Определение № 800 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2396/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. М. като особен представител на Х. А. Х., понастоящем в затвора Л., срещу въззивното решение на Окръжен съд Ловеч от 27.02.2020г. по в.гр.д. № 2/2020г. Ответникът по касационната жалба ГД „Изпълнение на наказанията“ /ГД „ИН“/ София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител ст.юрисконсулт Г.Г. е изложил съображения, че поради липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, жалбата е недопустима. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ЛОС е потвърдил решението на ЛРС от 07.11.2019г. по гр.д. № 327/2019г., с което е отхвърлен предявеният от Х. Х. срещу ГД „ИН“ иск по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно третиране на основата на признак „лично положение“ в Затвора П. за периода 15.03.2013г. – 15.01.2014г., изразяващо се в настаняването му в спално помещение, в което достигал цигарен дим от отделеното с неостъклена решетка помещение на надзорно-охранителния състав на затвора, и ищецът е осъден да заплати на ответника 100лв. юрисконсултско възнаграждение. С въззивното решение в тежест на Х.Х. са присъдени 120лв. юрисконсултско възнаграждение на ответника за въззивната инстанция. Въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение е правилно. Приел е за установено, че ищецът-касатор е осъден на доживотен затвор без замяна и е започнал изтърпяване на наказанието от 08.09.2008г. при специален режим в различни затвори, като на 15.03.2013г. е приведен в затвора в П.. В този затвор има обособена зона за повишена сигурност с осем спални помещения, в които са настанени осъдените на доживотен затвор, вкл. и без замяна – шест лица към 26.10.2013г., вкл. Х.. В помещението, разделено на клетки с обикновена решетка, през процесния период Х. бил заедно със свидетеля Хр.А.. Забраната да не се пуши не била спазвана и в спалното помещение идвал цигарен дим от помещението на надзирателите. По делото няма данни за пряка или непряка дискриминация, доколкото ограниченията на ищеца са свързани с качеството му на осъден на лишаване от свобода и се отнасят до всички пребиваващи в затвора в П. с такива присъди и режим на изтърпяване на наказанието. Поставяне на ищеца в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица не следва от показанията на свидетеля А., дори напротив, всичките настанени в посочените помещения са се намирали при същите условия като тези на ищеца. Условията в затвора София не променят извода за неоснователност на иска, тъй като е друг затвор и всяко от местата за лишаване от свобода има различни материални условия и организация при настаняване на осъдените, т.е. не са налице сходни обстоятелства. В случая Х., чиято е доказателствената тежест, не представя надлежни доказателства за осъществена спрямо него от ответника дискриминация. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви всички допустими и относими към предмета на делото доводи и възражения на страните“ в противоречие с практиката на ВКС – липсвало произнасяне по възражението на касатора за неправомерното му осъждане да заплати юрисконсултско възнаграждение – че не били представени доказателства, че представителството е от лице с юридическа правоспособност и че то е в трудовоправни отношения с ГД „ИН“, и по искането му съдът да отмени първоинстанционното решение в частта за разноските. Бланкетно се сочат и основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Единственият поставен в изложението въпрос е неотносим към произнасянето от въззивния съд по въпроси, обусловили резултата по предмета на делото /спорното право/, до който съдът е достигнал. С оглед на това не следва да се преценява наличието на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на спора от касационния съд. За пълнота следва да се посочи, че пред първоинстанционния и въззивния съдилища ответникът е представляван от ст.юрисконсулт Г.Г. въз основа на упълномощаването й от главния директор на ГД „ИН“. В проведените пред съдилищата открити съдебни заседания, в които ищецът е участвал лично, не са заявени от него възражения относно редовността на упълномощаването на процесуалния представител на ответника. ВКС намира, че съдържащите се в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите на касатора във въззивната му жалба, че неправомерно е осъден от първоинстанционния съд да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение поради несъобразяване с разпоредбата на чл.75 ал.2 ЗЗДискр. и ТР № 6/2012г. на ОСГТК, по същество представляват заявено искане по смисъла на чл.248 ал.1 ГПК. Компетентен да се произнесе по това искане е въззивният съд, на който поради това делото следва да бъде върнато. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,