Определение № 50049 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2260/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Община Бургас срещу въззивно решение № 99 / 07.02.2022 г. по в.гр.д. № 1553/2021 г. на Окръжен съд- Бургас.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба-ищец в производството А. К. М. оспорва жалбата в срока по чл.287, ал.2 ГПК с писмен отговор чрез пълномощник. Няма искане за разноски в касационното производство в отговора.

Третото лице-помагач на ответника- „Нелсен Чистота" ЕООД, не е взело становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, като прецени доводите на страните относно наличие или липса на основание за допускане на касационното обжалване, и като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по гр.д.№ 5988/2019 г. на РС-Бургас, в обжалваната от ответника пред въззвивния съд част, в която Община Бургас е осъдена да заплати на ищеца А. К. М. сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в следствие на инцидент, станал на 19.12.2018 г., сумата 1 385,49 лв. обезщетение за имуществени вреди в резултат на посочения деликт; и съответно лихви за забава върху тези две главници в размер на 1 205,56 лв. и на 83,51 лв. за период всяка от 19.12.2018 г. до 23.07.2019 г., ведно и със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба на 24.07.2019 г. до окончателното им плащане, и обусловената от това отговорност за разноските, като е присъдил въззивния съд и разноски на ищеца и за въззивното производство. Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на ответната страна – „Нелсен Чистота" ЕООД.

С въззивното решение съдът се е произнесъл по четири обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на парични суми, като само искът за обезщетение за неимуществени вреди е с цена над 5000 лв., а останалите три иска са с цена всеки един под 5 000 лв. и въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предявяването на повече от един иск с различен предмет, както в случая, макар и с обща искова молба, не обуславя достъпа до касационно обжалване с оглед сбора от цената на всички искове, а този достъп се определя според цената на всеки един от обективно съединените искове. Ето защо касационната жалба срещу въззивното решение в частта по исковете за имуществени вреди, и по исковете за законна лихва за забава върху двете главници за време до подаване на исковата молба, се явява недопустима, и следва да бъде оставена без разглеждане в тази част, защото въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване, независимо от указанието на вззивния съд за обжалваемост и по тях.

Касационната жалба на Община Бургас срещу въззивното решение по предявеният осъдителен иск за 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. По нея настоящият касационен състав намира следното по преценката за наличие на основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение:

Спорът е по заявена с исковата молба на А. К. М. претенция за заплащането й от Община Бургас на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от увреждане на здравето й в резултат на травматично увреждане - счупване на други части на

подбедрицата, открито - външна фрактура на дясна глезенна става, причинено от инцидент, станал на 19.12.2018 г. - подхлъзване и падане на спирка „Захари Стоянов" в ж. к."Меден рудник", гр.Бургас, поради наличие на лед и сняг, предизвикано падането от бездействието на Община Бургас, изразяващо се в непочистване и обработване на тротоара, в нарушение на задълженията на общината като собственик и стопанин на общински улици и пътища, ведно със законната лихва върху сумата от исковата молба до плащането. В следствие на травмата ищцата сочи че е претърпяла операция, продължително обездвижване, значителни болки и страдания, провеждане на множество възстановителни процедури, отразили се негативно на здравословното й състояние, и продължава да търпи такива, вкл. и предстояща нова операция за отстраняване на поставените в крака планки и винтове.

Ответникът Община Бургас оспорва иска. Възразява, че не е установено инцидентът с ищцата се е случил на място, което е публична общинска собственост, че падането на ищцата се дължи на нейното поведение и на физическото й състояние, а не на непочистен и заледен тротоар, че ищцата не е съобразила поведението си с метеорологичната обстановка и сезона, че механизмът на настъпване на инцидента не е в пряка и непосредствена връзка с неизпълнение на ангажименти на Община Бургас, която е положила дължимата грижа за осигуряване на безопасна среда в градски условия за безпроблемно придвижване и осигуряване на достъп на гражданите в условията на зимен период до всички обществени места на територията на комплекса, и в частност, че при въвеждането на системата за Интегриран градски транспорт в гр.Бургас, навсякъде целите спиркови пространства са били съоръжени с подземни нагреватели, които не позволявали да настъпи процес на обледяване и с поставени нови гранитни плочи за външни условия с допълнителна обработка срещу подхлъзване, че били предприети мерки още преди настъпване на зимния сезон за безопасността, като със сключване на договор между общината и трето лице-помагач за почистване и поддържане на улиците в района, общината е изпълнил задължението си да осигури безопасна среда. Оспорва и размера на иска за неимуществени вреди като прекомерен, също несъобразен и с наличие на съпричиняване на вредата от ищцата.

Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение фактите са правилно установени. Независимо от този извод е изложил и собствени мотиви по спора, като е обсъдил възраженията на въззивника-ответник по въззивната жалба относно оспорване на приетите за установени правнорелевантни факти по делото, подложил е на собствена преценка събраните по делото доказателства, анализирал е в съвкупност свидетелските показания на свидетелите на двете спорещи страни, въз основа на което е направил изводи, че оплакванията по въззивната жалба са неоснователни. Приел е за установено, че инцидентът е настъпил на посочената в исковата молба дата, време, начин и място, като не е споделил възражението на въззивника- ответник за неяснота и непълнота на фактическите твърдения по исковата молба относно мястото на падането, което е приел да е изяснено с исковата молба и в откритото съдебно заседание на 13.08.2020 г. и се означава като настъпило на спирка „Захари Стоянов", която се намира на тротоара на бул.„Александър Г. Коджакафалията", пред бл.361 в ж. к."Меден рудник", гр.Бургас, предвид и изясненото от приетата СТЕ местонахождение на спирката. Приет е за установен от събраните доказателства и механизмът на настъпване на увреждането: пътя на ищцата от блока, в който живее, към спирката и точното място, от което ищцата се е опитала да се качи на платформата на спирката от задната й страна (тази към блока, а не тази към пътя) поради налична денивелация, което място в случая се явявало, според заключението на СТЕ и релефа на терена, по-достъпно и по-безопасно при зимни условия спрямо другото място за достъп до спирката- това по рампата отстрани на тротоара. Приел е още въззивният съд, че е имало свободен и неограничен достъп до спирката от задната й страна, че липсвали табели, които да указват посоката на движение така, че да забраняват навлизането на спирката от тази задна/западна/ страна, че вграден механизъм против обледеняване /нагреватели/ имало само по площта от спирката, която е покрита с навес /т.нар. перон с ширина 1,5 м./ но не и по останалата площадка на спирката от около 27 кв.м. - където именно е настъпил инцидента, че е имало непочистен сняг на спирката вкл. и на мястото, където е стъпила ищцата, за да се качи на платформата на спирката, че на такъв тип спирка – разполагаща с нагреватели против обледеняване, не се почиствало самото спирково пространство /а само отстрани/-установено от показанията на свидетелите и на ответника, при което е заключил, че причина за падането на ищцата е именно наличието на непочистен сняг на спирката. При така установените факти са приети за неоснователни и възраженията на въззивника-ответник за освобождаването му от отговорност като собственик на територията на спирката и задължен да създаде безопасни условия за подход и пребиваване на нея, защото въззивният съд не е споделил доводите на ответника, че ищцата е проявила небрежност и е причинила сама инцидента като е избрала подход към спирката, без да се съобрази с инструкциите за ползване и ограничението да преминава от произволно избрани места за подход към спирката, нито е споделил довода, че ответникът, като е положил дължимата грижа да като е снабдил спирката / и не само конкретната/ със система против обледеняване и е създал организация за поддържане на безопасна среда с възлагане дейности по зимно почистване на третото лице-помагач, е направил достатъчно да предотврати наличието на сняг по автобусната спирка, където обичайно преминават, събират се и престояват много хора в очакване на превозното средство, качват се в него, слизат от него, разминават се пристигащи и заминаващи, поради което би следвало на това място да се осигури максимално голямо безопасно пространство, почистено от сняг и лед, а в случая такива мерки са установени само по отношение площта под навеса, но не и останалото пространство на спирката, което въобще и не се почиствало при зимни условия.

За определяне размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е отчел вида на травмата, и причинените от това на ищцата болки и страдания, проведеното лечение, вкл.оперативно, по-продължителния период на възстановяване от 3-4 месеца предвид вида травмата, нуждата от последваща /предстояща/ операция за отстраняване на имплатните, причинените битови неудобства в ежедневието на ищцата до възстановяването, продължаващите болки и несигурност при движение и поради страх, въпреки възстановяване на двигателната функция, довело и до промяна начина на живот на ищцата спрямо този преди травмата, възрастта на ищцата, и съобразно и с икономическите условия в страната, е приел, че претендираният размер от 20 000 лв. е справедливо обезщетение. При този краен извод обжалваното решение на първата инстанция е потвърдено за обезщетението за неимуществени вреди.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от ответника следните процесуалноправни въпроси, като такива от значение за изхода на спор и които се твърди да са е решени в противоречие с практиката на ВКС и и с практиката на съдилищата –основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 от ГПК:

1. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички относими към предмета на спора ?

2. При проведено неуспешно доказване на предпоставките на иска по чл.49 ЗЗД /според закона и практиката на ВКС на РБ/, при липса на причинно-следствена връзка между действия/бездействия на ответника и настъпилата вреда, налице ли са други основания за приеманнето му за основателен?

3. Следва ли общината да отговаря за настъпили вреди, в случай, че е изпълнила всички законови изисквания за осигуряване достъпна градска среда и е положила грижа за поддържането й в състояние годно за ескплоатация/употреба.

Твърди се по тези въпроси противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, решения № 698 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 14/2010 г., III г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №72/08.04.2016 г. по гр.д. №5357/2015 г.на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д. 180/2017 г., решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д. 706/2017 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1006/2012 г., IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. 761/2010 г. на IV г.о.

4. За приложимостта на нормата на чл. 153 ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между всички събрани и относими към предмета на спора факти (некоректно посочено като основание по чл.280, ал.1, т.3,, вместо по т.1 според съдържанието на изложението), който също е разрешен в противоречие с трайната съдебна практика, отразена в решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 158 от 18.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 455/2017 г., решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. o., решение № 38 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2017 г., IV г. о., решение № 60215 от 9.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4178/2020 г., III г. о.

Твърди се още и наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл трето от ГПК, без конкретни доводи за очевидна неправилност.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Поставените от касатора въпроси по т.1 и по т.4 от номерацията по-горе, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения на въззивния съд при обсъждане на доводи и оплаквания на страните, и на доказателства, поради което са извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд са оплаквания от кръга на тези по чл.281 ГПК и не обуславят допускане до касационно обжалване във фазата по селекция по чл.288 ГПК, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане касационно обжалване по тези въпроси. Същевременно и не се установява от съдържанието на въззивното решение да е процедирано в противоречие със сочена от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е процедирал в съответствие със задълженията си като съд по същество на спора, според сочената съдебна практика на ВКС, обсъдил е наведените с въззивната жалба на ответника оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, вкл. и тези, отнасящи се до установяване на мястото, механизма на увреждането и условията, при които се е случило падането на ищцата. Изложил е и мотиви защо приема неизпълнение на произтичащите от закона задължения на ответника да осигури безопасно ползване на спирката на обществения транспорт, на която спирка е паднала ищцата, въпреки сключения договор за почистване с третото лице-помагач и въпреки изграждането на спирката като част от интегрираната система на градския транспорт в гр.Бургас, което неизпълнение е обосновано да произтича от конкретно установени по делото факти, при преценка на събраните доказателства- вкл. и на показанията на водените от ответника двама свидетели, сочещи на непочистване на спирковото пространство въобще и липсата на нагреватели по цялата площ на спирката/ от СТЕ/.

Въпросите по т.2 и т.3 не представляват правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Начинът на поставяне на тези въпроси в изложението на касатора са израз на собственото му разбиране за липсата на основание да се ангажира отговорността на общината, а не на конкретно разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил извода за наличие на законово основание за отговорност на общината за вреди по чл.49 ЗЗД. Дали е успешно осъществено в случая доказването за наличие на предпоставките на иска по чл.49 ЗЗД и дали общината е установила, че е положила грижа за поддържането на градската среда в състояние годно за експлоатация/употреба по начин, че поведението на общината или нейни служители да не в причинна връзка с конкретното увреждане на ищцата, са въпроси, чиито отговор предполага проверка за обоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, каквато проверка е извън обхвата на настоящото производство, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Ето защо не следва да се преценява дали е налице и допълнителният критерий за селекция по тези въпроси- дали сочената съдебна практика е относима и дали е налице противоречие с нея.

Касаторът не сочи и относима практика по смисъла на действащата сега разпоредба на чл.280, ал.1, т.2 ГПК / изм. ДВ, бр.86/2017 г./ - решения на КС или на СЕС (предишното съдържание на т.2- решаван противоречиво от съдилищата не съществува), по поставените от него въпроси по т.1, 2 и 3. Не се сочи и с какво въпросът по т.4 би имал приносно значение за развитие на правото и точното приложение на закона, ако действително касаторът по този въпрос сочи основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а не това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Така се препятства r преценката за наличие на допълнителното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, ако и касаторът да беше формулирал правен въпрос от значение за делото.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора.

Не се констатират при извършената служебна проверка нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, а насрещната страна няма искане за разноски.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК