Определение № 4075 от 17.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4983/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. Б., Д. А. М., Х. А. А., А. Ю. А., М. Ю. А., М. Ю. А., Ю. Ю. А., подадена за всички чрез пълномощника им адв. И. П. от АК – П., против определение № 258 от 19.05.2023 г. по в.ч.гр.д. № 253/2023 г. на ОС - Пазарджик, с което е потвърдено определение № 260064 от 02.09.2022 г. по гр.д. № 428/2018 г. на РС - Велинград за прекратяване производството по делото на основание чл. 230, ал.2, изр.2 ГПК. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за извършване на исканото вписване. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че постановеното определение е недопустимо до степен нищожност, че с него съдът се е произнесъл по въпроси от материално-правен и процесуално – правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС основание за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, алтернативно същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответните страни не са взели становище по частната касационна жалба. Частната касационна жалба е допустима. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Производството е по иск за делба на недвижими имоти, подадена от настоящите частни жалбоподатели срешу 30 други физически лица. Образувано е гр.д. № 428/2018 г. по описа на РС – Велинград. С молба вх.№ 5249/21.10.2019 г. една от ответниците по иска за делба - М. А. С., е представила копие от документ, именуван акт за смърт, издаден от община Сюлейманпаша, област Текирдаг, Турция, на турски език, без апостил, с превод на български език, от който е било видно, че друга ответница - Х. М. Й., [дата на раждане] е починала на 31.03.2018 г., в хода на производството, тъй като исковата молба е била подадена в районния съд на 26.03.2018 г. Първостепенният съд със свое определение № 890/22.10.2019 г. е спрял производството на основание чл.229, ал.1,т.2 от ГПК и е указал на указал на ищците в шестмесечен срок да представят удостоверение за наследници на ответника Х. М. Й., да посочат адресите им за призоваването като страни по делото или да вземат мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда на чл. 48 от ГПК. Съдът е указал на ищците и последиците от неизпълнение в срок на горните указания, а именно- прекратяване на производството по делото. Определението по чл. 229, ал.1, т.2 ГПК е било обжалвано и е потвърдено с Определение №110/12.03.2020г по в.ч.гр.д.№165/2020г по описа на Окръжен съд –Пазарджик. С определение № 27 от 23.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 3129/2020 г. по описа на ВКС, е потвърдено горепосоченото въззивно определение. В мотивите на определението на ВКС е посочено, че законът допуска възможност актовете за гражданско състояние да бъдат съставени по служебен ред, като вменява в задължение на българските дипломатически и консулски представителства да се снабдят с необходимите документи и да ги изпратят на МВнР /чл. 70, чл. 71 и чл. 72, ал.1 ЗГР/. Това следва да бъде съобразено от първоинстанционния съд, и ако той установи, че процедурата по съставяне на акт за смърт въз основа на съставения в чужбина акт все още не е осъществена /предвид изминалия значителен период от датата на събитието/, да окаже съдействие на страните, като сезира МВнР с искане за изпълнение на процедурата по чл.70-71 ЗГР. В изпълнение на това указание на ВКС, първостепенният съд е разпоредил на 29.03.2021г. и на 02.09.2021 г. да се изпрати писмо до МВнР, с обективирано искане за изпълнение на процедурата по чл.70-71 от ЗГР по отношение на лицето Х. М. Й., като им е изпратил препис от депозирания акт за смърт, издаден в чужбина. И двете писма са били връчени в МВнР съответно на 05.04.2021 г. и на 13.09.2021 г. С писмо вх.№ 27.09.2021 г. от директор на Дирекция „Консулски отношения“ на МВнР е отправено искане до районния съд да конкретизира какво съдействие се очаква от МВнР, като са върнати изпратените му документи. Първостепенният съд отново, с разпореждане № 260996 от 30.09.2021 г., е прецезирал искането си, като е посочил, че искането касае изпълнение от страна на МнВР на процедурата по чл.71 и чл.72 ал.1 от ЗГР по отношение на лицето Х. М. Й., починала на 31.08.2018г. в гр. Текирдаг, Турция – дипломатически и консулски представител на Република България в Турция да се снабди служебно със заверен препис или извлечение от акта за смърт на Х. М. Й., като преписът или извлечението от акта за смърт, заедно с легализиран превод на български език, заверен по съответен ред, да се изпрати на МВнР на Република България за препращане в общината по постоянния адрес на българския гражданин Х. М. Й., починала на 31.03.2018г в гр.Текирдаг, Турция. Писмото от районния съд, с изпратените с него отново документ, касаещи данните за смъртта на посоченото лице, е получено от МВнР на 13.10.2021 г. В последствие на 31.08.2022 г. по делото е постъпила молба от ищците, с която е поискано удължаване на шестмесечния срок. Първостепенният съд, след като при направена служебна справка в НБД „Население“ в същия ден 02.09.2022 г. е установил, че за лицето Х. М. Й., починала на 31.03.2018г в Турция, е бил съставен акт за смърт № 182/19.05.2022 г. от Община Велинград, е приел, че ищците не са изпълнили процесуалното си задължение в предвидения шестмесечен срок да представят удостоверение за наследници на Х. Й. и посочат адресите им, и на основание чл.230, ал.2, изр. 2 ГПК е прекратил производството по делото с определение № 260064 от 02.09.2022 г. Преди това искане, по-рано е било направено също искане от ищците с молба от 01.09.2021 г. за удължаване на 6-месечния срок по чл.230, ал.2 ГПК, ако в него от страна на МВнР не постъпи изпълнението по чл.70-71 ЗГР, по което искане съдът не се е произнесъл, а е разпоредил само (на 02.09.2021 г.) изпращане на второто горепосочено писмо до МВнР. Въззивният съд, сезиран с частна жалба от ищците, е установил е поредността на извършваните по делото процесуални действия от страните и съда, описани по-горе, въз основа на които факти е приел, че още първото искане за продължаване на шестмесечния срок по чл.230, ал.2 ГПК, направено с молбата на ищците от 01.09.2021 г, е било направено при вече изтекъл 6-месечен срок, започнал да тече от 23.02.2021 г., когато е влязло в сила определението на първоинстанционния съд за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.2 ГПК. Прието е, че макар районният съд да не се е произнесъл по направените искания за продължаване на срока с молбите на ищците от 01.09.2021 г. и от 31.08.2021 г., това не е нарушило процесуалните права на ищците, респективно не е довело до опорочаване на атакувания съдебен акт, тъй като ищците са разполагали с период от време – една година и половина от влизане в сила на определението за спиране на производството, за да изпълнят указанията на съда и да премахнат пречката за движение на делото. Посочено е още, че ищците са имали обективна възможност да се снабдят с удостоверение за наследници на Х. М. Й., починала на 31.03.2018г., и да посочат адресите за призоваването им в страната с оглед конституирането им като страни по делото, тъй като по отношение на лицето Х. М. Й. е бил издаден акт за смърт №182/19.05.2022 г. от Община Велинград и по този начин е била изпълнена процедурата по чл.70-71 от ЗГР, за изпълнение на която процедура районният съд е оказал на ищците необходимото активно съдействие, а ищците са бездействали повече от 3 месеца от издаване на акта за смърт на 19.05.2022 г. да се снабдят с удостоверение за наследници на починалата. Поради неизпълнение от ищците указанието да представят у-ние за наследници на Х. Й. с адресите им в определения 6-месечен срок, което неизпълнение е продължило и до постановяване на въззивното определение, е потвърдено прекратителното определение на първоинстанционния съд. Преценката на касационната инстанция за наличие на основанията нищожност и недопустимост по чл.280, ал. 2 ГПК не е обвързано от посочване на конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а от служебната преценката дали има данни, сочещи на вероятна нищожност, недопустимост, независимо дали касаторът се позовава на такива. Легално определение на понятията "нищожност" и "недопустимост" на съдебното решение или друг вид съдебен акт-определение, разпореждане, няма нито в ГПК, нито в друг закон, но съдържанието им е изведено по тълкувателен път в правната теория и съдебната практика. Нищожно е решението, респ. друг вид съдебен акт, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение на атакуваното въззивно определение. Недопустимо е решение/определение, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран. Релвираното от касарорите възражение за недопустимост на въззивното определение до степен на „частична нищожност“ не намира опора в процесуалния закон. С решение № 101/11.01.2021 г. по гр.д. № 1001/2020 г. на ВКС, II г.о. е прието, че макар в закона да липсва нарочна регламентация, в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционно съдебно решение, когато делото се връща за ново разглеждане на същия съд, новото разглеждане на делото се извършва от съдебен състав, персонално различен от този, постановил порочното решение. Независимо от това, нарушаването на забраната новото съдебно решение да бъде постановено от същия съдебен състав, не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебния акт. Такова решение е само неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК), поради което въззивният съд, сезиран с жалба срещу него, не разполага с правомощието да го обяви за нищожно или да го обезсили на това основание. Това разрешение следва да се счита приложимо и при определенията. По отношение на членовете на въззивния състав, постановил сега обжалваното определение, с частната касационна жалба не се сочи наличие на някое от основание за отвод по чл.22 ГПК, такива и не се установяват от данните по делото. Оплакванията на касаторите са относно участието на първоинстанционния съдия, постановил прекратителното определение, преди това в състава на въззивния съд, потвърдил определението за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.2 ГПК, по което оплакване въззивният съд в случая е взел отношение със сега обжалваното определение, и го е намерил за неоснователно. Това оплакване обаче касае състава на съда, постановил първоинстанционното определение, а не въззивното, а именно въззивното определение е предмет на настоящата касационна проверка за валидност и допустимост, и за него такива пороци не са налице, такива пороци не са налице и по отношение на първоинстанното определение по вече посочените по-горе съображения. В случая обжалваният въззивен акт е определение, постановено в производство по чл.278, ал.2 ГПК, в което съдът действа при условията на пълен въззив и проверява валидността, допустимостта и изцяло правилността на обжалваното първоинстанционно определение, без да е ограничен от оплакванията с частната жалба- ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В останалата част изложението на касаторите-частни жалбоподатели съдържа оплакванията им да допуснати от въззивния съд процесуални нарушения в контекста на задължението на въззивния съд, разяснени с ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Тези оплаквания са обосновани с факта, че въззивният съд е установил, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по искането им за удължаване на срока, с молбата на ищците от 01.09.2021 г., подадена в 6-месечен срок след първата такава от 22.03.2021 г. и по искането им по чл.48 ГПК с първата 22.03.2021 г., и че не е преценил извършените действия от съдията-докладчик по същото дело в районния съд, и тези на съдията-докладчик по друго дело на същия съд- гр.д.№ 429/2018 г. на РС-Велинград с участието на същите страни, но за делба на други имоти, което също било прекратено, и частната жалба на същите ищци срещу прекратяването му не се придвижвала вече 4 години. Действията на двамата съдии-докладчици по двете дела считат касаторите, че са им били взаимно известни, защото именно по повод другото гр.д.№ 429/2018 г. на РС-Велинград е бил издаден акта за смърт на Х. Й., по причина, че съдията-докладчик по това друго дело е узнал за наличието по настоящето дело на акт за смърт на това лице, макар и без апостил, и е задължил община Велинград със свое разпореждане от 11.05.2021 г. по гр.д.№ 429/2018 г. да издаде акта за смърт на Х. Й.. Всички тези действия по двете дела между съдиите-докладчици по тях и общината били извършени в неизвестност на настоящите ищци-жалбоподатели, с което се нарушавали процесуалните им права, не се изпълнявали указанията на ВКС с определението по повод настоящето дело да се изпълни процедурата по чл.70-72 ЗГР- защото по другото дело е разпоредено и издаден акта за смърт по неофициализиран документ без апостил, и именно по така издадения акт за смърт е прекратено настоящето дело, а и дори да можели да се снабдят с препис от акта за смърт, то нямало посочени наследници на починалата и е налице така отказ от правосъдие. Така изложените от касаторите оплаквания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са такива за неправилност на въззивното определение по чл.281, т.3 ГПК и не покриват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК за поставяне на правен въпрос, за който правен въпрос да се преценява дали е налице някоя от допълнителните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1, т.2, или т.3 ГПК. Касаторите не са формулирали конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С оглед мотивите на въззивния съд, решаващ за изхода на конкретния процесуален спор по чл.230, ал.2 ГПК са въпросите представили ли са ищците в 6-месечния срок от влизане в сила на определението за спиране на делото, удостоверение за наследници на починалата Х. Й. с посочване на адресите им, и поискали ли са удължаване на този срок преди неговото изтичане, по отношение на които изводи няма формулиран правен въпрос. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната частна жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. При отсъствие на общата предпоставка –липса на обуславящ правен въпрос, не се дължи произнасяне и по специфичната такава - поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, евент.т.3 ГПК, и това е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Дори и да се приеме, че касаторите поставят въпроса за задължението на въззивния съд в производството по чл.278 ГПК да прецени правилността на обжалваното определение и на ненаведени с частната жалба оплаквания в светлината на посоченото ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, то не се разкрива процедиране на въззивния съд в противоречие с това тълкувателно решение. Въззивният съд е процедирал съобразно задължителните указания, дадени с това тълкувателно решение, като служебно е проверил всички правно релевантни факти и след преценка на доказателствата, е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. В кориците на настоящето делото няма данни за наличие на друго висящо дело между същите страни- соченото гр.д.№ 429/2018 г. на РС-Велинград, нито има данни актът за смърт на Х. Й. да е бил издаден именно по разпореждане на съдията-докладчик по това друго дело, както твърдят настоящите касатори, нито с касационната частна жалба са представени доказателства за тези им твърдения. Данни за издаване на акт за смърт на Х. Й. първоинстанционния съдия е взел от направената служебна справка по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. от 02.09.2022 г. / налична на л.276 от делото на РС-Велинград/, и в съдържанието на тази справка няма информация как е бил издаден посочения акт за смърт № 0182/19.05.2022 г. Ето защо направената от въззивния съд преценка за правилността на обжалваното пред него определение е нямало как да се разшири и върху факти, за които няма никакви данни по делото. Следва да се посочи за пълнота на изложението, че по приложението на процесуалния закон – чл.230, ал.2 ГПК и чл.63, ал.1 ГПК, е налице богата практика на ВКС, на която въззивното определение съответства. Според нея, при смърт на ответника законът задължава ищеца в шестмесечен срок от съобщението да посочи неговите наследници и адресите им за призоваване, интересът от своевременното отстраняване на пречките за движение на делото е на ищеца, поради което след като е поискал издаване на тези документи, следва сам да следи за изготвянето и за получаването им. Определеният в чл.230, ал.2 ГПК шестмесечен срок е преценен от законодателя като достатъчен за да се снабди ищецът със съответните документи и да ги представи в съда, включително и за да предприеме необходимите действия в случай на бездействие на административния орган, сезиран с искането за извършване на административната услуга (определение № 202 от 13.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2307/2016 г., ГК, І г.о. на ВКС). Съответно искането за продължаване на срока по чл.63, ал.1 ГПК следва да се направи преди неговото изтичане и направеното такова след изтичане на началния срок е просрочено и за съда няма задължение да го разглежда, нито да зачита извършени след изтичане на дадения начален срок процесуални действия (определение № 255 от 01.06.2016 г. по ч. гр. д. № 837/2016 г., ГК, ІV г.о. на ВКС). В настоящето производство няма искания за разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по смисъла на чл. 81 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд,