Определение № 45 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 429/2022 г.

Производството е по реда на чл. 303 и сл. ГПК. Производството по делото е образувано по молба на Б. Г. Р., чрез адв. Г. Ч., за отмяна на влязло в сила решение № 505034 от 15.12.2020 г. по гр.д. № 1373/2018 г. на Разложкия районен съд, потвърдено с въззивно решение № 318/16.07.2021 г., постановено по гр.д. № 310/2021 г. на Благоевградския окръжен съд. Молителят обосновава молбата с твърдения за неуважено искане от районния съд за изискване и прилагане на преписката по изповяданата сделка, предмет на съдебния спор, поради което решението било постановено при непълнота на доказателствата, попадащо в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди също, че въззивният съд постановил решение в нарушение на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – указал неправилно, че то е окончателно, което по аналогия било равнозначно на наличие на основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Г. П. Н. отговаря, че молбата за отмяна е недопустима – не се основава на обстоятелства, попадащи в приложното поле на чл. 303 ГПК, евентуално поддържа, че молбата е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски; представя пълномощно и договор на адвокатска защита по делото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че молбата за отмяна е недопустима по следните съображения: Съдът е този, който квалифицира отправените до него искания на страните. Квалификацията, дадена в случая от молителя Б. Р. – чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК, не обвързва съда, а и не може да се отнесе към обосновката на отправеното до съда искане. Нормата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК урежда две хипотези – откриване на ново доказателство или ново обстоятелство, от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на страната при постановяване на решението, или с които тя, при проявена грижа, не е могла да се снабди, съответно да посочи своевременно. В първата хипотеза е постановено решение, без да е изяснена фактическата обстановка именно поради невъзможността да се посочи доказателственото средство, с което да се установи твърдяно, релевантното за спора обстоятелство – поддържано от страната, но недоказано от нея поради обективна невъзможност. Това значи, че ако решаващият съд би взел предвид документа, щеше да достигне до други фактически и/или правни изводи, с което би се променил и резултата по иска. Новооткритият документ, също така, следва да е допустимо доказателствено средство за установяване на факта/фактите, твърдяни през висящността на процеса и релевантни за спора. В този случай е необходимо заинтересованата страна да не е знаела за документа или макар и да е знаела, да не е била в състояние да се снабди с него, за да го представи по делото, без незнанието или непредставянето да се дължат на липсата на нормално дължима грижа от заинтересованата страна. Новите обстоятелства по см. на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК са юридически и доказателствени факти, които са съществували към деня на формиране на силата на присъдено нещо по делото, но не са били включени в делото, без този пропуск да се дължи на нарушение на съда или на процесуалната небрежност на страната. Нормата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК предвижда правна защита на онази страна по делото, против която е постановено неправилно решение в резултат на невиновна (обективна) невъзможност да се разкрие истината по време на висящия съдебен спор. Твърдението по молбата на Б. Р. е по съществото си оплакване за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, които според нея са довели до неправилност на съдебното решение – доказателствата, които не са събрани са известни на страната, тя не е била препятствана да ги посочи и да поиска събирането им, а отказът на съда да го стори може да се провери единствено по реда на инстанционния контрол, какъвто съдът по отмяната не извършва. Оплакванията за неправилност на съдебния акт не могат да бъдат основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение. Съгласно чл. 297-299 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за насрещните страни и техните правоприемници, които са длъжни да преустановят спора; недопустимо е разрешеният със сила на присъдено нещо спор да бъде пререшаван. Изключенията са строго и изрично определени и хипотезите, уредени в чл. 303 и чл. 304 ГПК не се прилагат по аналогия. Позоваването на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК също не е съответно на изложеното в молбата за отмяна. В хипотезата на цитираната разпоредба е дадена защита срещу влязло в сила съдебно решение на страна, която поради нарушаване на съответните правила, е била лишен от възможност да участва в делото или не е бил ненадлежно представлявана, или не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. Указанието дали съдебен акт подлежи на обжалване или не, е по характера си разпореждане, което няма отношение към посоченото основание за отмяна. Ако страната счита, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване, следва да упражни правото си на касационна жалба, а дали въззивното решение е окончателно или не, може да се провери в редовния инстанционен контрол: а/при подаване на въззивна жалба – тогава администриращият районен съдия, съответно приемащият въззивен съд, извършват проверка за нейната редовност, включително спазването на срока по чл. 259 ГПК; б/при евентуално връщане на въззивната жалба като просрочена - чрез обжалване по пътя на чл. 274 и сл. ГПК. Недопустимо е по пътя на отмяната да се упражняват права, които страната има възможност да реализира в редовния инстанционен контрол. Друг е въпросът, че в случая молителят неправилно се позовава на изключението по чл. 280, ал. 3, т. ГПК – то касае исковете за собственост и други вещни права и съединените искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая съдът се е произнесъл по иск с цена под 5000 лв. и с правно осн. чл. 26 ЗЗД, който безспорно не е вещен, като същият не е съединен с петиторен иск. В заключение, молбата за отмяна е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство да бъде прекратено. Предвид постановения резултат и направеното искане, молителят следва да заплати на насрещната страна Г. Н. сторените по делото съдебно деловодни разноски - 2000 лв. платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, съдебният състав