Определение № 2774 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3754/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ю. срещу решение № 530 от 02.05.2024 г. по в.гр.д.№ 2337 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, ГК, VII въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 260731 от 19.05.2023 г. по гр.д.№ 4114 от 2018 г. на Софийския градски съд, I ГО, 5 състав в частта му, с която е уважен предявеният от И. Т. П. срещу К. Д. Ю. иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот:апартамент № 11, находящ се в [населено място], район „К. с.“, [улица] /бивша [улица]/, ет.4, /трета площадка на стълбището/, със застроена площ от 72,50 кв.м., състоящ се от входно антре, вестибюл, две стаи, кухня, баня с тоалетна, килер, балкон, ведно с прилежащите му таванско помещение № 11 с площ от 13 кв.м. и избено помещение № 11 с площ от 7 кв.м. и 1980/27815 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За да приложи чл.147, т.1 ГПК, трябва ли съдът да изследва причините за невъзможността за несвоевременно узнаване, посочване и представяне на твърдение или доказателство, или ги допуска директно ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 125 от 01.10.2018 г. по гр.д.№ 3530 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 168 от 11.04.2012 г. по гр.д.№ 844 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решене № 131 от 09.04.2014 г. по гр.д.№ 6193 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60 от 10.04.2013 г. по гр.д.№ 896 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 182 от 19.08.2013 г. по гр.д.№ 939 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Може ли да се счита за новоузнато /новооткрито/ по смисъла на чл.147 ГПК доказателство, ако представляващата го страна е низходяща на лице, което е било страна в производството, в което това доказателство е било съставено и е имало качеството на процесуален субституент на страната, представяща новооткритото доказателство, като и двете лица са представлявани от един и същ процесуален представител ? По този въпрос се твърди основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. С оглед на останалите обстоятелства по делото, може ли да се приеме, че едно лице е владелец на недвижим имот, ако в различни части на един и същи документ веднъж е заявило, че е ползвател на същия, а след това е заявило, че е владелец ? По този въпрос също се твърди основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК.

В писмен отговор от 16.09.2024 г. ответницата по жалбата И. Т. П. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от И. Т. П. срещу К. Д. Ю. ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на процесния имот. Съдът е достигнал до този извод въз основа на приетите по делото писмени доказателства /нотариални актове и решения по гр.д.№ 4069 от 2008 г. на СГС и по гр.д.№ 7330 от 2014 г. на СГС/, от които се установява следното: Ответницата К. Д. Ю. е била изключителен собственик на процесния апартамент до 26.09.1979 г., когато с нотариален акт № 99 от 1979 г. е дарила по 1/4 ид.ч. от него на двете си деца: сина си Е. Л. Ю. и дъщеря си Р. Л. Ю.. По силата на съдебна спогодба от 11.12.1979 г., сключена по гр.д.№ 15269 от 1979 г. на Софийския районен съд, ГК, 38 състав, апартаментът е останал съсобствен само между Е. Ю. и Р. Ю., които са се задължили да заплатят на К. Ю. съответна сума за уравнение на дела й. По силата на нотариален акт за замяна № 23 от 17.07.1997 г. апартаментът е придобит изцяло от Е. Л. Ю. и съпругата му А. Б. А.. С нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г. Е. Ю. и А. А. са продали апартамента на Д. Д. М.. С нотариален акт № 10 от 25.11.2011 г. Д. М. е продал процесния апартамент на И. К. И., която от своя страна с нотариален акт № 93 от 30.12.2014 г. го е дарила на ищцата и нейна дъщеря И. Т. П., като си е запазила правото на ползване върху апартамента.

След прехвърляне на правото на собственост на Д. М., А. Б. Ю. е предявила срещу Д. Д. М. и Е. Л. Ю. иск по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за прогласяване за нищожен на договора за продажба по нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г. По тази искова молба е било образувано гр.д.№ 4069 от 2008 г. на СГС, което е приключило на 09.05.2014 г. с влязло в сила решение за отхвърляне на иска. След влизане в сила на това решение А. Б. Ю., Л. Е. Ю. и А. Е. Ю. /последните двама наследници по закон на починалия през 2012 г. Е. Ю./ са предявили срещу Д. Д. М. и И. К. И. искове с правно основание чл.472 във връзка с чл.474, ал.4 ГПК /отм./ и евентуални искове по чл.472 във връзка с чл.475, ал.1, изр.1 ГПК /отм./ за установяване на нищожност на нотариалното удостоверяване в нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г., респ. нищожност на продажбата по този нотариален акт, както и иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. По тези искове е образувано гр.д.№ 7330 от 2014 г. на СГС, което е приключило на 03.11.2017 г. с влязло в сила решение за отхвърляне на исковете.

По направеното от ответницата възражение за придобиване на имота на основание давностно владение, осъществявано през периода от 11.12.1979 г. до 17.12.2017 г., въззивният съд е приел следното: Тъй като констативният нотариален акт за собственост на ответницата № 185 от 15.12.2017 г. е оспорен от ищцата, която разполага с нотариален акт за собственост от 2014 г., в тежест на ответницата е да установи посоченото в нотариалния акт от 15.12.2017 г. придобивно основание- давностно владение. След като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че ответницата не е доказала да е упражнявала владение върху процесния имот в продължение на изискуемия съгласно чл.79, ал.1 ЗС деветгодишен срок. Действително и след съдебната спогодба от 11.12.1979 г. /по силата на която имотът от съсобствен между ответницата К. Ю. и двете й деца Е. Ю. и Р. Ю. е станал собственост само на децата й/ ответницата е останала да живее в процесния апартамент заедно с децата си, а след като дъщеря й се омъжила- със сина си и неговото семейство. Тя обаче е била държател, а не владелец на имота, тъй като е била допусната да го ползва от собствениците му- нейни деца и заедно с тях. Според съда, извършените от ответницата ремонти и подобряване на имота /за които свидетелствали св.Б. А. и П. П./ не представлявали надлежно манифестирана трансформация на упражняваното държане във владение. При съобразяване на факта, че тези ремонти са извършвани в период, в който ответницата е живяла в имота заедно със собствениците му /нейните деца Е. Ю. и Р. Ю., а след 1997 г.- нейният син Е. Ю. и снаха й А. А./, тези действия на ответницата следвало да се приемат само като действия по поддръжка на имота, ненадхвърлящи нуждите на обикновеното ползване.

Според съда, доказателство, че до 10.11.2014 г. ответницата не се е считала за собственик и не е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение да го свои /не е била владелец/, била подадената от нея молба вх.№ 17505 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, в която е заявила, че процесният имот винаги се е владял от А. Ю. /нейна снаха/, Л. Е. Ю. и А. Е. Ю. /нейни внуци, деца на А. Ю. и починалия й син Е. Ю./ като собственици, а от нея самата- в качеството й на ползвател.

За неоснователен е приет съдържащият се във въззивната жалба довод, че тази молба не следва да се взема предвид при решаване на спора, тъй като приемането й от първоинстанционния съд като доказателство по делото, след настъпила преклузия, представлява съществено процесуално нарушение на съда. Според въззивният съд, по делото нямало събрани доказателства, които да обуславят извод, че ищцата е можела в по-ранен момент да узнае за наличието на това доказателство и да го представи по делото. Като е взел предвид, че ищцата не е била страна по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, 128 състав, по което се намира молбата от 10.11.2014 г. /страна по това дело е била нейната майка И. И., макар, според съда, да е представлявана от същия процесуален представител, който е упълномощен и от ищцата по настоящото дело- адв.Г./, съдът е приел, че обстоятелството, че процесуалният представител на ищцата е имал знание за молбата от 10.11.2014 г., не следвало да се тълкува като индиция за знание и на ищцата. Тя е самостоятелен правен субект и не може да се идентифицира с нейния пълномощник. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение на чл.147 ГПК с приемането на горепосочената молба като доказателство по делото след първото по делото заседание.

В обобщение въззивният съд е приел, че ответницата не е доказала посоченото в констативния й нотариален акт от 2017 г. придобивно основание.

С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси, поради следното:

1. По първия поставен въпрос /За да приложи чл.147, т.1 ГПК, трябва ли съдът да изследва причините за невъзможността за несвоевременно узнаване, посочване и представяне на твърдение или доказателство, или ги допуска директно ?/ няма противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика на ВКС представените от ищцата с молбата й от 02.02.2021 г. писмени доказателства /включително молбата от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС/ са допуснати като доказателства по делото мотивирано- с определение № 276563 от 10.12.2021 г., в което първоинстанционният съд е посочил защо счита, че правото на ищцата И. П. да представи тези доказателства не е преклудирано /защо счита, че за нея това са нови доказателства по смисъла на чл.147, т.1 ГПК, които не е могла да узнае, да посочи и да представи по-рано/. В съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, след приемане на тези доказателства съдът е дал възможност на насрещната страна да вземе становище по тях и евентуално да ангажира доказателства /видно от протокола от съдебно заседание от 23.02.2022 г., в това съдебно заседание, след като е приел новите доказателства, включително молбата от 10.11.2014 г., съдът е дал 20-дневен срок на ответницата К. Ю. да се запознае с тези нови доказателства и да изрази становище/. Мотиви защо правото на ищцата да представи горепосочените нови доказателства не е преклудирано първоинстанционнният съд е изложил още веднъж и в решението си. Във въззивното решение също са изложени подробни мотиви защо въззивният съд счита за неоснователен съдържащия се във въззивната жалба довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл.147 ГПК при приемане на писмените документи към молбата на ищцата от 02.02.2021 г. /включително молбата от 10.11.2014 г./ като доказателства по делото. Несъгласието на касаторката с тези правни изводи на съда не е основание за допускане на касационното обжалване на решението, а довод за неговата неправилност, който не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ?/ също няма противоречие между посочената практика на ВКС и приетото в обжалваното решение. Напълно в съответствие с практиката на ВКС и разпоредбата на чл.269 ГПК, съдът се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения на въззивницата, обсъдил е поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства, имащи отношение към тези доводи и възражения и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката не е посочила конкретно кои доказателства, доводи и възражения не са били обсъдени във въззивното решение, а са изложени само доводи за неправилност на правните изводи на първоинстанционния съд, касаещи тези доводи и възражения и преценката на доказателствата.

3. Третият поставен въпрос /Може ли да се счита за новоузнато /новооткрито/ по смисъла на чл.147 ГПК доказателство, ако представляващата го страна е низходяща на лице, което е било страна в производството, в което това доказателство е било съставено и е имало качеството на процесуален субституент на страната, представяща новооткритото доказателство, като и двете лица са представлявани от един и същ процесуален представител?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело- въпросът предполага фактическа обстановка, различна от установената по делото, а именно: Ищцата И. П. и майка й И. И. не са имали един и същ процесуален представител съответно И. П. по настоящото дело, а майка й- по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, 128 състав. Пълномощник на И. П. по настоящото дело е адв.Г., а видно от протокола от съдебно заседание от 13.02.2015 г. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, 128 състав, пълномощник на майка й И. И. по делото на СРС, 128 състав е била адв.А.. По гр.д.№ 61319 от 2014 г. адв.Г. е подала молба-становище от 23.06.2015 г., но в качеството си на пълномощник не на И. И., а на другия ответник по делото Д. М.. По делото обаче е било установено от съда, че адв.Г. не е пълномощник на Д. М., поради което в определението си от 25.06.2015 г. съдът е посочил, че няма да обсъжда съдържащото се в молбата от 23.06.2015 г. становище. Освен това, И. И. не е била процесуален субституент на И. П. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, 128 състав, въпреки че в хода на това дело /с нотариален акт № 93 от 30.12.2014 г./ И. И. е прехвърлила спорния имот на И. П.. Това е така, защото предмет на делото не е било правото на собственост върху имота, а защитата на третите лица срещу действия на съдия- изпълнител по изпълнително дело, заведено от И. И. срещу Д. М.. Прехвърлянето на имот от взискателя на друго лице /в случая от И. И. на И. П./, извършено в хода на образуваното за предаване на имота изпълнително дело, не придава на взискателя качеството процесуален субституент на новия приобретател на имота.

4. Четвъртият поставен въпрос /С оглед на останалите обстоятелства по делото, може ли да се приеме, че едно лице е владелец на недвижим имот, ако в различни части на един и същи документ веднъж е заявило, че е ползвател на същия, а след това е заявило, че е владелец ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, а фактически- въпрос, който налага вземане становище относно това дали от съдържанието на конкретно представено по делото писмено доказателство /молбата от 10.11.2014 г./ може да се обоснове извод за съществуването или несъществуването на определени релевантни за делото факти или за конкретни изявления на страна по делото.

Не е налице и другото посочено от касаторката основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд- очевидна неправилност на това решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280,ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Поради на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 000 лв., съгласно договора за правна защита и съдействие от 10.09.2024 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение