Определение № 1923 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрк. Л. Ч. – К., срещу определение № 102 от 13.01.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 2733/2022 г. на Апелативен съд – София. С последното е потвърдено определение № 263038 от 04.05.2022 г., постановено по гр. д. № 3091/2018 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя с искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Разликата от 923,88 лв. между размера на присъденото по делото адвокатско възнаграждение и размера на минималното адвокатско възнаграждение, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата ѝ редакция /ДВ бр. 41 от 23.05.2017 г./, обуславя ли извод за липса на прекомерност на възнаграждението?“; 2/ „При релевирано възражение за недоказаност на заплатеното адвокатско възнаграждение, фактурата и платежното нареждане, в което същата е вписана, удостоверяват ли действително заплащане по банков път на уговореното между страните адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 75, ал. 3 ЗЗД и чл. 305 ТЗ?“; 3/ „Длъжен ли е съдът да направи обоснована преценка на фактическата и правна сложност на делото, в случаите на релевирано възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК?“ – във връзка с първите три въпроса се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се излагат съображения, че нормите на чл. 78, ал. 5 ГПК, чл. 75, ал. 3 ЗЗД и чл. 305 ТЗ не съдържат конкретно разрешение за преценката на съда при направено възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, както и при възражение за недоказаност на същото, поради което отговорът на поставените въпроси би довел до отстраняване на тази непълнота; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?“ – по този въпрос се твърди наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в Постановление №1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. и двете на IV г.о. на ВКС. Касторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е установил, че с решение № 266876 от 08.12.2021 г., постановено по гр. д. № 3091/2018 г. по иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, във връзка с чл. 7 КРБ и с чл. 49 ЗЗД, Софийски градски съд е осъдил Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Солар рейнбоу“ ЕООД сумата от 417 306,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучена част от цената на произведена чрез фотоволтаична електрическа централа „Елхово-5“ електроенергия, през периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., вследствие на начисляването на 20-процентна държавна такса на основание § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., чл. 35а, ал. 1, т. 2 и т. 3, чл. 35б, ал. 1-4 и чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., ведно със законната лихва върху посочената сума от предявяването на иска на 07.03.2018 г. до окончателното плащане. Посочил е още, че на ищеца „Солар Рейнбоу“ ЕООД са присъдени направените по делото разноски в общ размер от 30 152, 27 лева, който съгласно представения списък включва заплатената държавна такса от 16 692,27 лв., депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 500 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 12 960 лв. с включен ДДС. Установено е също, че в о.с.з. на 08.07.2021 г., с което е приключило първоинстанционното производство, процесуалният представител на Държавата е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и е оспорил действителното му заплащане с възражението, че представената по делото фактура и платежно нареждане не установяват това обстоятелство. Апелативният състав е намерил, че от своевременно представените в първата инстанция писмени доказателства се установява, че за осъществяване на процесуално представителство по делото, с договор от 16.12.2018 г. „Солар Рейнбоу“ ЕООД се е задължило да заплати сумата от 12 960 лв. с ДДС, от която възнаграждение в размер на 10 800 лв. и ДДС в размер на 2 160 лв., в 5-дневен срок от сключването му, както и че тази сума е била заплатена на 21.02.2018 г. въз основа на издадената от адвокатското дружество фактура № 90/16.02.2018 г. При тези данни, въззивната инстанция е посочила, че прекомерността по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК се изразява в несъответствие на уговореното и действително заплатено адвокатско възнаграждение, както на сложността на спора, с оглед материалното правоотношение, предмет на делото, така и на вида и обема на извършените от пълномощника на страната процесуални действия, а също и от продължителността на производството пред съответната инстанция. Изтъкнато е, че не е налице прекомерност, когато възнаграждението е уговорено в минималния или близък до него размер по Наредба № 1/2004 г., под който то не може да бъде намалявано. В тази връзка е констатирано, че в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, в приложимата ѝ редакция, действала към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, възлиза на 9 876,12 лв. без ДДС, а с ДДС – на 11 851,34 лв. Съдът е посочил, че уговореното с договора адвокатско възнаграждение е в размер, близък до минималния – 10 800 лв. без ДДС, а с ДДС – 12 960 лв., като с оглед вида и обема на извършените по делото процесуални действия и броя на съдебните заседания, проведени в първоинстанционното производство (7 бр.), е приел, че разликата от 923,88 лв., не е от естество да обоснове извод за неговата прекомерност. За неоснователен е намерен доводът на жалбоподателя, че съобразно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който не може да бъде намалявано адвокатското възнаграждение, не следва да бъде прилагана. Съобразено е, че според решението, чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите /като е посочено, че така е Висшият адвокатски съвет в България/, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Констатирано е още, че според същото решение обаче, запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ, такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Апелативният състав се е позовал на практика на ВКС, съгласно която цитираното решение на СЕС следва да се тълкува в смисъл, че българската национална правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценката в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като се отчете какви са легитимните целите на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. Прието е и разрешението, че решението на СЕС не изключва дефинитивно прилагането на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвс, в частта относно определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения, а възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК, във връзка с чл. 1 от Наредбата са приети в изпълнение на и са насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици са присъщи на преследването на тези цел. В цитираното определение на ВКС е установена тази легитимна цел на посочените норми, забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния, посочен в Наредбата, размер, а именно създаване на гаранции за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Предвид връзката между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, в цитираното определение е направен извод, че ограниченията, въведени от законодателя се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел, поради което при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. По изложените съображения въззивният състав е намерил, че доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно е преценен като неоснователен от първоинстанционния съд. Споделено е и разбирането, че представените по делото доказателства – фактура и платежно нареждане, в което тя е изрично посочена като основание за транзакцията, удостоверяват действителното заплащане на уговореното с договора адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поставеният от частния жалбоподател първи въпрос в изложението не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е свързан с фактите по делото. Въпрос, който има за предмет факти, макар и релевантни за спора, е фактически и с поставянето му не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Същевременно в процесния случай съдът не е взел предвид единствено разликата между уговореното в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение и минималния му размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г., а за да достигне до извода за липса на прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, въззивният състав е отчел и вида и обема на извършените по делото процесуални действия и броя на съдебните заседания. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Вторият наведен от жалбоподателя в изложението въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното определение, доколкото в него е прието, че представените по делото доказателства – фактура и платежно нареждане, в което тя изрично е посочена като основание за транзакцията, удостоверяват действителното заплащане на уговореното с договора адвокатско възнаграждение. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по обобщения въпрос относно доказването на действително сторените разноски, съставляващи договорен и заплатен по банков път адвокатски хонорар, е налице съдебна практика, в това число и задължителна такава – т.1 от ТР№6/12 от 06.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, която не е непълна или неясна, не се нуждае от коригиране и от която въззивният съд не се е отклонил. Съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение /в този смисъл определение № 303 от 15.07.2022 г. по ч. т. д. № 1398/2022 г. на II т.о., определение № 94 от 10.05.2022 г. по ч. гр. д. № 1146/2022 г. на II г.о., определение № 400/09.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015 г. на I т.о. и определение № 70/30.03.2022 г. по ч. гр. д. № 4384/2021 г. на II г.о./,което настоящият състав споделя, банковият документ за задължаване сметката на страната – платец на адвокатско възнаграждение, се ползва с доказателствена сила за плащане на задължението, в случай че процесуалният представител не оспорва получаването на сумата. Прието е, че по отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД, са съответната страна – упълномощител и процесуалният ѝ представител – адвокат, а не противната по спора страна. Изтъкнато е, че с оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно. Установено е още, че разпоредбата на чл. 75 ал. 3 ЗЗД е относима не към преценка за доказаност на плащането, а за определяне момента към който се счита изпълнено задължението спрямо кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция. Във връзка с горното е обобщено, че платежното нареждане съставлява достатъчно доказателство за плащане на задължението, когато кредиторът не го оспорва. Предвид наличието на константна практика на ВКС по поставения въпрос, от която апелативният съд не се е отклонил, не се установява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с изводите на съда за наличието на действително заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение, не може да обоснове основание за достъп до касация. Не е налице основание за достъп до касационно обжалване и по третия повдигнат от жалбоподателя въпрос, относно задължението на съда да направи обоснована преценка на фактическата и правна сложност на делото, в случаите на релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГП. Безпротиворечиво в практиката се приема, че фактическата и правна сложност на спора се определя във всеки конкретен случай в зависимост от обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалния представител на съответната страна. Както вече се посочи в мотивите по-горе, при формирането на извода за липса на прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, въззивният състав в процесния случай е отчел вида и обема на извършените по делото процесуални действия, както и броя на съдебните заседания. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от задължението си да съобрази и подложи на преценка всички релевантни факти и обстоятелства относно наличието на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, не е налице основание за достъп до касационно обжалване. Последният поставен от частния жалбоподател въпрос в изложението, за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да извърши преценка на всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните, също не може да обоснове основание за достъп до касация. Въпросът е привързан към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното определение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното определение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота на мотивите следва да се посочи още, че по отношение на формулираните въпроси не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят мотивира това основание с доводи за логически неиздържани и неясни констатации в мотивите на обжалваното определение, необосновани правни изводи и вътрешни противоречия. При служебно извършената проверка обаче, настоящият състав на ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. В това производство разноски не се присъждат. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,