Определение № 2805 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Трепка Д. Г., Р. А. Г. и Д. А. Г., чрез процесуалния представител адвокат А. Г., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС, ГК, 10 състав решение № 1410/23.11.2022 г. по гр.д. № 1431/2021 г., с което са отхвърлени предявените от касаторите против “ЗК Лев инс“ АД искове с правно основание чл. 432 КЗ са сумите от по над 7 500 лв. за всяка от тях до присъдения от първоинстанционния съд размер от по 45 000 лв. за всеки от касаторите, които суми представляват обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 12.03.2018 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 17.04.2020 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/.„Може ли петитумът на иска да не съвпада с определеното от съда цялостно обезщетение за неимуществени вреди, ако съвпада с диспозитива на решението“, като се твърди противоречие с решение № 166 от 03.01.2012 г. по т.д. № 43/2011 г. на ВКС и се поддържа и че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2/. „При определяне на цялостното обезщетение за неимуществени вреди от съда, същият обвързан ли е със заявената в петитума на исковата молба сума и допустимо ли е решението, ако определеното от съда цялостно обезщетение не съвпада с петитума на иска, но диспозитива на решението е в рамките на заявеното обезщетение в петитума на иска?“, по който въпрос се твърди се противоречие с решение № 166 от 03.01.2012 г. по т.д. № 43/2011 г. на ВКС, както и че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 3/. „Допустимо ли е при определянето на цялостно обезщетение за неимуществени вреди решаващият съд да определи по- голямо цялостно обезщетение от заявеното в петитума на иска, ако в диспозитива на решението обезщетението е в рамките на заявеното в петитума на иска?“, по който въпрос се твърди противоречие с решение № 166 от 03.01.2012 г. по т.д. № 43/2011 г. на ВКС, както и че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 4/. „Какво е приложението на въведения с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето на дължимото обезщетение и при определяне на размера на обезщетението по справедливост (чл.52 от ЗЗД) съдът следва ли да съобрази действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента и продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, възрастта на починалото лице, икономическата обстановка в страната към датата на пътно- транспортното произшествие (2018 г.), лимита на застрахователното покритие?“, по който въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 131 от 04.01.2016 г. по т.д. № 2592/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 53 от 12.06.2014 г. по т.д. № 1556/2013 г. на ВКС, ТК, ІІІ ТО, решение № 157 от 28.10.2014г. на ВКС по т.д. № 3040/2014 г., II т.о., ТК., решение № 749 от 05.12.2018г. на ВКС по т.д. № 387/2008 г., II т.о., ТК, решение № 350 от 17.10.2011г. на ВКС по гр.д. № 1382/2010 г., IV гр.о., ГК, решение № 71 от 14.07.2016г. на ВКС по т.д. № 1241/2015 г., I т.о. и се поддържа, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 5/. „Следва ли при определяне на размера на съпричиняване от страна на починалия съобразно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД да се съобразят само фактите и обстоятелствата, за които има категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалият по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат или трябва да се съобразят също и фактите и обстоятелствата, за които няма категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалият по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат, а има само предположения и индиции за причинна връзка между поведението му и увреждането“, по който въпрос се твърди противоречие с решение № 117 от 29.07.2016г. на ВКС, т.д. № 3806/2014г., II т. о., ТК, решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, П т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 ог 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, като се поддържа и че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касацията - „ЗК Лев инс“ АД изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на ІV отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си САС, 4 състав е приел, че предявените преки искове по чл.432 ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента- водач на товарния състав, са основателни доколкото в процеса са доказани всички кумулативни елементи на сложния фактически състав на тази правна норма: противоправно деяние, довело до увреда на ищците, от което те търпят болки и страдания, подлежащи на обезщетяване, пряка причинно- следствена връзка между деянието и настъпилата увреда, като съгл. презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД вината се предполага. Изложил е, че тъй като застрахователят оспорва наличието на вина у водача на товарния състав, в тежест на ищците е да докажат изпълнението на посочения фактически състав, което било сторено. Съдържащите се в приложеното досъдебно производство писмени доказателства, по своя характер официални документи, актовете, постановени по приложените ч.н.д. № 256/2019 г. по описа на АС- Пловдив и н.д. № 233/2019 г. по описа на ОС- Пазарджик, както и заключението на приетата по делото комплексна експертиза, установявали наличието на противоправното поведение и вината и на двамата водачи на ППС, участвали в процесното ПТП. Безспорно било по делото, че товарният състав е спрял аварийно в дясната лента за движение по посока, в която се е движел и товарния автомобил, на място на което спирането не е било разрешено, при включени аварийни светлини, но без поставен обезопасителен и предупредителен светлоотразителен триъгълник, както и че основна причина за настъпване на процесното ПТП е отклоняване вниманието на водача на товарния автомобил, който въпреки наличието на множество благоприятни фактори (отлична видимост, предвид дневната светлина и правия пътен участък, липса на други ППС в този участък на пътя и пр.), не е възприел своевременно спрелия на аварийни светлини товарен състав, и се е блъснал в задната му част. Счел е, че е налице и съществувало надлежно застрахователно правоотношение между ответното дружество и водачът на процесния товарен състав по риска „гражданска отговорност“ за процесния период. Относно размера на предявените искове въззивният съд е изложил, че обезщетението за неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени болки и страдания, свързани в настоящия казус със загубата на изключително близък човек за всеки от ищците. За основни критерии при определяне на болките и страданията е приел отношенията на ищците с починалия, мъчителното понасяне и трудното преживяване на загубата на близкия човек, но така също и обществения критерий за справедливост и съдебната практика, които не позволяват обезщетението да загуби своя компенсаторен характер. Ето защо е намерил, че определените от първоинстанционния съд суми за обезщетение в размер на по 150 000 лв. за всеки от ищците са завишени, както съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД, така и предвид конкретната икономическа конюнктура в страната към датата на ПТП- началото на 2018г. При кредитиране показанията на разпитаните от първоинстанционният съд свидетели е приел за доказан факта, че починалият е бил в изключително близки и хармонични отношения с всяка от ищците; те са разчитали на неговата материална и морална подкрепа в живота. Въпреки различната си родствена връзка и различната си възраст всяка от ищците е преживяла изключително трудно и тежко загубата на своя близък, което несъмнено е довело до значителни психологични и физиологични негативни промени. Съобразил е и че, дъщерите на починалия към датата на неговата смърт са били в пълнолетна възраст, напълно еманципирани, създали свои отделни семейства и домакинства, и въпреки очакваната от страна на баща си подкрепа са били напълно изградени като личности, справящи се сами в живота, като и че съпругата на починалия също е в активна възраст, във възможност сама да се грижи за себе си, въпреки огромната й загуба, разчитаща на подкрепата на дъщерите си, предвид доказаните хармонични отношения в семейството. Ето защо е счел, че сумата от по 75 000 лв., претендирана от всяка от ищците, представлява справедливо, съобразено с критерия на чл.52 от ЗЗД и трайната съдебна практика, обезщетение. Изложил, е че заявеното от ищците признание в исковата молба на факта, че техният наследодател е допринесъл до размера на 50% за настъпване на процесното ПТП има същността на признание на неизгоден факт с правно значение, но не и на правопогасяващо възражение, неизгодно за ищците и обвързващо съда. Ето защо е приел, че цената на предявените искове е 75 000 лв. за всеки и над тази сума произнасянето макар и само в мотивите на решението е недопустимо, доколкото се обсъжда съществото на спора по незаявен размер. С оглед на изложеното и предвид приетия за механизъм на ПТП, въззивният съд е намерил, че двамата водачи на МПС, участвали в процесното ПТП, имат качеството на делинквенти и са салидарно отговорни за настъпване на ПТП, като вината на водача на товарната композиция е в значително по - нисък процент и е определен на 10%, а вината за пострадалия водач на товарния автомобил, предвид поведението му, вкл. и обстоятелството, че е пътувал без поставен предпазен колан, е определена на 90%. Относно възражението на застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат е счел, че приетият справедлив размер на сумата за обезщетяване на всяка от ищците следва да бъде намален, с оглед приетото съпричиняване до размера на 7 500 лева, за която сума предявените искове следва да бъдат уважени. По основанията за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 и ал. 3 ГПК по уточнения по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпрос: „При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт ограничена ли е в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума, или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума?“. По този въпрос, съгл. дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. разяснения, не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпроса е налице и актуална задължителна практика на ВКС- ТР № 1/2021 от 01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че „При прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба“. В мотивите на това решение се приема, че оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира своя израз в петитума на исковата молба, не е и не може да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда, който не е длъжен да възприеме тази оценка, а следва сам да определи размера на справедливото обезщетение, след което с оглед забраната за присъждане plus petitum следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако същото надхвърля по размер претендираното. В случая въззивният съд е счел, че определените от първоинстанционният съд суми за обезщетение в размер на по 150 000 лв. са завишени, приемайки, че сумата от по 75 000 лв. представлява справедливо, съобразено с критерия на чл.52 ЗЗД и трайната практика обезщетение, който така определен размер е размер е намален с оглед установеното съпричиняване. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса, посочен от касатора като значим за изхода на делото, е в съответствие с формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по обобщения въпрос за това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Въпросът касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието "справедливост" по чл.52 от ЗЗД, поради което е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС №4/1968г., като е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от настъпилото застрахователно събитие, като е прието, че се дължи обезвреда за вреди, които са в причинна връзка с непозволеното увреждане. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Посочената от касатора практика на ВКС не разрешава поставените въпроси по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване и по въпроса относно значимия за делото въпрос за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. По този въпрос, съгл. дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. разяснения, не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпроса е налице и трайно установена практика на ВКС, с която се приема, че при произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от деликвента нарушение на правилата за движение по ЗДв.П и тежестта на нарушението на ЗДв.П от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно - транспортното произшествие, да вземе предвид поведението на пострадалия към момента на реализиране на увреждащото произшествие, задълженията, които той е имал като участник в движението, всички негови действия и допуснати нарушения на правилата за движение и след съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при постановяване на обжалваното решение, след самостоятелен анализ и преценка на изяснения с помощта на комплексната експертиза механизъм на реализиране на увреждащото ПТП, е направил извод, че вината на водача на товарната композиция е в значително по- нисък процент, като приносът му е 10 %, а този на починалият при произшествието А. Г. е в степен 10% и съразмерно на този принос следва да се намалят на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определените в полза на ищците обезщетения за неимуществени вреди. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения решение № 1410/23.11.2022 г. на САС, ГК, 10 състав, по гр.д. № 1431/2021 г., не следва да се допуска до касационно обжалване. По делото липсва направено от „ЗК Лев инс“ АД искане за присъждане на разноски.