Определение № 2964 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3723/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. С частна касационна жалба с вх.№63559/04.07.2023г. И. Х. Ш.-Ф., чрез процесуалния си представител адв. Н. П. обжалва определение № 7424/19.06.2023г., постановено по в.ч.гр.д.№5882/2023г. на Софийския градски съд, ГО, VI-Е състав, с което е потвърдено определение № 8737/07.03.2023г. по гр.д.№52313/2021г. на СРС, 161 състав за спиране на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК на исковото производство по гр.дело № 52313/2021г. на СРС до приключване на производството по гр.д. № 45411/2021г. на СРС, 148 състав с влязъл в сила съдебен акт. В частната касационна жалба са изложени оплаквания, че определението е неправилно и необосновано. Поддържа се, че с постановяването му за жалбоподателката се създава процесуална пречка за неопределен период от време да получи търсената защита-санкция. Оспорва се извода на съда, че между производството по гр.дело № 52313/2021г. на СРС, 161 състав и по гр.дело № 45411/2021г. на СРС, 148 състав има връзка на обусловеност по смисъла на основанието за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. В изложението по чл.284, ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателката иска да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния обуславящ резултата по конкретното дело правен въпрос: 1. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК между производство по контститутивен иск по чл. 30, ал.1 ЗН, предявен от необходим наследник по закон против лице, в чиято полза е оставено универсално завещание и дело по установителен иск за нищожност на договор за издръжка и гледане, което се води между същите лица. Жалбоподателката сочи, че атакуваното определение противоречи на решение № 92/09.12.2020г. по гр.д. №4760/2019г. на I ГО на ВКС, решение № 150/25.11.2016г. по гр.д. №1818/2016г. на II ГО на ВКС, решение № 166/11.07.2014г. по гр.д. № 7030/2013г. на III ГО на ВКС. Позовава се на съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал.3 ГПК спореда която липсва връзка на обусловеност между иска по чл. 30, ал.1 ЗН и установителните искове за собственост на имот, като твърди, че по конкретно формулирания въпрос липсва произнасяне, поради което е налице основанието за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК- въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК ответникът по жалбата А. Ц. И. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу валиден съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от И. Х. Ш.-Ф., с която против А. Ц. И. е предявен иск по чл.124 ГПК във вр.с чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на % идеални части от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между З. П. Х.- майка на ищцата и ответника И., оформен с нот.акт №49, том IX, рег.№ 19898, дело № 1349 от 11.10.2016г., поради липса на основание за сключването му и поради противоречие с добрите нрави. Ищцата твърди, че родителите й са притежавали недвижим имот в [населено място] с площ 1075 кв.м, заедно с построените в имота жилищна сграда и гараж. След смъртта на баща й -Х. В. Х., починал на 14.09.2015г., ищцата придобила по наследство % от описания имот, а останалите % от имота останали притежание на нейната майка-преживялата съпруга З. Х.. На 11.10.2016г. ответникът, действащ като пълномощник на З. Х., сключил договор сам със себе си договор за прехвърляне на % идеални части от процесния имот в [населено място] срещу задължението за издръжка и гледане, оформен с нот.акт № 49, дело № 1349/11.10.2016г. Според ищцата този договор е нищожен поради липса на основание, тъй като само осемнадесет дни след сключването му-на 30.10.2016г. З. Х. починала. Сочи също, че сделката противоречи на добрите нрави, доколкото цялостното поведение на ответника преди и по време на сключването на договора цели облагодетелстването му за сметка на един болен, възрастен човек. В исковата молба се твърди също, че на 07.10.2016г.-няколко дни преди сключването на процесната сделка З. Х. оставила в полза на ответника нотариално завещание, с което се е разпоредила безвъзмездно за след смъртта си с цялото си движимо и недвижимо имущество. Правният си интерес от предявяване на установителния иск за нищожност на договора от 11.10.2016г. ищцата обосновава с качеството си на единствен наследник по закон на своята майка З. П. Х.. В молба от 07.02.2022г. уточнява, че без нарочното установяване на действителното правно положение, чрез обявяване нищожността на сделката, би било невъзможно успешното намаляване на завещанието с тази запазена част. В срока за отговор на исковата молба ответникът А. Ц. И. оспорва допустимостта и основателността на иска. Оспорва качеството на наследник по закон на ищцата, с оглед оставеното от З. Х. в негова полза универсално завещание. Установено е по делото, че с искова молба с вх.№ 35469/02.08.2021г. И. Х. Ш.-Ф. е предявила против А. Ц. И. иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН-за намаляване до размера запазена част от наследството на завещателното разпореждане на нотариалното завещание от 07.10.2016г. По тази искова молба е образувано гр.дело № 45411/2021г. по описа на СРС, 148 състав. При тези данни, съставът на СРС е спрял производството по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД до приключване на производството по иска по чл.30, ал.1 ЗН с определение № 8737/07.03.2023г. Според СРС от изхода на спора по иска по чл.30, ал.1 ЗН зависи не само легитимацията на ищцата в производството по чл.26 ЗЗД, но и изхода на спора по иска за прогласяване на нищожност на сделката. За да потвърди определението на СРС за спиране на производството, на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, въззивният съд е изложил съобразения, че общото завещателно разпореждане по чл.16, ал.1 ЗН, каквото в случая е направено в полза на ответника, му придава качеството наследник по завещание, който измества от наследяване наследниците по закон. Наследникът по закон наследява само, ако завещанието не е произвело действието си. Съобразил е, че в случая жалбоподателката-ищца не е оспорила действителността на оставеното в полза на ответника завещание, поради което и след смъртта на наследодателката, ответникът става титуляр на всички наследими права и задължения на завещателя. Именно тези придобити права на ответника, в качеството му на универсален наследник по завещание, изключват съществуването на твърдяната от ищцата легитимация да предяви иска, като единствен наследник по закон на З. Х.. В този смисъл при липсата на данни за предявен от ищцата срещу ответника иск по чл. 30 ЗН, би следвало да се приеме, че производството по иска за нищожност би било недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация, от която ищцата извежда правния си интерес от предявения установителен иск. Именно затова, според въззивния съд, решението по иска по чл.30, ал.1 ЗН ще установи обстоятелствата от значение за настоящия спор-съществуването на качеството наследник по закон на ищцата за частта, съответстваща на нейната запазена част, съответно ще се определи каква е разполагаемата част на наследодателката. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че атакуваното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Поставеният от частната жалбоподателка процесуалноправен въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда и в този смисъл съставлява общо основание за достъп до касация, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По приложението на разпоредбата на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК е налице задължителна съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Според мотивите на ТР № 2/19.11.2014г. по тълк.дело № 2/2014г. и ТР №8/07.05.2014г. по тълк.дело №8/2013г. на ОСГТК основанието за спиране по чл.229, ал. 1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В разясненията по т.5 на ТР №7/31.07.2017г. по тълк.дело № 7/2014г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От изложеното следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В този смисъл - ТР № 1/09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС. В последния тълкувателен акт е посочено също, че процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297-чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. В своята практика ВКС неизменно приема, че когато преюдициалното дело е гражданско, необходимо е още да е налице субективен идентитет между страните по него и тези по делото, чийто изход то обуславя, с оглед зачитане на решението по него от съда по обусловеното дело съгласно чл. 297 ГПК. Изискването не е за абсолютна идентичност, а за съвпадане на страните между обусловеното дело и част от страните по обуславящото дело. В случая, в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, въззивният състав е установил наличието на субективен идентитет между страните по двете дела (И. Х. Ш.-Ф. е ищец по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и ищец по иска за прогласяване нищожността на алеаторния договор от 11.10.2016г., а А. Ц. И. е ответник и по двата иска), както и обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, пряко касаеща допустимостта и основателността на иска по обусловеното дело. Съдът е приел, че наличието на правен интерес у ищцата, като трето лице да се позове на нищожност на чужда правна сделка, зависи от установяване на качеството й на наследник по закон. Съдът в този смисъл е съобразил, че при наличието на универсално завещателно разпореждане (което в случая не е оспорено от ищцата) наследникът по закон наследява само ако в качеството му на наследник със запазена част упражни успешно, чрез уважаване на иска възникналото субективно потестативно право на възстановяване на запазената си част от наследството, чрез иска по чл.30, ал.1 ЗН и е направил извода, че от изхода на спора по иска по чл.30, ал.1 ЗН зависи не само легитимацията на ищцата в производството по чл.26 ЗЗД, но и изхода на спора по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД. Наличието на трайно установена практика на ВКС по поставения въпрос, с която съдът изцяло се е съобразил, изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, както и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не се твърди тази практика да е неправилна. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО