Определение № 1496 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1621/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу въззивно решение на Софийски градски съд.

Ищецът Г. В. не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд, квалифицирайки предявения иск по чл. 229, ал. 1 КЗ (отм.), е отхвърлил същия като неоснователен по съображения, че при сключен между страните договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, настъпило на 20.03.2008 г. пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от застрахования и заплатено от застрахования на увреденото трето лице обезщетение за неимуществени вреди, погасителната давност съгласно чл. 197 КЗ (отм.) е започнала да тече от датата на настъпване на застрахователното събитие (20.03.2008 г.) и е изтекла преди предявяването на иска на 09.07.2019 г.

Произнасяйки се по подадената от ищеца жалба, въззивният съд е уважил иска. Изложил е съображения, че същият има правното си основание не в чл. 229, ал. 1 КЗ (отм.), а в чл. 435 КЗ, доколкото процесният случай не се обхваща от разпоредбата на § 22 КЗ - тъй като същата урежда само вземанията, пряко произтичащи от застрахователните договори в полза на правоимащите по тях лица, т. е. увредените трети лица, спрямо които застрахованият носи деликтна отговорност, а процесното вземане, макар и свързано с договор за застраховка „Гражданска отговорност“, не произтича от този договор, а има регресен характер. С тези съображения е обосновал и приложимостта на чл. 378, ал. 5 КЗ и въз основа на тази разпоредба е приел, че погасителната давност е започнала да тече от момента, в който ищецът е заплатил на увреденото трето лице дължимите като обезщетение и законна лихва суми - 19.04.2019 г. и не е изтекла към деня на предявяване на иска 09.07.2019 г.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е отклонил от посочена практика на ВКС по въпросите:

• съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи, при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи и възражения на страните; и

• даденото от въззивния съд разрешение по правната квалификация на иска, по връзката на вземането, предмет на делото, с процесната застраховка, и по изтеклата погасителна давност в полза на ответника, в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 435 КЗ и чл. 229 КЗ (отм.) с оглед § 22 КЗ по отношение на претенциите за застрахователни плащания, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016 г. и на чл. 197 КЗ (отм.).

Не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отговаря на изискването за конкретност съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. С дадената формулировка въпросът е относим към всяко исково производство изобщо, поради което задължение на жалбоподателя е да конкретизира същия съобразно обстоятелствата по конкретното дело, като посочи конкретните доказателства, факти и доводи, за които твърди, че са останали необсъдени от въззивния съд. В разглеждания случай такава конкретизация не е извършена, доколкото не е посочено кои доказателства, факти и доводи не са били обсъдени от въззивната инстанция. Вместо това изложението е ограничено до бланкетните оплаквания, че съдът „неправилно и едностранно е ценил“ събраните доказателства и доводите на страните и не е разгледал в „нужната пълнота“ възраженията на жалбоподателя срещу основателността на претенциите, като „незадълбоченото и неизчерпателно“ разглеждане на доводите за неоснователност на исковете представлява съществено процесуално нарушение в отклонение от подробно изброена практика на ВКС.

Не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на въззивния съд, без значение дали даденото от последния разрешение на въпроса е правилно - без значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства според израза на тълкувателното решение. Във фазата по допускане на касационното обжалване проверката се ограничава само до наличието на посочената обусловеност, а проверката за законосъобразност се извършва едва след като въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване. Поставеният въпрос, както и изложените във връзка с него правни доводи за обосноваване на поддържаната от жалбоподателя теза за приложимост на чл. 197 КЗ (отм.), вместо на чл. 378, ал. 5 КЗ, се свеждат до искане за проверка на правилността на правните изводи на въззивния съд. Тази проверка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, поради което така формулираният въпрос не може да бъде приет за основание за допускане на касационно обжалване.

С тези мотиви съдът