Определение № 1779 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 726/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. В. срещу решение № 71 от 08.01.2025г. по в.гр.д. № 1755/2024г. на Софийски градски съд, с което, като е обезсилено решение № 17953 от 02.11.2023г. по гр.д. № 13786/2022г. на Софийски районен съд, е прекратено производството по делото, образувано по искове по чл. 439 от ГПК на касатора срещу „С.Г.Груп“ ЕАД. Основното оплакване на касатора е, че въззивното решение е постановено в противоречие с процесуалния закон. Въззивният съд е приел първоинстанционното решение за недопустимо, доколкото предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес, без да държи сметка, че този въпрос (относно допустимостта на исковете) вече е бил решени с влязъл в сила съдебен акт - в рамките на проведено производство по ч.гр.д. № 5016/2023г. по описа на Софийски градски съд. Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираният въпрос е дали в рамките на висящо дело може да се извършва преценка за допустимост на предявените искове, след като този въпрос е решен с влязло в сила определение, постановено по реда на инстанционния контрол по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2017г. по тълк. дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС (мотивите по т. 6 от решението), от които се извежда извод, че спорът за процесуалната допустимост на конкретно исково производство не може да бъде пререшаван. От „С.Г. Груп“ ЕАД, насрещна страна по жалбата, не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С исковата си молба по делото К. М. В. е поискал да бъде установено, че не дължи суми от общо 20 016. 23 лева съгласно издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове по ч.гр.д. № 53510/2010г. и ч.гр.д. № 53525/2010г. на Софийски районен съд, въз основа на които е било образувано изпълнително дело № 20108400400813 на ЧСИ М. Ц.. Изложил е, че вземанията са произтичали от договор за банков кредит, сключен с „Райфайзенбанк (България)“ АД, цедирани са били от банката на дружеството „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, но са погасени по давност тъй като не са били предприемани действия за принудително изпълнение. С подаден отговор на исковата молба „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД е възразило, че не е кредитор на ищеца, след като вземанията по договорите за кредит са били прехвърлени на друго дружество - „С.Г.Груп“ ЕАД, съгласно договор за цесия от 07.03.2019г. С оглед постъпилия отговор ищецът се е отказал от исковете си срещу първоначалния ищец и той е бил заменен със „С.Г.Груп“ ЕАД като ответник (чл. 228, ал. 2 от ГПК). С отговор на исковата молба това дружество също е отрекло да е кредитор. Възразило е, че цесията не е породила действие – тя не е била съобщена на К. М. В. от предишния кредитор (чл. 99, ал. 4 от ЗЗД), нито са представени доказателства за цедиране на вземанията. Посочено е било, че образуваното изпълнително производство е било прекратено с постановление от 21.12.2021г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и взискател при прекратяването е било „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД. В хода на делото отново е било поддържано, че „С.Г.Груп“ ЕАД не се е заявявало като кредитор, нито е търсило ищеца за плащане на дълг. С определение от 28.02.2023г. по образуваното гр.д. № 13786/2022г. съставът на Софийски районен съд е прекратил производството, приемайки, че за ищеца липсва правен интерес за водене на исковете срещу „С.Г.Груп“ ЕАД. С определение № 8199 от 05.07.2023г. по ч.гр. д. № 5016/2023г. на Софийски градски съд първоинстанционното прекратително определение е било отменено. Съдебният състав е счел, че щом има твърдения на ищеца за нов титуляр на вземанията, той има интерес от исковете, тъй като ответникът като кредитор може да инициира изпълнително производство, а и процесуалната легитимация следва от твърденията на страните. С решение от 02.11.2023г. предявените искове са били отхвърлени, тъй като не е установено качеството на ответника „С.Г.Груп“ ЕАД кредитор. Въз основа на постъпила от К. М. В. въззивна жалба е било образувано в.гр.д. № 1755/2024г. на Софийски градски съд. С постановено по това дело решение от 08.01.2025г. първоинстанционното решение е било обезсилено като недопустимо и производството по исковете по чл. 439, ал. 1 от ГПК – прекратено по реда на чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК. Въззивният съд не е отрекъл, че цесионер, частен правоприемник на взискателя по чл. 429, ал. 1 от ГПК, би могъл да бъде ответник по отрицателните установителни искове по чл. 439 от ГПК. Според съда тези искове могат да бъдат водени и при прекратяване на изпълнително производство на основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК. В случая обаче не е било доказано качеството на „С.Г.Груп“ ЕАД „кредитор“ по договор за цесия, сключен след издаването на изпълнителните листове по делата пред Софийския районен съд. Това качество е отричано от самото дружество и то не претендира изпълнение на вземанията по изпълнителните листове (с покана за плащане, образуване на ново изпълнително производство или друго). Също съгласно изложеното от въззивния съд, допустимостта на иска по чл. 439 от ГПК се преценява служебно, като наличието на правен интерес и надлежната процесуална легитимация на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Указанията относно приложението на процесуалния закон, дадени с определението по ч.гр.д. № 5016/2023г. на Софийски градски съд, не са задължителни за възззивния съдебен състав. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд в решението му, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Уточнен и конкретизиран, съгласно правомощията на касационната инстанция, въпросът е относно правните последици на отменително определение по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК на въззивния съд, с което е приета допустимост на производството, и по-конкретно дали това определение обвързва друг състав на въззивния съд, осъществяващ инстанционен контрол върху постановено в последствие решение по същество на спора. Съгласно приетото от състава на Софийски градски съд такава предходна преценка не го обвързва, извод, който касаторът не споделя. Във връзка с въпроса не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Изводите на въззивната инстанция не са в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС (решение № 256 от 01.07.2015г. по гр.д. № 223/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 174 от 19.12.2019г. по т.д. № 417/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). Съгласно тази практика, споделяна и от настоящия съдебен състав, въззивният съд извършва служебно преценка относно допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение и не е обвързан от преценката, извършена от друг съдебен състав на същия съд по същото дело, макар с влязло в сила определение по подадена частна жалба по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това ясно следва от разпоредбата на чл. 269, изр. 1 от ГПК, както и от разпоредбата на чл. 278, ал. 3 от ГПК, съгласно която постановеното по делото определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Позоваването на касатора на мотивите към т. 6 от решението по тълк. дело № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС е некоректно. Дадените разяснения в това решение са относно извънредния характер на производството по отмяна, уредено в разпоредбите на чл. 303-чл. 309 от ГПК, и неговата приложимост само към определена категория актове – влезлите в сила съдебни решения, които се ползват със сила на пресъдено нещо, и определения, имащи техните последици – тези за прекратяване на производството поради отказ от иска (чл. 233 от ГПК). Действително в тълкувателното решение е изложено, че останалите определения не попадат с предметния обхват на понятието „влезли в сила съдебни актове“, подлежащи на отмяна. За прекратителните определения, след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита, а би могло да бъде водено ново производство. Не е възприемано, че отменително определение на въззивен съд по подадена частна жалба и направената в него преценка за допустимост на производството са задължителни за друг съдебен състав на този съд. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Воден от горното съдът