Определение № 3810 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4571/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, против решение № 786 от 03.07.2024 г. по гр. дело № 362/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 8932/2021 г. на Софийски градски съд с уважен на иск по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД на И. Й. Р. за имуществени вреди от незаконно иззета парична сума от 95000 лева като веществено доказателство по наказателно производство за периода от 13.12.2010 г. до 25.05.2021 г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Обоснована касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с противоречиви мотиви за началния момент на изискуемост и погасителна давност и приложимите материалноправни разпоредби, съответно за неправилно обоснования извод за дължимост на обезщетение за имуществени вреди през периода от отнемане на паричните средства като веществено доказателство на 13.12.2010 г. до постановяване на оправдателната присъда на 09.07.2020 г. и за които прокуратурата не следва да носи отговорност за времето на съдебното производство. Иска неговата отмяна. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с допълнителните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като е формулирал следните правни въпроси: 1. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане за обезщетение на вреди от изземване на вещи за целите на наказателно производство - от датата на изземване или от датата на завършване на наказателното производство, в рамките на което искането за връщане по реда на чл. 111, ал. 2 НПК не е било уважено. Твърди противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр. дело № 2957/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. дело № 3053/2014 г. на ВКС, III г.о., и решение № 23 от 8.04.2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г. на ВКС, III г.о.; 2. Когато действията по изземване на веществени доказателства са извършени в съответствие с нормите на НПК, могат ли те (действията) да бъдат определени за незаконни/противоправни с оглед на крайния изход от наказателното дело - например, при постановяване на оправдателна присъда. Поддържа несъответствие по този въпрос с решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр. дело № 2957/2017 г. на ВКС, III г.о., и 3. Може ли да бъде ангажирана отговорността на ПРБ по иск с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вреди, настъпили от невръщане на вещи, иззети по досъдебно производство, за времето на разглеждане на наказателното дело в съдебната му фаза. Излага, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обоснована искането за допускане на решението до касационно обжалване и с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради противоречие за началния момент на погасителната давност за претендираното обезщетение и дължимост на обезщетението за имуществените вреди за времето от изземване на паричните средства до тяхното възстановяване. Ответникът по касационната жалба – И. Й. Р., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че досъдебно производство № 44/2012 г. на СлО при СГП, пр. пр. № 12502/2010 г. на СГП, е образувано с постановление от 08.12.2010 г. на прокурор при СГП за данъчно престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 5 и 6 НК срещу неизвестен извършител, затова че в периода 01.05.2010 г. - 30. 11. 2010 г. е избегнато плащане на данъчни задължения в големи размери, като е осъществявано счетоводство в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство и са използвани документи с невярно съдържание пред органите по приходите. Изложеното е от въззивния съд, че по така образуваното досъдебно производство на 13.12.2010 г. е извършено изземване на парични средства от 95000 лева и мобилен телефон „Нокия“ от ищеца И. Р. при извършеното претърсване на жилището й, находящо се в [населено място], [жк], вх. 4. Разпитана е еднократно в качеството й на свидетел, като по подадената от нея молба по производството за връщане на иззетите от нея веществени доказателства е постановен отказ за паричните средства с постановление от 03.02.2016 г. на прокурор при СГП, което тя не е обжалвала по предвидения ред. На 13.07.2017 г. от СГП е внесен обвинителен акт срещу П. К., по който е образувано н.о.х.д. № 3367/2017 г. на СГС, приключило с влязла в сила на 09.07.2020 г. присъда № 162 от 25.06.2019 г., с която подсъдимият е признат невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан. След влизане в сила оправдателната присъда с определение от 04.03.2021 г. съдът на основание чл. 111 НПК по молба на ищеца И. Р. е постановил връщане на иззетите 95000 лева, фактическото получаване на които е осъществено на 25.05.2021 г. след банков превод от ГД „Национална полиция“. При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск е обоснован с фактически твърдения за осъществено непозволено увреждане в хипотеза на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 7 от Конституцията на Република България във вр. с чл. 49 ЗЗД на възложителя за вредите, произлезли при или по повод извършването на възложена от него работа, и не покриват нито една от специалните хипотези по ЗОДОВ. Изложил е съображения, че в случая вредите са причинени чрез изземване на собствени на ищеца И. Р. парични средства като веществени доказателства и при осъществено бездействие по тяхното връщане, за които отговорност прокуратурата, тъй като изземването им е осъществено в досъдебната фаза на наказателния процес, който се ръководи и контролира от прокуратурата, а в съдебната му фаза - прокурорът е представител на обвинението. Поради приключването на наказателния процес с оправдателна присъда по повдигнатото обвинение, изземването и задържането на тези парични средства като веществено доказателства, са неправомерни действия, а причинените от тях вреди, изразяващи се в лишаване от ползите от тях, съизмерими с лихвите върху паричните средства за периода от изземването й до нейното връщане. Прието е за неоснователно възражението на ответника (сега касатор), че действията на прокуратурата за изземване и задържане на процесната парична сума са правомерни действия по производството при предвидената в чл. 111 НПК възможност изземване на вещи и тяхното задържане до приключване на наказателния процес. Посочено е от въззивния съд, че с приключването на наказателното производство, в рамките на което са иззети паричните средства, с оправдателната присъда, извършените от прокуратурата и разследващите органи действия по ограничаване правната сфера не само на подсъдимия, но и на останалите лица, на които се е наложило да търпят съответните действия, обезпечаващи доказването на обвинението, се явяват незаконни и ако от тях са произтекли вреди, те подлежат на обезвреда. Неоснователно е прието от въззивния съд и възражението за неупражняване от ищеца И. Р. на правото й на жалба срещу отказа на прокурора да освободи задържаните като веществено доказателство парични средства, тъй като пропускането да бъде обжалван този отказ не е от естество да освободи причинителя на вредата от отговорност, респ. да намали отговорността му поради съпричиняване на вредоносния резултат. Изложено е, че моментът, от който може да се претендира обезщетението за тези вреди, е влизането в сила на акта за приключване на наказателното производство – в случая 09.07.2021 г., и от този момент е започнало по арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД течението на общата (петгодишна) погасителната давност за вземането на обезвреда, която не е изтекла към момента на предявяване на иска, поради което и възражението на прокуратурата в обратния смисъл е прието за неоснователно. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният първи материалноправен въпрос за началния момент на погасителната давност за обезщетение за вреди от изземването на вещи за целите на наказателното производство е включен в предмета на спора по делото и е обусловил решаващи изводи на въззивния съд, поради което той осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос обаче не е разрешен в обжалваното решение в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително и с посочената в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, макар и последната да разглежда различни хипотези от настоящата, при която наказателното производство е приключило с оправдателна присъда и се претендира обезщетение за имуществени вреди за пропуснатите да се реализират ползи от правоимащия с тяхното ползване през време на неправомерно задържаните парични средства. В тази практика обобщено се приема, че обезщетение за вреди в резултат от иззетите като веществено доказателство вещи може да се претендира от приключване на наказателното производство с акта за неговото прекратяване или постановяване на оправдателната присъда и от този момент започва да тече погасителната давност за вземането за обезвреда. При приключването на наказателното производство с оправдателна присъда това е моментът на влизането й в сила (т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. г. на ОСГК на ВКС), тъй като висящността на наказателното производство препятства в равна степен както правото на незаконно обвинените в извършване на престъпление, така и на другите лица, които не попадат в кръга от лицата, визирани в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да защитят правото си на обезщетение за вреди, което за тях е на деликтно основание (решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. дело № 2262/2018 г. на ВКС, IV г.о.). Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория правен въпрос, свързан с преценката за противоправността на действията по изземване на веществени доказателства, тъй като така формулиран той съдържа твърдения и само част от установените по делото факти и то според поддържаната от страната защитна теза, а не като обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. Затова и същият не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и посоченото в изложението решение на ВКС за обосноваване наличието на допълнителната предпоставка, разглежда хипотеза, съвършено различна от настоящата, както относно приключването на наказателното производство, така и относно характера на претендираните имуществени вреди. Съображенията на въззивния съд за извеждане на извод за незаконност на действията на прокуратурата и разследващите органи при изземването на паричните средства от ищеца И. Р. като веществени доказателства и тяхното задържане до приключването на наказателното производство е постановяването на оправдателната присъда, с която в действителност основание за тези действия не е било налице. Тези съображения в мотивите на обжалваното решение са в съответствие с установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. дело № 2262/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 413 от 10.12.2012 г. по гр. д. № 1478/2011 г. на ВКС, IV г.о.), в която е прието, че паричните суми, които са иззети по реда на НПК, трябва да се върнат на правоимащия след постановяване на оправдателната присъда. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за изземването им, тъй като в действителност такова основание не е било налице. Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положение (restitutio in integrum). Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които правоимащият е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото, и които съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД се съизмеряват с размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане (т. е. в случая от изземването на паричните средства до връщането им ищеца И. Р. като правоимащ). В случаите, когато тези средства са иззети от лица, които не попадат в кръга от лицата, визирани в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, макар отнетите като веществено доказателство парични суми да са техни, държавата отговаря за причинените вреди на общо основание (решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. дело № 2262/2018 г. на ВКС, IV г.о.). Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и съгласно чл. 49 ЗЗД възложителят отговаря за вредите причинени от друго лице, на което е възложило работа при или по повод изпълнението й. Нормите за непозволено увреждане се прилагат както за физическите, така и за юридическите лица, и се основават на общия принцип да не се вреди другиму. При установяване от ищеца на фактическия състав на непозволеното увреждане, ответникът му дължи обезщетение за претърпените вреди в размер на законната лихва за времето от задържането на паричните суми до фактическото им връщане. При тази практика и дадените в нея разрешения не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия правен въпрос за възможността да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата по общия деликтен иск по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Не е налице основание и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въпросите за началния момент на погасителната давност и отговорността за обезвреда от непозволено увреждане. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от посочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основания-та за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Затова в заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед изхода, право на разноски има ответникът по касационната жалба И. Р., които следва да й бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и които възлизат в размер на 5000 лева по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.