Определение № 4041 от 04.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4219/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 234 от 27.06.2024 г. по въззивно гр. д. № 8/2024 г. на Софийски окръжен съд, е отменено решение № 168 от 11.10.2023 г. по гр. д. № 483/2023 г. на Ботевградски районен съд, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по предявен от Е. И. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че е собственик по наследство на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], вилна зона „Ч.“, с площ 1 081 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, с номер по предходен план 79, кв. 7, парцел *, при описани съседи. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от Държавата, представлявана от Областния управител на Софийска област, в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация Е. И. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е син на И. С. П., починал през 1996 г. Същият е оставил за наследници по закон и съпруга-П. Г. С. и дъщеря В. И. П.. С договор за продажба на наследство от 05.03.2003 г. П. Г. С. е продала на ищеца цялото си наследство- права и задължения, останали й от съпруга й, а В. И. П. се е отказала от същото. Наследодателят е придобил по давност правото на собственост върху процесния имот, чрез упражнявано владение от 1970 г., когато му е бил предоставен за ползване като пустеещо място. По делото е установено, че с договор от 07.06.1989 г., сключен между Общински народен съвет-Б. и И. С. П., е отстъпено право на строеж върху държавна земя: парцел *-* в кв.7 по плана на вилна зона Ч., край Б., за вилни нужди. През 1987 г. за процесния имот е отреден парцел *-* в кв.7 по плана на в. з. „Ч.“. Същият е актуван като държавен с Акт за държавна собственост № 3033 от 22.07.1988 г., в който е посочено, че е отреден по регулационния план на в. з. „Ч.“ от 1987 г. за държавен на основание т. 5 от 404 РМС от 1981 г., бивш собственик АПК. Установено е, че правото на строеж не е реализирано. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът се намира в процесния имот и го държи на основание отстъпеното право на строеж в полза на баща му от 07.06.1989 г. до сега. Въз основа анализ на гласните доказателства е приел, че липсват данни за манифестиране от негова страна, че владее имота като собствен. Изложил е съображения, че имотът не е могъл да се придобие по давност, тъй като пречка за придобиване правото на собственост чрез посочения придобивен способ представлява нормата на чл. 86 ЗС. Ирелевантно е обстоятелството на упражняване на фактическа власт върху имот държавна или общинска собственост за период до 01.06.1996 г., от който момент влиза в сила изменението на горецитираната норма. Със ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1 юни 2006 г.) е въведен мораториум върху придобиването по давност на недвижими имоти частна държавна и частна общинска собственост, който е удължаван до 31.12.2022 г. Предвид нормативните ограничения за придобиване на правото на собственост и съществуващите законни пречки не е изтекъл изискуемия се давностен срок. Въззивният съд е приел, че през периода от 1970 г. до настоящия момент фактическата власт върху процесния имот е упражнявана първоначално от наследодателя на ищеца, а след неговата смърт през 1996 г. от самия ищец. За периода преди 1987 г. липсват данни за статута и титулярството на правото на собственост върху имота. Не се установява, че държавата е била негов собственик към този момент, поради което не е била приложима нормата на чл. 86 ЗС. Наследодателят на ищеца е придобил правото на собственост на основание придобивна давност през 1980 г. Изложил е и съображения, че актът за държавна собственост не легитимира държавата като собственик на процесния имот, тъй като в него е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ. Правото на строеж е учредено от несобственик и сключеният договор не представлява основание за прехвърляне на същото в полза на наследодателя на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следният материалноправен въпрос: при определяне на релевантния за придобиването по давност срок от десет години, следва ли да бъдат съобразени действалите нормативни ограничения по отношение на държавните имоти, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се противоречие с решение № 541/06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, първо г. о., решение № 321/14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, първо г. о., решение № 2/22.04.2019 г. по гр. д. № 326/2018 г. на ВКС, първо г. о. Очевидната неправилност е обоснована с възприетото относно доказателствената сила на акта за държавна собственост. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд и формулиран от настоящата инстанция по следния начин: следва ли да бъде съобразена забраната на чл. 86 ЗС /в ред. от 16.11.1951 г. до 19.04.1996 г./ за придобиване по давност на вещи социалистическа собственост, а впоследствие държавна или общинска собственост, както и спирането на давността за придобиване на държавни и общински имоти- параграф 1 ДР на ЗДЗС /бр. 46 от 2006 г./, когато се преценява дали е изтекъл изискуемия се срок за придобиване на право на собственост по давност. Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за преценка съответствието на обжалваното въззивно решение с трайната съдебна практика, включително цитираната от касатора. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,