установена практика на ВКС, (обективирана в определение № 60259/20.09.2021 г. по ч.гр.д. № 3480/2021 г. на ВКС, IV г.о., определение № 103/17.03.2022 г. по ч.гр.д. № 585/2022 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 3492/08.07.2024 г. по ч.гр.д. № 2129/2024 г. на ВКС, III г.о., определение № 3974/30.08.2024 г. по ч.гр.д. № 2831/2024 г. на ВКС, IV г.о. и др.). С първото определение (по частна жалба на П. Ж. П.) е прието, че след като актът на наказателния съд относно наказанието не е отменен по съответния ред, то не са налице и защитими материални права на ищеца, които да бъдат реализирани по исков ред пред гражданския съд. Тези твърдения не могат да се отнесат и към изводите на съда, че е недопустимо по граждански ред да се ревизира присъда на наказателния съд, доколкото за това е предвиден отделен ред в наказателния процесуален закон. С второто посочено определение е прието, че иск за обезщетение на вреди, основан на твърдения, че те (вредите) се търпят вследствие на влязла в сила присъда, с която ищецът е осъден за извършено престъпление, е процесуално недопустим, тъй като самите твърдения на ищеца априори изключват възможността тези вреди да са му причинени неправомерно. Със следващите посочени определения са приети същите разрешения.

Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с тази практика, която настоящият съдебен състав споделя по изложените по-горе съображения, поради което не е налице наведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Воден от изложеното съдът