Определение № 76 от 23.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3789/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 3011 от 13.05.2020г. по гр.д. № 6510/2019г. на Софийски градски съд, II-е въззивен състав в частта му, с която е отменено решение № 54164 от 28.02.2019г по гр.д. № 4404/2016г. на Софийски районен съд, 81 състав и са осъдени С. А. И.-В. и В. В. В. да заплатят солидарно на С. Д. Т. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 9 642,44 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот, а именно апартамент №* в [населено място], [жк], [улица], [жилищен адрес] за периода от 13.03.2013г. до 01.03.2018г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.03.2018г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена от ответниците по този иск С. А. И.-В. и В. В. В. чрез пълномощника адв. М.. Изтъква се неправилност на съдебния акт, тъй като според жалбоподателите С. Т. никога не е била лишавана от правото да ползва имота, а касаторите са ползвали не целия имот, а само част от него съобразно квотата си. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо правния въпрос: дължимо ли е обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС когато на съсобственика е предоставена възможност да ползва съсобствената вещ, но същият не желае да я ползва. Поставени са и правни въпроси с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: дължимо ли е обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС когато новият съсобственик не променя фактическото отношение на ползване, което е имал праводателя му с другият съсобственик и последният не е лишаван или препятстван от новия съсобственик да ползва имота; дължи ли новият съсобственик, който не е променил фактическото положение на ползване, установено от праводателя му и другия съсобственик, доказване, че предявилият претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС друг съсобственик не е лишаван от ползването на вещта; за да се присъди обезщетение за ползване достатъчно ли е изявлението на съсобственика, че не ползва вещта, ако той не е лишаван от ползване от другия съсобственик. Ответницата по жалбата С. Д. Т. я оспорва и счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е съдебна делба във фазата по извършване. Страните са съсобственици на апартамент в [населено място] при дялове: 6812,34/18806 ид.ч. за С. Т., 2590,66/18806 и.ч. за П. П. и 9403/18806 ид.ч. за С. И.-В. и В. В. в условията на съпружеска имуществена общност. Делбата е извършена чрез изнасяне на жилището на публична продан и в тази част решението е влязло в сила. Предмет на обжалване е решението за частично уважаване на предявената по реда на чл. 346 ГПК претенция по сметки с правно основание чл.31, ал.2 ЗС от С. Т. срещу С. и В. В. за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на нейната част от имота за периода от 18.12.2012г. до 01.03.2018г. Спорът е концентриран върху обстоятелството дали ищцата С. Т. действително е била лишена от правото да ползва апартамента или е имала тази възможност, но сама се е отказала от нея, както считат ответниците. При завеждане исковата молба за делба С. Т. е заявила, че ответниците В. ползват имота и ги е поканила да й плащат обезщетение. През 2015г. е изпратила и нотариална покана до тях. Свидетелката Н., внучка на ищцата, разказва, че ходила в апартамента на баба си в Л. за последно 2011-1012г., когато там се нанесли други хора, които не ги допускали. Преди това в апратамента живели леля й Г. с нейния съпруг и децата. Баба й не можела да ходи в жилището, защото старите мебели били изхвърлени; свидетелката не знае дали майка и баба й са имали ключ от жилището. Свидетелката С., сестра на ответницата С., сочи, че сестра й и В. купили апартамента през 2012г., но никога не са живели в него; първо там е живял М. - брат на В., със семейството си, а към 2019г. в апартамента живее майката на свидетелката. При нанасянето си М. споделил, че трябва да купува обзавеждане. Майката на свидетелката не е споменавала, че някой друг иска да ползва жилището, но майката не ползвала една стая от жилището, тъй като била на друг собственик; въпросната стая не се заключва. В устните обяснения на вещото лице е посочено, че при посещението му едно помещение от жилището - дневната, е било празно. При тези обстоятелства въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е намерил претенцията за основателна. Посочил е, че правопораждащият фактически състав на чл. 31, ал.2 ЗС включва: наличие на съсобственост, използването на съсобствената вещ само от някой от съсобствениците и отправянето на писмена покана за плащане на обезщетение за лишаването от право на ползване. Изтъкнал е, че разпоредбата обвързва плащането на обезщетение с осъществяваното само от един съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият да поиска реално да ползва и да доказва, че не е допускан в нея. Не този, които претендира обезщетение следва да поиска възможност да ползва, а ползващият вещта съсобственик следва да осигури на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме. По-нататък съдът е посочил, че съсобственикът осъществява “лично” ползване на вещта по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС както когато сам ползва вещта, така и когато не допуска никой да я ползва или пък е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание. В случая е установено безспорно, че ответниците С. и В. В. не са живели лично в делбения имот, но са допуснали трети лица /свои роднини/ да го обитават и използват по предназначение. В тази хипотеза, за да се освободят от задължението за заплащане на обезщетение, е необходимо те да докажат, че са предоставили на неползващия съсобственик ползването на вещта, че са му осигурили достъп и реална възможност за ползване, което той е отказал. Това е така, защото причината за разместване на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъществяваното само от единия ползване, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта. Затова е важно „предложението” за ползване да бъде получено, съответно узнато от адресата - неползващия съсобственик. Обратно, ако ползващият съсобственик само извърши действия, с които ограничава ползването на съсобствената вещ до размера на своя дял, без да уведоми и да отправи предложение до поискалия да ползва съсобственик, то не може да се счита, че не дължи обезщетение на съсобственика, който не си служи с вещта. Затова съдът е приел, че доводите на ответниците, подкрепени от разпитания по свидетел С., че една от стаите не е ползвана, не води до отпадане отговорността за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС. В подкрепа на този своя теза съдът се е позовал на практика на Върховния касационен съд - Решение № 133/18.02.2019 г. по дело № 692/2018г. на II г.о. Въз основа на даденото заключение на вещото лице за размера на обезщетението за ползване и отчитайки основателността на предявеното от ответниците възражение за частично погасяване по давност на вземането, а именно за периода от 18.12.2012 г. до 13.03.2013г., съдът е присъдил обезщетение за останалата част от периода от 13.03.2013г. до 01.03.2018г. в размер на 9 642,44 лева съобразно дела на ищцата. При преценка на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема, че такива не са налице. Не се установява твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК по въпроса: дължимо ли е обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС когато на съсобственика е предоставена възможност да ползва съсобствената вещ, но същият не желае да я ползва. Първо, въпросът е формулиран според поддържаната от касаторите теза, а не с оглед изводите на съда - съдът е приел, че доказателствата по делото не сочат на ищцата С. Т. да е предоставена възможност за ползване, от която тя да се е отказала. Второ, въззивният съд се е позовал на разрешенията в тълкувателния акт и ги е приложил напълно адекватно за случая. Приема се, че за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - дали чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил; от значение е само обстоятелството, че с действията си той засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Посочено е в тълкувателния акт, че отговорността по чл. 31, ал.2 не възниква когато съсобственикът отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежеление да се ползва. Доказването на тези, освобождаващи отговорността, обстоятелства е в тежест на ответниците по иска. В случая съдът е уважил иска като е приел, че такова доказване не е проведено. Формулираните три въпроса, поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като такива, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, също не могат да обусловят допускане на касационен контрол. Въпросите отново почиват на тезата, че касаторите, които са придобили своята част от имота по договор за замяна през 2012г., не са променили фактическото ползване на съсобствената вещ, което е било установено между праводателя им и ищцата, както и че те не са препятствали ищцата да ползва имота съобразно частта си. Тази теза не е възприета от съда. Р. свидетелка Н. е установила, че до 2011 - 2012г. в жилището е живяла леля й Г. със семейството си /дъщеря на първоначалните собственици С. Т. и П. П./ и че след посочения период /П. П. е продал дела си на Е. П. през 2011г., а през 2012г. Е. П. го е прехвърлил на ответниците чрез договор за замяна/ мебелите на ищцата от апартамента са били изхвърлени и тя не е била допускана до апартамента. Следователно твърденията, че новите съсобственици - ответниците не са променили фактическото ползване на вещта, установено между праводателя им и ищцата, не съответства на фактите по делото. Поради това и въззивният съд не се е произнесъл изрично по тези въпроси. Отношение към спора има третият въпрос - за да се присъди обезщетение за ползване достатъчно ли е изявлението на съсобственика, че не ползва вещта, ако той не е лишаван от ползване от другия съсобственик. Както в Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК, така и в практиката по Решение № 119 от 11.03.2009г. по гр.д. № 3204/2008г. на II г.о., Решение № 104 от 08.04.2014г. по гр.д. № 5821/2013г. на I г.о., Решение № 133/18 от 18.02.2019г. по гр.д. № 692/2018г. на II г.о. се възприема, че за да се освободи от отговорност ползващият вещта съсобственик, следва да докаже, че е предложил на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигурил реално възможността да упражнява това свое право. Формалното заявяване, че другият съсобственик също може да ползва имота, не освобождава ползващия съсобственик от задължението му да заплати обезщетение за ползата, от която другият е лишен. Именно от тези разрешения е изходил и въззивният съд. При съобразяването на съдебния акт с трайно установената съдебна практика, то основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 600лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.