Определение № 61 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 951/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 5292/6.ІV.2020 г., подадена от софийското застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс“ /ЕИК[ЕИК]/ чрез негов юрисконсулт против решение № 644 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 12.ІІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 3542/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 3606 на СГС, ГК, с-в І-11, от 17.V.2019 г. по гр. дело № 14114/2017 г.: за осъждането на този застраховател да заплати – на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл.чл; 45 и 86, ал 1 ЗЗД – на ищцата Д. Р. И. от София сума в размер на 95 000 лв. (деветдесет и пет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди (болки и страдания), яващи се резултат от ПТП, настъпило на 28.ІV.2017 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 6.ІХ.2017 г. – дата на изтичане на 3-м. срок по чл.п 497 КЗ за произнасяне по претенциите й към касатора и до окончателното погасяване на задължението му. Оплакванията на застрахователното дружество настоящ касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира обезсилването му, респ. – негвото касиране, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция за отхвърляне изцяло на прекия иск на И., вкл. и ведно с присъждането на всички направени от търговеца разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от съдържанието на жалбата, озаглавен „Касационни основания“, подателят й ЗАД „Асет Иншурънс“ обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за „вероятна недопустимост“ на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за директен достъп до касационен контрол), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора, въведен с прекия иск на И. по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд се е признесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в четири, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от ІV-то г.о. на ВКС в периода 2011 г. – 2017 г., по следните три процесуалноправни въпроса: 1./ „Следва ли производството по делото да бъде спряно, когато изходът на гражданския спор зависи от разкрити по делото престъпни обстоятелства при въведено в исковата молба твърдение за престъпление?“; 2./ „Следва ли съдът да спре производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК когато в хода на производството установи обстоятелства, които осъществяват състав на престъпление по НК или може въпреки това да разгледа делото и да се произнесе с решение, независимо че липсва присъда или друг акт, с който да се установяват обстоятелствата по чл. 124, ал. 5 ГПК?“; 3./ „Може ли гражданският съд инцидентно да установява наказателно правоотношение извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК?“ Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с атакуваното решение и по следните два процесуалноправни въпроса: 1./ „При спазване разпоредбите на чл. 17, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 5 in fine ГПК, следва ли гражданският съд, който разглежда последиците от извършено транспортно престъпление, да се съобрази с установените в приключилото по случая досъдебно производство обстоятелства относно извършителя на деянието, макар и същият да е останал неоткрит или гражданският съд може да установи друг известен извършител на деянието (престъплението), тъй като актовете на разследващите органи и на прокурора нямат задължителна за гражданския съд сила?“; 2./ „Ако гражданският съд установи друг извършител, различен от установения в приключилото по случая досъдебно производство, следва ли да спре производството по делото по реда на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК или може да се произнесе с валидно решение?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация Д. Р. И. от София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недепустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на възнаграждение за процесуалния преудставител по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на софийското застрахователно акционерно дружество „Асет Иншурънс“ /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: По твърдението на застрахователя настоящ касатор за „вероятна недопустимост“ на атакуваното решение на САС: Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното осъдително решение застрахователното акционерно д-во „Асет Иншурънс“ не е правило оплакване за порок на този съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК. Докато сега в касационната си жалба поддържа, че недопустимо било не само въззивното решение, но и потвърденото с него решение на СГС. И двете са постановени по допустим пряк иск с правно основание по чл. 432 КЗ, доколкото ищцата Д. Р. И. надлежно е изчерпала предварителната процедура по чл. 498, ал. 3 КЗ, инициирана с нейна молба от 6 юни 2017 г. От друга страна, законодателят ясно е разграничил хипотезата по т. 4 на чл. 229, ал. 1 ГПК на висящо в същия или в друг съд дело, решението по което би имало значение за правилното разрешаване на конкретен правен спор, от хипотезата по т. 5 на същия законов текст: на „разкрити при разглеждането на едно гражданско дело престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор“. Ето защо не са аналогични правните последици от неспазване на горепосочените две съдопроизводствени правила. Ето защо, макар с ТР № 1/9.VІІ.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2017 г. да е било прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо, това не означава автоматично, че такъв следва да е порокът на онова въззивно решение, което е било постановено при наличие на основание за спиране на гражданското дело по т. 5 на същия законов текст. С оглед това в процесния случай не се констатира вероятност атакуваното осъдително решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт, т.е. не е налице релевираното от застрахователя настоящ касатор основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за пряк достъп до касационен контрол. По тезата на касатора ЗАД „Асет Иншурънс“ за едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване: За да сподели решаващия правен извод на първостепенния съд за наличие в процесния случай на всички елементи от фактическия състав на деликта по чл. 45 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, че разпитаният като свидетел пряк делинквент /Л. П. Г./, явяващ се водач на автобус от Столичния градски транспорт марка "Мерцедес", модел „Конекто-Г“ по маршрута на линия № 88 в [населено място], е действал противоправно на датата 28.ІV.2017 г., осъществявайки спиране на това МПС с пътници без конструктивно предвидени за тях обезопасителни колани в нарушение на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП / текст от Гл. ІІ, Р-л ІV на този закон, озаглавен „Скорост и дистанция /, задължаваща го да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулираните в изложението на касатора ЗАД „Асет Иншурънс“ по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му пет т. нар. „процесуалноправни въпроса“ няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, и петте са с изцяло хипотетичен характер, защото нито един не е бил включен в предмета на спора, който, съгласно съдопроизводственото правило на чл. 6, ал. 2 ГПК, се определя, наред с обема на търсената защита, „от страните“ в процеса, а не само от въведените от ищеца твърдения в обстоятелствената част на исковата молба. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от застрахователя настоящ касатор допълнителни предпоставки за това /в случая по т.т. 1 и 3 на същия законов текст/. Единствено за пълнота ще следва да се отбележи, че те, заедно с другото такова основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, са установени от законодателя алтернативно, а не кумулативно, поради което ако в действителност има създадена практика на ВКС по конкретен релевантен за изхода на конкретно дело правен въпрос, това опровергава значимостта на последния за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от пълномощника на ответницата по касация искане за това в изготвения от него писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, застрахователното дружество настоящ касатор ще следва – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38 от Закона за адвокатурата – да заплати на адвокат Л. Г. Г. от АК-П., [улица], същият с личен номер [ЕГН] и с кантора в [населено място], сума в размер на 2 535 лв. (две хиляди, петстотин тридесет и пет лева), представляващеа дължимо възнаграждение за изготвянето на този писмен отговор по касационната жалба: съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение