Определение № 3632 от 17.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3865/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Хамбергер България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя инж. Н. П., чрез адв. Н. Рахманлиева, против въззивно решение № 113 от 5 юни 2023 г., постановено по в.гр.д. № 209/2023 г. по описа на Окръжен съд Габрово, с което е потвърдено решение № 28 от 20 март 2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, по гр.д. № 165/2022 г. по описа на Районен съд Дряново, с което „Хамбергер България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на С. Д. М. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 99099 лева за периода от 03.02.2021 г. до 08.09.2022 г. В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивният съд е постановил решение за лихвите, при положение че преюдициалният въпрос за размера на главницата бил висящ пред въззивния съд и страната не била призована за заседание; след справка касаторът научил, че има изрично разпореждане на административния ръководител на въззивния съд да не се разглежда главното дело за главницата, както и частното дело за дължимите разноски, докато не влезе в сила решението за лихвите, като тези дела още нямали номер и не били разпределени. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл при наличието на абсолютна процесуална пречка – наличие на висящ обуславящ спор пред същия съд: първоинстанционният съд се произнесъл по основателността на размера на главницата с решение № 3 от 2022 г., което не е влязло в сила, тъй като било надлежно и изцяло обжалвано и спорът по него бил висящ пред окръжния съд; затова въззивният състав е следвало служебно да спре произнасянето по обусловения спор до разрешаване със сила на пресъдено нещо на преюдициалния въпрос, тъй като искът за лихвата е акцесорен и основателен само дотолкова, доколкото е уважен искът за главницата; следователно висящността на спора за главницата препятства упражняването на правото на иск по спора за лихвата, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия до разглеждането и приключването на делото. Освен това дружеството не е изпадало в забава и спрямо него искът за сумата над 22236,17 лева до пълния предявен размер от 125699,61 лева бил отхвърлен. Касаторът твърди и че се прави недопустим опит от страна на ищеца да ползва реда по чл. 250 ГПК, вместо да обжалва първоинстанционното решение по въззивен ред. Съдът вече се е произнесъл по размера на главницата и лихвата и решението му е пълно. Това, че е следвало да съобрази факти, настъпили след завеждане на делото, влияе върху правилността на решението, не върху непълнотата му. Всички допълнителни въпроси следва да бъдат решени по реда на въззивния контрол за правилност и законосъобразност. При произнасянето си въззивният съд неправилно е приложил чл. 253 ГПК, а плащането, направено от трето лице по време на делото, не ангажира дружеството и не може фактът на плащането да му се припише. Доколкото искът за главница е отхвърлен, условието за разглеждане на евентуално съединения иск за лихва не се е сбъднало. В условията на евентуалност се правят оплаквания за очевидна неправилност на съдебното решение. В изложението към касационната жалба се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, а при евентуалност – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът С. Д. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. Н. – Г., в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Третото лице-помагач ЗАД „Алианц България“ АД, чрез адв. Я. А. – К., взема становище за основателност на касационната жалба. Ищецът С. М. е предявил иск за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от трудова злополука в общ размер от 105332,24 лева, от които 100000 лева обезщетение за неимуществени вреди и 5332,24 лева – обезщетение за имуществени вреди. Претендира се законна лихва върху главницата от 03.02.2021 г. – датата на трудовата злополука, до окончателното плащане. С постановеното решение № 3 от 06.01.2023 г. по гр.д. № 165/2020 г. Районен съд Дряново е уважил частично исковете за претендираната главница и върху уважената част от главницата е присъдена законна лихва, считано от 03.02.2021 г. до окончателното изплащане. След постановяване на решението ищецът е подал молба, с която иска допълването му в частта за присъдената законна лихва. Твърди, че в хода на производството част от търсеното обезщетение в размер на 99099 лева му е заплатена, но съдът е пропуснал в диспозитива на решението да се произнесе за дължимата законна лихва върху сумата от настъпване на трудовата злополука до датата на частичното плащане. Въззивният съд приема, че действително в основното решение няма произнасяне относно претендираната от ищеца лихва от датата на трудовата злополука за отхвърлената част от главницата както за неимуществени, така и за имуществени вреди, затова то е допълнено по реда на чл. 250 ГПК. Приетото от първоинстанционния съд, че лихвата следва да се присъди като дължима за периода от датата на трудовата злополука до извършеното в хода на делото плащане на част от главницата, за която е отхвърлена исковата претенция – върху сумата от 99099 лева, е в съответствие с установените по делото факти. Съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Видно от мотивите на решение № 3 от 6 януари 2023 г., при определяне размера, в който следва да се уважи иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, районният съд е съобразил факта на извършено на 08.09.2022 г. плащане, но не се е произнесъл по акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за тази част, за която е извършено плащане в хода на делото – дали върху нея следва да се присъди претендираната от ищеца лихва от датата на трудовата злополука, или следва да се отхвърли. Това произнасяне е направено при постановяване на решението по чл. 250 ГПК, като приетото относно периода и главницата, върху която следва да се присъди лихвата по чл. 86 ЗЗД – за периода 03.02.2021 г.-08.09.2022 г. върху сумата от 99099 лева, съответства на установените по делото факти относно датата на настъпване на трудовата злополука, извършеното плащане в хода на делото и приетия от първоинстанционния съд като справедлив размер за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Затова въззивният съд е потвърдил решението. При тези данни настоящият състав на ВКС приема следното: Няма съмнение в съдебната практика, че искът за мораторна лихва е акцесорен и за дължимостта на вземането следва да се установи възникването на главния дълг. В случая ищецът е предявил обективно съединени искове за заплащане на парично обезщетение – главница и за законна лихва върху главницата. С основното решение първоинстанционният съд е уважил частично главната претенция, отчитайки направеното от ответника плащане в хода на процеса; по претенцията за лихви се е произнесъл съобразно резултата по главния иск. С допълнителното решение съдът се е произнесъл по онази част от искането за лихви, по която не е формирал воля в основното решение. Подадена е въззивна жалба срещу решението по главния иск, която е прикрепена към корицата по делото на Районен съд Дряново, не е оттеглена и не е администрирана. Евентуална промяна в изхода на делото по главния иск би довела до промяна по акцесорния поради връзката на обусловеност между двата иска. Поради изложеното касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на твърдението за очевидна неправилност на обжалваното решение. За касационното обжалване жалбоподателят дължи държавна такса от 320,97 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,