Определение № 4956 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5170/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Б. Н., чрез адв. Л. Д., срещу въззивно решение № 1066 от 03.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3312/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 262170 от 30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 8563/2019 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от Ц. Б. Н. срещу К. Л. С. и Р. А. С. обективно евентуално съединени искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.12.2009 г., оформен в нотариален акт № ***, ***, рег. № ***, дело № *** г. на нотариус с рег. № ***, на апартамент № 61, находящ се в [населено място], [улица], както и на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.12.2009 г., оформен в нотариален акт № ***, ***, рег. № ***, дело № ***г. на нотариус с рег. № ***, на гараж № 11, находящ се на същия адрес, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и поради привидност на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Задължен ли е съдът по съществото на спора (както първоинстанционният, така и въззивният, при упражняване на правомощията си) да изложи аргументи защо изключва от доказателствения материал свидетелските показания /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на I г.о., решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на I г.о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IV г.о. и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г.о.; 2/ „Задължен ли е при преценка на свидетелските показания съдът да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства, факти и обстоятелства?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на I г.о., решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на I г.о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г.о.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да допусне разпит на свидетел, за който е било направено своевременно искане за разпит пред първоинстанционния съд и последният го е оставил без уважение, и искането за разпит на този свидетел е било подновено във въззивната жалба, а обстоятелствата, за които се иска разпитът на свидетеля са останали неустановени от разпита на останалите свидетели?“ – сочи се противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 35 от 14.03.2017 г. по гр. д. № 60126/2016 г. на III г.о. на ВКС; 4/ „Законосъобразно ли е съдът да съобрази и съответно да основе решението си на факт, установен по делото, за който са събрани допустими и относими доказателства, когато този факт не е изрично въздигнат като твърдение или възражение от страните в исковата молба или отговора на исковата молба, респ. в първото по делото открито съдебно заседание, но страните или едната от тях е изложила съображения от фактическа и правна страна относно тези факти на по-късен етап? Ако съдът изрично с решението си изключи такъв факт и събрано по делото доказателство във връзка с такъв факт, извършва ли съдът съществено процесуално нарушение, неосновавайки решението си на установените по делото обстоятелства, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК?“ – твърди се наличието на противоречие с решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на III г.о. на ВКС; 5/ „Длъжен ли е съдът при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила?“ – жалбоподателят се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на I г.о. и решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о. Ответниците по жалбата К. Л. С.и Р. А. С.в писмен отговор, подаден чрез адв. Н. М., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че са предявени от Ц. Б. Н. срещу К. Л. С.и Р. А. С., искове за прогласяване нищожността поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуално - поради привидност – чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, на два договора за продажба, сключени на 04.12.2009 г., с които наследодателят ѝ Б. В. Н. прехвърлил на ответника К. С., по време на брака му с втората ответница, притежаваните от него самостоятелни обекти в сграда в [населено място], [улица], апартамент № 61 и гараж в приземието, на цени съответно от 40 000 лева и 10 000 лева. Посочил е като безспорно по делото, че: ищцата е дъщеря на продавача Б. Н.; наследодателят ѝ и ответникът С.са първи братовчеди; в резултат на извършено преди сделките и без одобрени строителни книжа строителство, процесният гараж е преустроен и е свързан посредством вътрешна стълба и отвор в тавана с южната стая на апартамента, като същият е използван от продавача за жилище до смъртта му, тъй като бил лесно достъпен и той изпитвал затруднения при ходенето. Съгласно писмо от 31.03.2020 г. на СО, район „Възраждане“, и заключение на вещото лице по допълнителната СТЕ от 29.11.2021 г., в района на жилищната сграда с продадените имоти в периода 2005-2018 година са съществували незаконни постройки, т. нар. незаконно гето „Б. воденица“. Въззивният състав е установил от фактическа страна също така, че: продавачът си запазил правото на ползване върху гаража; апартаментът е продаден за 40 000 лева при данъчна оценка от 78 760,90 лева, а гаражът е продаден за 10 000 лева при данъчна оценка от 19 497,10 лева; съгласно заключение от 18.02.2021 г. по СОЕ, изготвено при прилагане на метода на сравнителните аналози за имоти в района към 04.12.2009 г., пазарната цена на апартамента е 144 062,09 лева (на база оферти за продажба) и 128 228,71 лева (на база реално сключени продажби), а пазарната цена на гаража е 16 532,94 лева, но без да се отчита учреденото право на ползване; съгласно заключение по допълнителна СТЕ от 29.11.2021 г., изготвено при прилагане на същия метод, с отчитане на близостта на двата обекта до незаконното гето, функционалната свързаност на апартамента с гаража и учреденото право на ползване върху гаража, пазарната цена на апартамента е 58 235 лева, а на гаража - 10 010 лева; съгласно заключението по повторната СТОЕ от 4.03.2022 г., изготвено по същия метод, пазарната цена на апартамента е 146 879 лева и на гаража с вещната тежест е 14 888 лева, но към дата 4.09.2009 г., т. е. три месеца преди продажбите. Прието е за законосъобразно да се изходи от предложените в допълнителната СТЕ стойности от 58 235 лева и 10 010 лева, тъй като освен че са определени към релевантния момент, съобразяват фактическото и правното положение на обектите. Предвид изложеното е изтъкнато, че СГС не е допуснал процесуално нарушение като е възприел същото заключение. В обжалваното решение е възприета съдебна практика на ВКС, съгласно която значителната и явна нееквивалентност на насрещните престации, при която едната насрещна престация е практически нулева, осъществява основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави. Съобразено е, че в случая всеки един от имотите е продаден на цена, която е около два пъти по-ниска от данъчната оценка; апартаментът е продаден на цена около 1, 5 пъти по – ниска от пазарната цена, а гаражът – на цена, почти равна на пазарната цена. В този смисъл е обобщено, че висока степен на нееквивалентност на престациите, при която едната от тях има почти нулева стойност, не е налице, поради което е обоснован изводът, че двата договора не са нищожни поради накърняване на добрите нрави. Изложени са мотиви, че в хода на първоинстанционното производство съобразно чл. 147, т. 1 ГПК, но не по – късно от о. с. з. на 16.10.2020 г., в което е събрано писменото доказателство за договор за наем от 8.09.2015 г., приложено към отговора на исковата молба, ищцата не се е позовала на обстоятелството, че след продажбата наследодателят и партньорката му М. Н. са отдавали апартамента под наем. Установено е, че това обстоятелство не е твърдяно и от ответниците и с оглед на това е обоснован извод, че необсъждането му в първоинстанционното решение не съставлява процесуално нарушение, обуславящо неправилност на решението. Въззивният съд е посочил още, че в нотариалните договори са удостоверени изявленията на страните, че уговорените цени от 40 000 лева, респ. 10 000 лева са платени изцяло от купувача преди подписването им. От показанията на свидетеля В. И. е прието за установено, че: след сключването на договорите продавачът Б. Н. и жената, с която съжителствал на съпружески начала – М., продължили да ползват за жилищни нужди гаража и свързаната с него една стая от апартамента; М. се грижела за наследодателя, като двамата подменили дограмата на апартамента с цел намиране на наематели; през последните десет години от живота му нито Б., нито М. споделяли със свидетелката за негово намерение да продава имотите си, а след смъртта му тя разбрала за продажбите от М.; здравословните проблеми на Б. започнали 10 години преди смъртта му – страдал от диабет, имал сърдечни заболявания, влизал в болница, приемал „много лекарства“; натрупали се много операции и процедури на негови разходи; Б. и ответникът К. били добри приятели. Кредитирани са и показанията на свидетеля З. В., съгласно които: Б. и К. били като братя; след операциите до Б. и в помощ бил К., който купил апартамента, за да го подпомогне със средства, от които имал нужда в този период. Като достоверни са отчетени и показанията на свидетеля Б. Х. (брат на ответника), съгласно които К. е оказвал помощ и грижи на Б. „след операциите“. След анализ на доказателствата съдът е приел за установено и това че: през 2017 година наследодателят и ответникът Синадински са се упълномощили един друг за извършване на различни правни действия, в т. ч. получаване на вземания, теглене на пари от банкови сметки и влогове без ограничения в размера на сумите; Синадински е държал и съхранявал съставяната в дълъг период от време от прегледи и оперативни интервенции медицинска документация за наследодателя. Предвид тези обстоятелства и преценените като еднопосочни показания на свидетелите, съдът е формирал извод за установени към края 2009 г. между двамата отношения на взаимопомощ, подкрепа и доверие. Съобразил е също, че към извършения оглед от вещото лице, изготвило заключението от 5.03.2020 г. по СТЕ, в апартамента са констатирани подобрения, а ответникът е представил фактури и касови бонове за закупени в периода 1.12.2016 г. – 24.02.2017 г. строителни материали, които могат да бъдат използвани за извършване на посочените от вещото лице подобрения. Въззивният състав е приел, че не е необичайно при сделки между лица, които са свързани от роднинство и доверие, плащането на цената да предхожда нотариалното изповядване на сделката. Изтъкнал е, че удостоверените в нотариалните актове изявления на купувача и продавача насочват на такива уговорки и предхождащо сключването на договорите изпълнение на задълженията за цената. Изложени са съображения, че фактите за неплащане на цените и непредаване на владението индицират привидност, но за признаването ѝ е необходимо след тълкуване на действителната воля на страните да се изведе еднозначен и категоричен извод, че не са желаели правните последици на договорите. В тази връзка е установено, че доказателства, които да обосновават такъв извод, не са събрани; че нито един от свидетелите няма впечатления от процеса на договарянето, като за договорите не е съобщено дори на близките роднини на страните по тях. Въззивният съд не е приел, че договорите са безпарични. Посочил е, че по делото няма доказателства, от които да се направи извод, че при „оставането на наследодателя в жилището“, той е упражнявал самостоятелна фактическа власт като собственик, тъй като през 2016 г. - 2017 г. ответникът не би могъл да извърши посочените подобрения. В тази връзка е формирал извод, че наследодателят е продължил да ползва апартамента, но като държател със съгласието на купувача С., обяснимо с хуманното му отношение и поетата грижа за болния родственик. Предвид изложеното въззивната инстанция е намерила констатациите в обжалваното решение за неосъществяване на посочените в исковата молба доказателствени факти за обосновани и изведени при липса на процесуални нарушения. Поради недоказването им е приел, че не може да бъде изведен правен извод за привидност на договорите за продажба, а отхвърлянето и на тези искове за нищожност е преценил като законосъобразно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Настоящият състав намира, че наведените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси на практика се припокриват по между си по смисъл и съдържание. Така поставени, въпросите са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи и противоречия в свидетелските показания, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Жалбоподателят навежда доводи, че въззивният съд не е изложил никакви съображения относно кредитирането на показанията на свидетелите, нито е направил анализ на какво се дължат противоречията и кои показания следва да се кредитират, респ. кои не; вследствие недопускането на поискания допълнителен разпит е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото същото е било задължително на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното тези въпроси не съставляват общо основание за достъп до касация. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и твърдяното противоречие с приложената от касатора съдебна практика, касаеща приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. Според последната, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /в този смисъл ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.11 г. по гр. д. № 761/10 г. на IV г.о. и много др./. В случая обаче не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика, доколкото в решението си същият е изложил собствени фактически и правни изводи, като е посочил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства, като е изложил съображенията си кои доказателства кредитира и защо, както и какво счита за установено от тях. Не е констатирал наличието на противоречие в показанията на разпитаните по делото свидетели, от която теза касаторът извежда част от въпросите си, а напротив – намерил е показанията за еднопосочни. Изложил е ясно съображенията си защо счита, че необсъждането като писмено доказателство на приложения към отговора на исковата молба договор за наем от 08.09.2015 г., не съставлява процесуално нарушение - поради липсата на изрично позоваване на това обстоятелство от страните, противно на твърденията на жалбоподателя. Отделно от горното, въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни, е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на посочените от касатора основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответниците по жалбата своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,