Определение № 50114 от 21.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3045/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 261420 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 12323/2020 г. на Софийския градски съд в потвърдителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 81246 от 03.05.2020 г. по гр. д. № 68746/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Столична община иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за разликата от 8000 лв. до предявения размер от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане /с първоинстационното решение е присъдена сумата 5000 лв., а въззивният съд е присъдил още 3000 лв./. От събраните по делото гласни доказателства и от заключението на назначената съдебномедицинска експертиза е установено, че на 10.09.2018 г. ищецът в първоинстанционното производство М. Д. Д. е претърпял травматично увреждане от препъване в несигнализирана и необезопасена дупка –неравност в пешеходния подлез на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място]. При инцидента същият е получил счупване на задния израстък на скочната кост. Причинено е трайно затруднение на движението на левия крак за срок, не по-малък от 2,5-4,5 месеца при обичаен ход на възстановяване. Счупването е лекувано консервативно с имобилизация в продължение на 30-35 дни. При получаване на увреждането и в първите седмици ищецът е изпитвал силна болка, а в процеса на имобилизация и раздвижване е имал затруднения в ежедневното обслужване. Обичайни оплаквания при такива счупвания е болка при промяна на времето и при натоварване на крайника за неопределено време. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата 8000 лв. като е отчел характера и степента на увреждането, продължителността и силата на търпените от ищеца болки и страдания и неговата възраст към деня на увреждането - 44 г., както и обстоятелството, че не са налице усложнения при проведеното лечение и необходимост от извършване на допълнителни медицински процедури. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от непозволено увреждане и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти, и 2. Присъждането на занижено обезщетение на практика не представлява ли отказ от присъждане на обезщетение и отказ от правосъдие; при определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира то и какви болки и страдания е изтърпял ищецът, установени със свидетелски показания и доказателствата по делото. Ответникът по жалбата Столична община е подал писмен отговор, в който е изразил становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касатора свързани въпроси относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, не са разрешени в противоречие с посочената от него съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и Р № 88 от 09.07.2021 г. по т. д. № 1015/11 г., ІІ т. о. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва да бъдат съобразени и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., и др. В съответствие с цитираната практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,