Определение № 2640 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 204/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Д. М. и Н. П. М., представлявани от адв. В. Н., срещу определение № 3145 от 04.12.2024г. по ч.гр.д. № 3241/2024г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено определение № 13593 от 04.09.2024г. по гр.д. № 12390/2023г. на СГС, I-4 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частните касационни жалбоподатели за изменение на постановеното по делото решение от 18.06.2024г. в частта за разноските, като им бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА на адв. Н..

Частните касационни жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, като сочат, че в настоящия случай въз основа на издаден в негова полза изпълнителен лист от 23.11.2012г. е образувано изпълнително дело, което не е прекратено, като не са вдигнати и наложените обезпечителни мерки, в това число не е заличена учредената в полза на ответника ипотека за обезпечаване на вземането. Поддържат, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните касационни жалбоподатели правят искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните процесуалноправни въпроси:

1. Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липсата на изпълнително производство, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективно право на длъжника и ищец по иск по чл.439 ГПК и когато в полза на кредитора е вписана ипотека върху недвижим имот за обезпечение на оспорваното вземане? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с определение № 242 от 31.05.20218г. по ч.гр.д. № 2062/2018г. на ВКС, IV г.о., определение № 1220 от 05.12.2023г. по ч.т.д. № 1809/2023г. на ВКС, II т.о. и определение № 3252 от 27.10.2023г. по ч.гр.д. № 3618/2023г. на ВКС, III г.о.

2. Извънсъдебното поведение на кредитора дава ли повод по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК за предявяване на отрицателен установителен иск за оспорване на парично притезание, удостоверено в изпълнителен лист? Добросъвестно ли е извънсъдебно претендиране на изпълнение на естествено право? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 66 от 12.02.2018г. по ч.гр.д. № 4770/2017г. на ВКС, III г.о., определение № 300 от 20.04.2012г. по ч.гр.д .№ 245/2012г. на ВКС, IV г.о. и определение № 75 от 21.04.2017г. по ч.гр.д. № 1371/2017г. на ВКС, I г.о.

Ответникът „Юробанк България“ АД не представя отговор на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е приел, че от правилото на чл.78, ал.1 ГПК има и изключение, установено в чл.78, ал.2 ГПК – ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Посочил е, че в настоящия случай е спорно именно дали е налице изключението по чл.78, ал.2 ГПК и по-конкретно дали ответникът е дал повод за завеждане на делото, при наличие на признание на иска. Изложил е съображения, че ответникът дава повод за завеждане на установителен иск или когато извънсъдебно е оспорвал право, претендирано от ищеца /относно положителен установителен иск/, или когато е претендирал право, отричано от ищеца /относно отрицателен установителен иск/, като това важи и за иска за отричане на правото на принудително изпълнение поради погасяване по давност на вземане на ответника спрямо ищеца, който е отрицателен установителен по отношение на това право на принудително изпълнение. Приел е, че ответникът – кредитор дава повод за завеждане на такъв отрицателен установителен иск, ако след изтичане на срока на давността претендира изпълнение на вземането от ищеца – длъжник – било чрез извънсъдебни действия /напр. отправяне на покани за изпълнение/, било чрез способите на принудителното изпълнение. Намерил е, че ако подобни действия не са предприети от кредитора след изтичане на давността, то не може да се приеме, че той дава повод за завеждане на отрицателен установителен иск от длъжника, като е ирелевантно дали в по-ранен период кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за вземането, ако след изтичането на давностния срок не са предприети действия по изпълнението. Споделил е съображенията на първоинстанционният съд, че цитираната от ищеца съдебна практика е относима към обосноваване на правния интерес от иска, но няма отношение към предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК. Изтъкнал е, че в случая не се твърди, а и няма данни ответникът да е претендирал изпълнение на издадения процесен изпълнителен лист в периода след изтичане на давностния срок, поради което не може да се приеме, че той е дал повод за завеждане на настоящия отрицателен установителен иск. Допълнил е, че по делото има данни, че процесното вземане е било цедирано от ответника през 2020 г., което е още един довод в тази насока – след цесията повод за дело може да даде само цесионерът, а не и цедентът. Поради това е достигнал до извод, че в случая е приложима хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноски на ищците не се следват.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от частните касационни жалбоподатели въпроси обобщено касаят приложението на чл.78, ал.2 ГПК в хипотезата на уважен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК и издаден изпълнителен лист за вземането. Този въпрос е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното определение противоречи на трайно установената съдебна практика. Съгласно формираната практика на ВКС ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Прието е, че в хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция (в този смисъл определение № 3252 от 01.11.2023г. по ч.гр.д. № 3618/2023г. на III г.о. на ВКС, определение № 2367 от 15.05.2024г. по ч.гр.д. № 759/2024г. на IV г.о. на ВКС и др.). В посочените от частните касационни жалбоподатели определение № 242 от 31.05.20218г. по ч.гр.д. № 2062/2018г. на ВКС, IV г.о. и определение № 1220 от 05.12.2023г. по ч.т.д. № 1809/2023г. на ВКС, II т.о. е прието, че смисълът на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78, ал.2 ГПК. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се направи извън исковия процес.

С оглед произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС обжалваното определение следва да бъде отменено. В конкретния случай за процесното вземане е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника (кредитора) е образувано изпълнително дело, като този изпълнителен лист не е върнат на ищците (длъжниците). Поради това следва да се приеме, че не са налице предвидените в чл.78, ал.2 ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от разноски.

В първоинстанционното производство ищците са направили разноски за заплатена държавна такса в размер на 200 лева, поради което и на основание чл.78, ал.1 ГПК така направените разноски следва да им бъдат присъдени. С оглед изхода на делото на пълномощника им адв. В. Н., осъществил безплатно процесуално представителство, следва на основание чл.38, ал.2 ЗА да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 4000 лева, при съобразяване на конкретната фактическа и правна сложност на спора, в това число на факта, че решението е постановено при признание на иска.

С оглед изхода на частното производство на частните жалбоподатели следва да бъдат присъдени и разноски за въззивното частно производство в размер на 15 лева – заплатена държавна такса, и за производството пред касационната инстанция в размер на 15 лева – заплатена държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение