Определение № 1985 от 03.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 727/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, чрез процесуален представител, срещу Решение № 253 от 29.09.2025 г. по в. т. д. №187/2025г. на Апелативен съд - Пловдив в частта му, с която е потвърдено Решение № 370 от 07.11.2024 г. по т. д. № 418/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора (поправено по реда на чл.247 ГПК с влязло в сила Решение № 371 от 08.11.2024г.). С посоченото решение в обжалваната част настоящият касатор е осъден да заплати сумата над 25 000 лв. /12 782.30 евро/ до присъдения размер от 50 000 лв. /25 564.59 евро/, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата Г. Р. Я., причинени от ПТП, настъпило на 19.04.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.05.2023г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, а по същество - неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск за разликата над присъдения размер от 25 000 лв. до 50 000 лв. Претендира се присъждане на направените разноски за всички инстанции.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по следните въпроси:

1. „С оглед диспозитивното начало в процеса кой и по какъв начин определя рамките на предмета на съдебния спор? Допустимо ли е ищецът по пряк иск срещу застраховател по чл. 432 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД да конкретизира искането си пред съда чрез изчерпателно посочване в петитума на исковата молба на отделните травми и свързани с тях негативни последици, причинени от деликта, и да посочи претендирания размер на обезщетение за всяка от описаните травми ?“;

2. „Обвързан ли е съдът, който разглежда делото, с конкретното искане на ищеца и въведените рамки на търсената от него защита, формулирани в петитума на исковата молба, когато в същия изчерпателно са посочени вредите, причинени от деликта, за които се търси обезщетение от застрахователя и претендирания размер на обезщетение за всяка от тези вреди ?“;

3. „Допустимо ли е съдебно решение, в което в разрез с диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън рамките на заявеното искане, формулирано в петитума на исковата молба, и е присъдил в повече от претендираното от ищеца по отношение на незаявени в петитума вреди, както и присъждайки размер на обезщетение за отделните вреди, надхвърлящ претендирания за конкретната вреда ?“;

4. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението ?“;

5. „Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е няколко пъти по-високо от определеното по сходни случаи ?“;

6. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?“;

7. „Следва ли да се допуска обезщетението (поради неговата прекомерност) да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя (за баланс между вреди и обезщетение) и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба ?“;

8. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните ? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с посочване на практика на ВКС, намерила израз в: по въпроси № 1, № 2 и № 3 – решения по: гр.д. № 3604/2020г. на IV г.о.; гр.д. № 2263/2022 г. на IV г.о.; т.д. № 385/2021г. на II т.о.; гр. д. № 2502/2020 г. на IV г.о.; т.д. № 21886/2019 г. на II т.о. и ППВС № 4/1968 г.; по въпроси № 4, № 5, № 6 и № 7 - т. 11 от ППВС № 4 от 1968 г.; по въпрос № 8 - решения по: гр.д. № 1649/2010 г. на IV г.о.; т.д. № 2366/2013г. на II т.о.; гр. д. № 1863/2010 г. на IV г.о.; гр. д. № 421/2009 г. на IV г.о. и гр. д. № 761/2010 г. на ВКС.

Ответникът Г. Р. Я., чрез процесуален представител, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.1 ЗАдв.

Третото лице - помагач на страната на ответника „Дженерали Застраховане“ АД - А. Д. Ж., не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд - Пловдив е констатирал, че първоинстанционното решение не е било обжалвано в осъдителната му част, с която „Дженерали Застраховане“ АД е било осъдено да заплати на ищцата застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпилото на 19.04.2023 г. ПТП до размера от 25 000 лв., както и с която е била уважена акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху главницата на обезщетението за периода от 30.05. 2023 г. до окончателното плащане, поради което в тази част решението на първостепенния съд е влязло в законна сила. При произнасянето си по очертания между страните спорен въпрос за обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди и справедливия размер за тяхното обезщетяване, Апелативен съд – Пловдив след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства - приетите от първоинстанционния и въззивния съд заключения на Комплексна съдебно-медицинска експертиза, както и свидетелски показания, от фактическа страна е приел за установено, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП ищцата Г. Я., тогава на 16 години, е получила политравма - множество травматични увреждания в различни анатомични части, изразяващи се в: контузия на главата, мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на главата, контузия на гръден кош, корем и крайници, закрито счупване на горния край на лявата раменна кост, както и лекостепенно навяхване и разтягане в областта на шийните прешлени; За лечение на получените увреждания разкъсно-контузна рана на главата и закрито счупване на хумеруса, ищцата е била хоспитализирана по спешност, претърпяла е две оперативни интервенции - за реинплантация на скалпа и за закрито наместване и фиксация на костните фрагменти с Киршнерови игли, като е било проведено болнично лечение в продължение на общо 9 дни; След дехоспитализацията лечението е продължило в домашни условия, с прилагане на медикаменти, покой и имобилизация на лявата раменна става и шията за около 30 дни; Във връзка с травматичните увреждания ищцата е търпяла болки с интензивен характер, които са били най-силни непосредствено след травмата, след оперативното лечение, след свалянето на имобилизациите и при започване на рехабилитацията, като впоследствие постепенно са затихвали; По време на лечението възможността на пострадалата за придвижване и самообслужване е била ограничена и тя се е нуждаела от чужди грижи и помощ за около 30 дни; Възстановителният период за травматичните увреждания е приключил в рамките на около 30 дни, с изключение на счупването на лявата раменна кост, чийто възстановителен период продължил около 5 месеца; Травматичните увреждания възпрепятствали обучението й за период от 30 дни, а за периода до края на месец юни, 2023 г. са го затруднили - ищцата се е обучавала от разстояние, в електронна среда; За цялата следваща учебна година ищцата не е била в състояние да участва пълноценно в часовете по физическо възпитание поради необходимостта от щадящ режим на физическо натоварване; Във връзка с процесното ПТП и настъпилите в резултат на него травматични увреждания, ищцата е претърпяла силен стрес, страх за живота и здравето си, притеснение за бъдещето си, дискомфорт от външния си вид (поради обръснатата коса и оперативни цикатрикси), изпаднала е в продължителна социална изолация; Преживяното травматично събитие се е отразило негативно за дълъг период върху психологическото и емоционалното й състояние; Неблагоприятният психо-емоционален ефект на настъпилите увреждания е бил подсилен от младата подрастваща възраст на ищцата, за която е присъщ активен социален живот и интензивно обучение, които е била възпрепятствана да води. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че макар младата възраст на ищцата да е благоприятствала за протичане на възстановителния процес без усложнения и за настъпването на пълно възстановяване от последиците от травматичните увреждания, психо-емоционалният ефект от преживяното ПТП е бил по-тежък от обичайния при подобни травми.

С оглед на тези факти от правна страна Апелативен съд - Пловдив е намерил, че обезщетението, определено от първоинстанционния съд в размер на 50 000 лв., е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Посочено е, че същото е съобразено с критериите, формулирани в ППВС № 4/1968г., като съответства на тежестта на увреждането (политравмата, засягаща множество анатомични области), необходимостта от спешна и високоспециализирана медицинска помощ (хоспитализация по спешност и две оперативни интервенции), търпените интензивни болки продължително време, ограничения в самообслужването и необходимост от чужда помощ, продължителен възстановителен период (до 5 месеца), настъпилите неблагоприятни психо-емоционални последици с траен характер. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

Поддържаната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение касаторът обосновава с твърдението за несъобразено от въззивния съд, че ищцата е обезщетена за вреди, каквито не е претендирала с исковата молба, като: навяхване и разтягане на свързващия апарат на гръбначния стълб; контузии на гръдния кош, корема и крайниците, както и че в нарушение на диспозитивното начало е присъдено общо обезщетение за търпяните болки и страдания, а не в съответствие с петитума на исковата молба – отделно за всяко увреждане. Поддържани и във въззивната жалба, тези възражения са намерени за неоснователни от състава на апелативния съд. Изхождайки от трайно установената и непротиворечива съдебна практика – Решение № 164/30.06.2016г. по гр.д. № 5255/2015г. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд е изложил, че за един деликт поначало се присъжда едно обезщетение; Когато с исковата молба ищецът претендира различни по размер обезщетения за отделните причинени вреди, съдът не е обвързан от това, а съгласно материалноправните разпоредби на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.1 ЗЗД дължи произнасяне и присъждане на едно общо, глобално определено по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, които ищецът е претърпял. Посочено е, че в конкретния случай в обстоятелствената част на исковата молба ищцата ясно е изложила фактите, от които произтича претенцията й за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, като сочи едно увреждащо деяние – настъпилото ПТП на 19.04.2023г., и описва претърпените от нея болки и страдания, за които твърди, че са в причинна връзка с причинени травматични увреждания от това ПТП. За несъмнено е счетено, че се претендира обезщетение за всички претърпени болки и страдания, причинени на ищцата от същото ПТП. Акцентирано е, че претенцията за обезщетение е предявена в размер на 115 000 лв. и съдът не е обвързан от разпределението на тази сума, извършено от ищцата между различните травматични увреждания. Освен това, посоченото в исковата молба разпределение не е необходимо, нито е допустимо съдът да определи обезщетения за отделните травматични увреждания, а дължи във всички случаи определяне на общо обезщетение за всички неимуществени вреди, претърпени в резултат от осъществения деликт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените в касационната жалба основания за вероятна недопустимост на въззивното решение. Както се посочи по-горе, по възраженията на ответното застрахователно дружество за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд се е произнесъл в мотивите на обжалания акт. Преценката на решаващия съд, че обезщетението е присъдено за вреди, надлежно заявени с исковата молба, е относима към правилността на решението, която е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. Приетото от съда, че за претърпените от едно и също ПТП травматични увреждания се присъжда едно общо обезщетение, независимо от това, че с исковата молба са претендирани обезщетения за всяко увреждане поотделно, е в съответствие с постоянната практика на ВКС.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по поставените в изложението въпроси.

Първите три въпроса от изложението са относими към възражението за недопустимост на въззивното решение поради присъждане от съда на едно общо обезщетение за всички получени вследствие на процесното ПТП увреждания, а не съобразно петитума на исковата молба за присъждане на отделно обезщетение за всяка травма, по което настоящият състав е изложил съображения при произнасянето по самостоятелното основание на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Освен това, не се установява и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по трите въпроса, тъй като посочените решения на ВКС, с които е прита недопустимост на въззивното решение, са постановени по различни от настоящата искови претенции и представляват нерелевантна практика.

Поставените от касатора въпроси №№ 4 и 5 са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установява обаче допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При определяне на полагащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените на пострадалата травми; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер; негативното отражение на инцидента върху върху емоционално-психическото състояние на ищцата. Доводите на касатора при обосноваване на въпросите са предпоставени от несъгласието с приетия от въззивния съд размер на обезщетението, като в изложението липсва посочване на необсъдени от съда значими за определянето му критерии в подкрепа на защитната му теза. При съобразяване размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства, между които и социално-икономическите условия на живот в страната към релевантния момент. Обосноваността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Следващите два въпроса №№ 6 и 7 не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях е предпоставен от несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението, което касае правилността на акта, а вторият не е включен в предмета на спора и представлява принципно съждение на касатора за целта на обезщетението по чл.52 ЗЗД.

Последният осми въпрос е процесуалноправен и касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително и цитираните от касатора в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК. Атакуваното решение е постановено в съответствие с посочената практика. Въззивният съд подробно е обсъдил и извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Въпросът не изхожда от пропуск на съда в поставения контекст, а е насочен към обосноваността на изводите, до които е достигнал, която е извън предмета на преценка във фазата по селектиране на касационната жалба съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер на 600 евро, с ДДС, на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК