Определение № 60665 от 29.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 416/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Г. И. Б и „Бакърджиев – 03“ ЕООД, [населено място] обжалват решение № 13 от 10.04.2020 г. по в.гр.д. № 19/2020 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 72 от 23.10.2019 г. по гр.д. № 318/2017 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е обявена за относително недействителен на основание чл. 216, ал. 6, т. 6 от ДОПК, по отношение на Национална агенция за приходите, договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 44, том 1, рег. № 602, дело № 34 от 10.02.2017 г. на нотариус Д. Н., сключен между настоящите жалбоподатели за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор № 67338.437.655 по КККР на [населено място], находящ се в м. „Башчардак“ с площ 372 кв.м.; поземлен имот с идентификатор № 67338.437.654 по КККР на [населено място], находящ се в м. „Башчардак“ с площ 1954 кв.м.; поземлен имот с идентификатор № 67338.437.659 по КРРР на [населено място], находящ се в м. „Башчардак“ с площ 799 кв.м.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението и да се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Въззивният съд неправилно е приел, че с процесната продажба дружеството длъжник е препятствало и ограничило възможностите на публичния изпълнител да се удовлетвори.

2. Законът не бил приложен точно. Решението на въззивния съд било постановено при грубо нарушение на съдопроизвоствените правила. Съдът бил дал ход на делото и обявил същото за решаване, въпреки че не е спазен 7 дневния срок на призоваване.

2.Въззивният съд не се е произнесъл по направени от въззивните жалбоподатели доказателствени искания, направени с постъпила по делото молба преди разглеждането му в открито съдебно заседание.

Ответникът по касационната жалба - Национална агенция по приходите, не е заявил становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 25.08.2020 г. Касационната жалба е подадена по пощата на 25.09.2020 г., видно от датата на пощенското клеймо. Следователно е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата претенция по предявения главен иск на Националната агенция по приходите е за относителна недействителност по отношение на държавата на сключена във вреда на публичния взискател сделка и е с правно основание -чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК. Съгласно посочената правна норма, недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. Според възивния съд, фактическият състав на горепосочената разпоредба включва следните елементи: установени с влязъл в сила ревизионен акт публични задължения на продавача по атакуваната сделка, сключване на сделката след датата на установяване на публични задължения, респективно след връчване на заповедта за извършване на данъчна ревизия, когато тя е завършила с установени публични задължения, увреждащ характер на сделката спрямо публичния взискател и родствена връзка на страната - приобретател с длъжника, сочеща на качеството „свързано лице“ по смисъла на пар.1, т.3, б. „а“ от ДОПК.

Въззивният състав е приел, че във въззивната жалба, както и в отговорите на исковата молба, подадени от „Бакърджиев - 03“ ЕООД и от Г. Б, не се оспорва от фактическа страна сключването на процесния договор съгласно представения нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 44 от 10.02.2017 г. на нотариус Д.Н., рег. № 092 на НК, както и обстоятелството, че дружеството-продавач по атакуваната сделка има установени публични задължения към посочената в жалбата дата 13.07.2013 г. съгласно приложения по делото ревизионен акт №[ЕИК]/07.06.2013 г. на ТД на НАП [населено място]. От този ревизионен акт се установило, че общият размер на задълженията е за сумата от 126 303,15 лв.

Прието е, че пред въззивната инстанция настоящите жалбоподатели оспорвали, на първо място, обстоятелството, че процесната сделка е извършена след установяване на публичните задължения. При наличието на призната във въззивната жалба дата на установяване на публичните задължения - 13.07.2013 г., въззивният състав е приел за очевидно, че атакуваният договор за продажба от 10.02.2017 г. хронологично следва установяване на задълженията. Така е достигнал до извода, че едно от предвидените условия в чл. 216, ал. 1 от ДОПК е установено. Приет е за спорен и елементът, изискващ атакуваната сделка да е извършена във вреда на публичния взискател. В процесния случай, въззивната инстанция е намерила процесната продажба за увреждаща, тъй като в резултат на нея дружеството-длъжник било се лишило от част от имуществото си, служещо като цяло за обезпечение на кредитора, което несъмнено препятствало и ограничавало възможностите на публичния взискател да се удовлетвори. Приета е за трайна съдебната практика, според която, увреждане е налице и при възмездно отчуждаване на имот, независимо, че длъжникът не обеднява. В тази хипотеза удовлетворяването на кредитора би се затруднило, с оглед трансформацията на имуществото и препятстване възможността за принудително изпълнение върху конкретни имоти на длъжника, посочвайки практика на ВКС съгласно определение № 801 от 02.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 87/2012 г. Според въззивния състав, получената при продажба на недвижими имоти цена, съставляваща финансов актив на търговеца-длъжник, който не е отнесен за погасяване, нито за обезпечаване на вземането на кредитора, изключвала възможността за удовлетворяване на публичния взискател при принудително изпълнение, каквато възможност е налице при осъществяване на изпълнение върху недвижим имот. Така въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателите във въззивната жалба за недоказаност на увреждащо намерение у страните по атакувания договор за покупко-продажба. Прието е, че в хипотезата на чл.216, ал.1, т.6 от ДОПК наличието на намерение за увреждане било ирелевантно, тъй като не се изисква знание у страните по сделката. Достатъчно било извършването ѝ обективно да е във вреда на публичния взискател. Установяването на намерение за увреждане било относимо към друг иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК.

Без значение в разглеждания случай, според въззивния съд, било и знанието на купувача по атакуваната сделка, Г. Б, за задълженията на дружеството-продавач към публичния взискател. За основателността на иска по чл.216, ал.1, т.6 от ДОПК било безразлично дали третото лице е имало знание, че длъжникът има публични задължения и уврежда държавата, съответно общината. С оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения, специалният закон не бил възпроизвел общата норма за изискване на знание за увреждането и у приобретателя по сделката. Според въззивния съд, след като такова ограничение липсва в нормата на специалния закон, не може да се приложи общата норма на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Предвиденият в чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК елемент на свързаност между страните съставлява обективно обстоятелство, което води до необорима презумпция за извършена от длъжника сделка, целяща увреждащо публичния взискател укриване на имущество.

Въззивният състав поддържа в обжалваното решение, че въззивниците отричали наличието на свързаност на страните по процесната сделка, като изложили аргумента, че към датата на установяване на публичните задължения - 13.07.2013 г., управител на „Бакърджиеви-03“ ЕООД е била Д. Д. С.. Този довод е приет за несъстоятелен. Според въззивния съд, свързаността на страните по смисъла на чл.216, ал.1, т.6 от ДОПК се отнася към момента на сключване на атакуваната сделка, а не към датата на установяване на публичните задължения. В случая е прието, че дружеството-длъжник е извършило процесната продажба на 10.02.2017 г. и както е отразено в нотариалния акт, същото е представлявано от управителя тогава П. С. П., като поставена под ограничено запрещение, действаща със съгласието на своя попечител Н. П. Б, нейн син. Прието е и, че насрещна страна - купувач по договора е Г. И. Бакърджиева - съпруга на даващия съгласие Н. Бакърджиев и снаха на представляващия дружеството-продавач П. П.. Така установените безспорни по делото родствени връзки между представляващия търговското дружество, даващия съгласие негов попечител и купувача, попадат в обхвата на легалната дефиниция за „свързани лица“ по пар.1, т.3 от ДР на ДОПК, в хипотезата на б. „а“, включваща като такива съпрузите и роднините по сватовство - до втора степен включително. Прието е, че свързаността на физическите лица определя свързаност и с юридическото лице, доколкото всяко юридическо лице се управлява от определени органи, в случая - управител - физическо лице, изразил редовно, при условията на ограничено запрещение със съгласието на попечител, воля за процесната сделка.

Поради изложеното, въззивният състав е приел, че са налице основанията на чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК за обявяване на относителна недействителност по отношение на държавата, чрез Главен публичен изпълнител при ТД на НАП Бургас, на процесния договор за покупко-продажба, сключен между свързани лица по смисъла на пар.1, т.3, б. „а“ от ДР на ДОПК, след датата на установяване на публичните задължения на въззивното дружество-продавач към държавата и увреждащ публичния взискател.

Въззивният състав е приел и, че при уважаване на главния иск, не подлежат на разглеждане предявените при условията на евентуалност искове по чл.216, ал.1, т. 2 и по чл.216, ал.3 от ДОПК, вр. чл.135 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно правната уредба в чл. 280 от ГПК, може да се извърши служебно, ако се установи основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК – вероятност съдебното решение да е нищожно или съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятност съдебното решение да е недопустимо. В разглеждания случай, при извършената служебна проверка, не се установи наличието на посочените основания съгласно чл. 280, ал.2 пр. 1 и 2 от ГПК.

Извън посочените основания на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и това разрешение да е обусловило изхода на спора. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, съставляващ общо основание за допускане касационно обжалване не може да бъде свързан с анализ на доказателствата и с правилността на съдебното решение. Правният въпрос, следва да е този, който е обусловил решаващия извод за основателност или неоснователност на иска, както и всеки правен въпрос, обуславящ решаващия правен извод на съда.

В настоящия случай и двата формулирани от касаторите правни въпроси са свързани с правилността на съдебното решение. В първия въпрос по същество се излага оплакване срещу правилността на съдебното решение относно това дали извършената от дружеството продажба на недвижими имоти е увреждаща спрямо държавата, доколкото е установено наличие на публични задължения за дружеството-продавач или налице ли е елемент от фактическия състав на разгледания иск, лицето, дължащо публично задължение към държавата, да създава препятства или ограничава възможностите на публичния изпълнител да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Но този въпрос е свързан с анализ на доказателствата и приложение на правната норма. Така той представлява конкретни изводи по спора, а не разрешаване на правен въпрос. Следователно не е формирано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория въпрос, е изложено оплакване за допуснато процесуално нарушение, въззивният съд бил дал ход по същество преди да са изтекли 7 дни от призоваването на страната за открито съдебно заседание. По същество този въпрос представлява изложено оплакване за неправилност на съдебното решение поради нарушено право на участие на страната в процеса и допуснато конкретно процесуално нарушение. Той не отговаря на изискването да е налице общо основание за допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Формулираният трети въпрос засяга твърдението на страната, че не е уважено нейно доказателствено искане. Съгласно подадена молба преди открито съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания, въззивните жалбоподатели са поискали справка за актуалния размер на публичните задължения на „Бакарджиеви 03“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че публичните задължения са установени с ревизионен акт.

Така формулираният въпрос не представлява основание за допускане касационно обжалване поради вече посоченото, а именно – в стадия по селекция на касационните жалби, касационната инстанция следва да прецени съответствието на посочения правен въпрос с решението на въззивния съд и дали посоченият правен въпрос е обусловил изхода на спора. Но не може да се произнася по посочените основания за допуснати процесуални нарушения. Единствено в производството по чл. 290 от ГПК, след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, може да се разглеждат основанията за неправилност, предвидени в чл. 281 т. 3 от ГПК. Касаторът е длъжен да обоснове правен въпрос, който е свързан с приложението, съответно тълкуването на правна норма с общо правно действие. Не може да е свързана с това в конкретния случай, какви са фактите и съответните правни изводи. В случая касаторът е посочил пред въззивния съд, че е поискал доказателства за актуалния размер на публичните задължения, тъй като бил подал искане за отразяване погасяването на задълженията по давност. Но посоченият от касатора въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не може да бъде поставен от касационната инстанция или преформулиран. Може да бъде само уточнен с оглед посочените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК обстоятелства. В случая в изложението на касатора не се съдържат обстоятелства, които да обуславят извод за допустимост на уточняване на посочения въпрос. Ето защо поставеният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Това изключва и възможността да се преценят сочените допълнителни основания от касатора, поради което не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България