Определение № 1564 от 28.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3517/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците в производството С. Н. Б. и М. Б., подадена чрез пълномощника им адв. Л. Р. от АК - В., срещу въззивно решение № 440/07.04.2023г. постановено по в.гр.дело № 258/2023 г. на Окръжен съд-Варна, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост, с искане за неговата отмяна и уважаване на иска, евентуално при отхвърляне на иска да се признае на ищците правото на задържане на спорната реална част до изплащане на обезщетение, евентуално връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. Поддържа се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, също и чл.280, ал.2 ГПК. Насрещните страни А. П. А. и М. С. А., с писмен отговор чрез пълномощника си адв. Г. В. В. от АК - В., оспорват касационната жалба и наличието на сочените основания за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски в настоящето производство. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение, след като е отменено изцяло първоинстанционното решение № 3632 от 23.11.2022 г. по гр.д. № 15587/2021г. на РС-Варна, 17с-в, е отхвърлен предявеният от С. Н. Б. и М. Б. против А. П. А. и М. С. А. иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на обособена реална част с площ от 488 кв.м., заключена в границите между имот с идентификатор ***, ***, ***, *** и ***, без материализирана граница с имот ***, защрихована с червено на скицата на л.98 от делото, от недвижим имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменение на кадастралната карта от 30.08.2011 г., целият с площ от 1 697 кв.м, находящ се [населено място], р-н П., с.о. „А. м.", придобита по силата на упражнявано от тях давностно владение в периода от 1980 г. до дата на подаване на исковата молба в съда - 26.10.2021 г. С въззивното решение съдът се е произнесъл и относно дължимите от ищците на ответниците разноски по чл.78, ал.3 ГПК. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с предмет признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на обособена реална част с площ от 488 кв.м., заключена в границите между имот с идентификатор ***, ***, ***, *** и ***, без материализирана граница с имот ***, защрихована с червено на скицата на л. 98 от делото, от недвижим имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменение на кадастралната карта от 30.08.2011 г., целият с площ от 1 697 кв.м, находящ се [населено място], р-н П., с.о. „А. м.", придобита по силата на упражнявано от ищците давностно владение. Подробно за изложени твърденията на ищците и тези на ответниците по спора. В рамките на направената от въззивния съд преценка по чл. 269 ГПК е прието, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността му, според чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК е приел, че е ограничен от оплакванията с въззивната жалба, посочени като такива, отнасящи се до произнасяне от първоинстанционния съд за спорна реална част от 488 кв.м., установена и от приетата СТЕ, без съобразяване разпоредбите на чл. 59 от ЗТСУ, чл.200 от ЗУТ, и чл.19 ал.2 от ЗУТ за курортните населени места относно минимално изискуемите за ПИ най-малко 16 м. лице и 500 кв.м. повърхност, и за извода за установяване от събраните доказателства на състава на чл.79 от ЗС. Подробно е описана хронологията на документите и установените от тях факти, които легитимират ищците - съпрузи от 20.11.2004 г., като собственици на имот с идентификатор *** с площ по документи 600 кв.м. (част от място от 1000 кв.м. цялото предоставено на ищцата С. И. през 1980 г. по ПМС № 76 и Решение № 7/10 от 14.05.1980 г.) находящ се [населено място], р-н П., с.о. „А. м.", по силата на законосъобразна и завършена процедура по §4а, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ - Удостоверение № 31 от 04.06.1980 г. на Общински народен съвет –Варна, Оценителен протокол № 355/15.09.1993 г. на Община Варна, нот.акт № 180, т. XVI, д. 7758/16.05.1994 г. за собственост на недвижим имот закупен по реда на §4а, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, Заповед № 240/27.03.2013 г. на кмета на р-н Приморски, Община Варна във връзка с §4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, и Протокол № 14-АМ/01.07.2014 г. за въвод във владение на новообразувани имоти местност „А. м.", землище В., Община В., с който на 01.07.2014 г. ищцата е въведена във владение в недвижим имот № *, кад. р-н 515, площ 600 кв.м. по скица № 63/26.06.2014 г. Посочено е, че правата на ищците върху този имот с площ 600 кв.м. не са били спорни по делото. От друга страна е установено, че ответниците се легитимират като собственици на закупен по време на брака си, сключен на 20.03.1971 г., на името само на А. А., ПИ с идентификатор ***, урбанизирана територия, с площ от 1 697 кв.м., находящ се [населено място], р-н П., с.о. „А. м.", въз основа на договор за покупко –продажба оформен с нот.акт № 175/от 14.09.2011 г. дело № 294 на нотариус П. П., с праводател В. С. С.. Установено е, че праводателят В. С. С. е закупила от Д. К. С. имота с нот. акт № 174/02.08.2011 г., дело № 139 на нотариус И. О., и по нейно заявление, със Заповед № КД-14-03-2213/30.08.2011г. на Началника на СГГК -гр. Варна, е било одобрено изменението на кадастралните регистри като В. С. С. е вписана като собственик на процесния ПИ с идентификатор *** и на ПИ с идентификатор ***, а Община Варна е заличена като собственик. За Д. К. С. е установено, че с Решение № 1753 от 12.04.2011 г. на ОСЗГ - гр. Варна по преписка по заявление под № 50641 от 12.04.2011 г. на за възстановяване собствеността върху земеделски земи, е признато правото на собственост на същия в съществуващи (възстановими) стари реални граници на гори от 25 дка, трета категория, находящ се в землището на Г., местността П. д.. С Протокол № 1256 от 29.07.2011 г. на ОСЗ- гр. Варна за въвод във владение на имоти в землището на Г., Д. К. С. е въведен във владение на имотите, описани в решение № 1753 от 12.04.2011 г., включително и на процесният имот ***. Установено е от писмо от Община Варна от 01.04.2022 г., че имот с идентификатор *** е новообразуван със Заповед № КД-14-03-213/30.08.2011 г. на Началника на СГКК-Варна, съгласно протокол № 89/30.10.2008 г. на комисията, назначена със заповед № РД_77-6-111/23.04.2008 г. на Областния управител на гр. Варна, и е с площ 1697 кв.м. За този имот, по заявление от 21.09.2011 г. на А. А., е одобрен ПУП- ПЗастрояване за ПИ с идентификатор № *** със заповед Заповед № Г-68/11.11.2011 г., но няма данни за издадено разрешение за строеж. Прието е за безспорно, а и установено от приетата по делото и кредитирана от съда съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ в производство по чл.270 от ГПК, че на югоизток между имот с идентификатор *** и имот с идентификатор *** няма материализирана на място ограда, на североизток между имот с идентификатор *** и имот с идентификатор *** нямат обща граница, на югозапад на границата с имот с идентификатор *** има полумасивна ограда бетонова основа и горна ажурна част. Няма данни за предходна ограда между имоти с идентификатори *** и ***. На място няма ограда между имот с идентификатор *** от 600 кв.м. и имот с идентификатор ***, но имотът владян от ищцата (обозначен със зелено на скицата на л. 86) стига до имоти с идентификатори *** и ***, като общата му площ е 1088 кв.м., от която площ от 488 кв.м попада в ПИ с идентификатор ***. Между поставените на скицата точки 101 и 102 на място има стара ограда, изградена с телена мрежа на колове, на повече от 20 г. В частта, която се владее от ищцата, има трайни насаждения - няколко бадема и лозе. От допълнителна СТЕ е установено, че има изградена на място ограда в имот с идентификатор ***, представляваща телена мрежа с метална врата по средата (с катинар от страната на имота, който владее ищцата), която започва от имот с идентификатор *** и продължава до имот с идентификатор ***, така както е посочена между точки 101 и 102 на изготвената комбинирана скица на л. 86 по делото. Установени са и подобрения и насаждения в реалната част, която граничи с имот ***, навлиза в имот *** и достига до имоти ***, ***, ***, така: стопанска сграда изградена от бетонови блокчета с покрив от марсилски керемиди върху дървени греди с площ около 4 кв.м., лозова асма на метална конструкция и лозе на повече от 30 г., три лешника, две круши, череша и праскова на повече от 30 г., 3 бр. череши на около 3-5 години, бадем и вишна - изсъхнали на повече от 30 г. Площта на имот *** е 1697 кв.м., а на имот *** е 600 кв.м. След справка с ПНИ на местността, вещото лице е установило, че имотът по НА от 1994 г. и НА от 2018 г. отговаря на имот *, а имот * отговаря на посочения в НА от 2011 г. В представената от вещото лице скица /л. 261/, с червен цвят е посочена наличната на място ограда, като от вещото лице в съдебно заседание е уточнено, че имот *, така както е посочен в КК и в ПНИ, на място не е ограден от четири страни, на изток граница стига до имоти * и * и площта на цялата оградена част е 1088 кв.м., която не съвпада с документа за собственост от 600 кв.м. Приобщената част от имот № * към имот № * е обработен двор. Има и стопанска постройка. Въззивният съд, като е посочил, че съдът следи служебно за приложението на императивни правни норми, установени в публичен интерес съгласно т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по ТД № 1/2013 г., ОСГТК, е приел възраженията на въззивниците – ответници, за основателни, тъй като в конкретната хипотеза са налице законови пречки за придобиване на собствеността съгласно индивидуалните характеристики на процесната недвижимост. Посочил е, че доколкото имоти с идентификатори *** и *** по КК и КР одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на Изп.Директор на АГКК, се намират в селищно образувание, а именно с.о. „А. м.“, част от [населено място], то те са част от населеното място- § 5, т. 6 ДР ЗУТ, урбанизирана територия са - чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ и чл. 22, ал. 1 ЗАТУРБ, и в случая се касае за урегулирани поземлени имоти -§ 5, т. 11 ДР ЗУТ. В случая ПНИ за с.о. „А. м.“, [населено място] е влязъл в сила със Заповед № РД -1 -7706-410/25.11.2003 г. на Областния управител на гр.Варна. Предвид установеното от СТЕ, че спорната реална част е с площ от 488 кв.м., и като се е позовал на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и препращането с тази норма към изискванията за минималните размери на имотите по чл. 19 ЗУТ- а именно да има най-малко 16 м. лице и 500 кв.м. повърхност, решаващият съд е приел, че не са удовлетворени изискванията на закона тази реална част да може да се придобие от ищците по давност. За неоснователни са счетени доводите на въззиваемите за приложение в конкретната хипотеза на специалната разпоредба на § 4з, ал. 2 ПЗР ЗСПЗЗ, която допуска образуването на нови имоти с размери не по-малки от 250 кв. м. Посочено е от съда, че разпоредбата на § 4з, ал. 2 ПЗР ЗСПЗЗ намира приложение при изработването на ПНИ, респективно при възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, а за осъществяващите се след влизане на ПНИ в сила придобивни основания приложение намира установеното в чл. 200, ал. 2 ЗУТ правило. Прието е, че не е налице твърдяното от ищците –въззиваеми изключение от това правило на чл.200 ал.2 от ЗУТ, съгласно което придобиването на реална част от имот в границите на населено място или селищно образувание е допустимо, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот, защото съдът е приел, че то касае само случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ - при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти /какъвто настоящия случай не е /, но не и при "фактическо присъединяване", каквото е твърдението на ищците. Прието е също така, че присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на собствениците на съседните имоти, каквато хипотеза в настоящия спор липсва, защото площта от 488 кв.м., защрихована с червен цвят на скицата на л. 98 от делото, от недвижим имот с идентификатор ***, няма статут на придадена по регулация, поради което не може да се придобива по давност при предпоставките на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, за който извод е посочена и практика на ВКС /Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I г. о. и Решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, II г. о., Решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, 1-во г.о./. По тези мотиви за приложението на императивна правна норма въззивният съд е приел, че упражняваната от ищците фактическа власт върху процесната реална част от ПИ с идентификатор № *** не може да има за последица придобиване на собствеността върху нея, независимо от това дали тази власт притежава белезите на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и каква е продължителността й във времето, поради което не е обсъждал събраните в тази връзка писмени и гласни доказателства, а предявеният иск като неоснователен е приел за несонователен и подлежащ на отхвърляне. Заявеното от ищците в условията на евентуалност възражение за задържане на имота до заплащане на подобренията, на основание § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ, вр. чл. 72 ЗС, е счетено за процесуално недопустимо, тъй като ищците не са в процесуалното качество на владелец -ответник по ревандикационен иск за собственост. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите - ищци твърдят, че е налице предпоставката за допускане касационно разглеждане на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По твърдението за наличие на основания по чл.280, ал.2 ГПК не са посочени съображения. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени въпроси, по които се сочи противоречие с практиката на ВКС: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон, като прецени дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск, и ако констатира, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да изложи собствени мотиви по същество на спора, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределение на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства/ чл.146, ал.1 и 2 ГПК/? 2/ Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички фактически и правни доводи на страните, които имат значение за правилното решаване на делото и да изложи изрични и ясни мотиви при отхвърлянето на някои, като гаранция за правото на защита на страните и правилното решаване на делото? - по двата въпроса 1 и 2 се сочи противоречие с т.т.1, 2 и 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 175/15.07.2014 г. по гр.д.№ 426/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 40/4.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ІV г.о. на ВКС. 3/ Лицето, което претендира права на основание давностно владение върху реална част от съществуващ новообразуван имот може ли да придобие собствеността само върху владяната обособена реална част, при условие, че има възстановяване на собствеността, но не е завършена процедурата на реституция, а възстановения собственик не упражнява фактическа власт върху имота? 4/ Тече ли придобивна давност срещу възстановените собственици, когато не са завършили процедура по реституция по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и от кога? – по двата въпроса 3 и 4 се сочи противоречие с решение № 54/14.05.209 г. по гр.д. 2800/2018 г. на II г.о. на ВКС, решение № 127/9.03.2020 г. по гр.д.№ 485/2018 г. на I г.о. на ВКС, решение № 106/19.05.2011 г. по гр.д.№ 1326/2010 г. на II г.о. на ВКС, и др. посочени решения на ВКС, 5/ Когато въззивният съд установи фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материално правна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване принципите на състезателност и равнопоставеност, длъжен ли е да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата и да ангажират доказателства, както и да разпредели доказателсвената тежест ?- противоречие с решение № 18/28.01.2018 г. по гр.д.№ 978/2018 г. на I г.о. на ВКС, решение № 145/01.12.2017 г. по т.д. № 2587/2016 г. на I т.о. на ВКС, 6/ Очевидно неправилно ли е решението на въззивния съд, с което е отхвърлил главния иск, но не се е произнесъл с отделен диспозитив по предявения в евентуалност иск? - позовават се на процедиране то въззивния съд в противоречие с т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, приложимо и при действащия ГПК съобразно т.5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с доводи, че е бил предявен и установителен иск за признаване за установено между страните, че ищците имат право на задържане на процесните части от имот до заплащане на подобренията в него, който въпрос е останал неизяснен от съда. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени и въпроси за развитие на правото: 1/ Ако правото на задържане ни дава основание да владеем и в последствие променим намерението си и своим реална част от имота, то тя може ли да се придобие по давност, ако отговаря по площ /без лице/ и се присъединява към съседен имот, а остатъка от имота е с площ два пъти дан минималните размери ? 2/ Могат ли да се въведат допълнителни изисквания и характеристики за придобиване на реална част от имот при отделните хипотези с оглед установяване на правния ред и сигурност на гражданите ? По наличието на сочените от касаторите основания за допускане касационното обжалване, касационният състав намира следното: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т.3 ГПК (според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК) следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: първо, касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и второ, да е налице и съответната допълнителна предпоставка по т.1 или т.3, а именно по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-правният въпрос да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- правният въпрос да е такъв за точното приложение на закона или за развитие на правото, като това основание трябва да е обосновано от касатора. Въпросите 1, 2 и 5, поставени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не кореспондират с фактическата и правна рамка на делото. В обобщение въпроси 1 и 5 се свеждат до задължението на въззивния съд да приложи относима за конкретни спор императивна материлано правна норма, дори и когато за прилагането й няма въведено искане/възражение от страна по спора. В случая обаче, с въззивната жалба на ответниците е повдигнат въпроса за прилагане установената в устройствените закони- ЗУТ и ЗТСУ/отм./ забрана за придобиване по давност на реална част от урегулиран имот/дворищно регулационен парцел, което оплакване въззивният съд в откритото съдебно заседание на 22.03.2023 г., в присъствие на пълномощниците на двете страни, е посочил, че има отношение към приложението на императивната норма на чл.200, ал. 1 и ал.2 ЗУТ, поради което е допуснал направеното от въззивниците доказателствено искане да се установи точната площ за спорната реална част, защрихована в червено на скицата на л.98 от делото /която скица е неразделна част от първоинстанционното решение и обозначава спорната реална част от ПИ с идентификатор, завършващ на *, записан на ответниците/. По изрично възражение на защитата на въззиваемите страни-ищците, че площта на спорната реална част в случая е без значение и че по делото вече е прието заключение на вещото лице в първата инстанция за площта на спорната реална част и ново установяване на това обстоятелство не е необходимо, въззивният съд е отменил събирането на това доказателство предвид констатацията, че в в т.4 на приетото в производството по чл.207 ГПК от първоинстанционния съд заключение на вещото лице, е бил даден отговор на този въпрос. Следователно страните са били уведомени от въззивния съд, че приложението на императивната норма на чл.200 ЗУТ ще бъде обсъждано, като съдът се е произнесъл и по доказателственото искане за площта на спорната реална част, с което е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, посочена от касаторите-ищци, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция по тези два въпроса. Следва да се има предвид, че още в първоинстанционното производство ищците, с молба-уточнение към исковата от 27.12.2021 г., след приемане на експертизата в производството по чл.207 ГПК без възражения от страните, са формулирали петитум на иска именно за площ от 488 кв.м. Същевременно въпрос 2 и частично въпрос 1 са и необуславящи и по тях липсва общото основание за селекция, защото не кореспондират с мотивите на въззивния съд, който е обосновал изводите си за пречка за придобиване на процесната реална част от ищците по давност не със заповед № Г-68/1.11.2011 г. на кмета на р-н П. за одобряване на ПУП-ПЗ, а с местонахождението на имотите с идентификатори, завършващи на * / на ищцата/ и на * / на ответниците/ в селищно образувание А. мак, за което селищно образование има ПНИ (който факт и не е спорен по делото), и именно поради този статут на селищното образувание и даденото от съда тълкуване на приложимите разпоредби на ЗУТ и ЗАТУРБ относно селищно образувание, територия на населеното място и урбанизирана територия, е приел, че в случая за имотите, като попадащи в урбанизирана територия и приет за нея ПНИ, е приложима нормата на чл.200, ал.1 ЗУТ, за който решаващ извод не са поставени въпроси. Решаващият извод на съда, че чл.200 ЗУТ намира приложение за територия-селищно образувание, за която е одобрен ПНИ, е в съответствие и с практиката на ВКС, вкл. и посочената от въззивния съд. Въпроси 3 и 4 са необуславящи и по тях също не е налице основание за селекция в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният съд не е излагал мотиви по такива въпроси. Въпрос 5 също не обуславя допускане на касационно обжалване, защото няма характер на правен въпрос. Противно на обосновката на касаторите по този въпрос, с исковата молба не е заявен иск за заплащане на подобрения в спорната реална част, нито искане за упражняване право на задържане на същата съгласно пар.4в ДР на ЗСПЗЗ. Такова възражение за задържане е направено от ищците в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, като евентуално. Преценката на въззивния съд, че така приетото за разглеждане възражение на ищците за задържане е недопустимо, е съобразена с процесуалното качество на ищците, които в настоящия процес са ищци именно по иск с основание чл.108 ЗС за спорната реална част, а не са ответници по такъв иск, за да могат да упражнят това право на задържане като защитно такова по своя характер, поради което липсата на произнасяне от въззивния съд с изричен диспозитив по такова недопустимо искане не прави въззивното решение нито недопустимо, нито очевидно неправилно. Соченото от касаторите решение по т.4 на ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГТК, няма отношение към така поставения въпрос 5. Ето защо по този въпрос липсват общото и допълнителното основание за селекция. Не следва да се допуска касационно обжалване и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените два въпроса, които първо, са неясно формулирани, и второ, по тях не е направена надлежна обосновка. По приложението на чл.200 ЗУТ при одобрен ПНИ в селищни образувания е налице формирана трайна практика на ВКС, посочена и от въззивния съд, такава практика е формирана и по въпроса при какви предпоставки ползвател, който упражнява фактическа власт и по отношение на частта, извън определената им за изкупуване, може да я придобие по давност (обобщена напр. с решение № 129 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4317/2022 г., II г. о.), която не се нуждае от промяна или осъвременяване. При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. С този изхода на спора, касаторите няма право на разноски, а и нямат такова искане. От ответниците по касация е направено искане за разноски с отговора на касационната жалба, но не са представени доказателства, нито списък по чл.80 ГПК, за направени разноски в касационното производство, такива не са описани и като приложение към отговора на касационната жалба. Ето защо касационният съд не дължи произнасяне по чл.81 ГПК. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК