Определение № 501 от 23.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1318/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от юк. П. П., срещу решение № 314 от 29.10.2014 по гр.д. № 637/2014г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 23.05.2014г. по гр.д. № 2014/2012г. на Великотърновски районен съд, с което касаторът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 15 787,78 лева, представляваща остатък от задължение за заплащане на цена на доставени стоки, за които е подписан договор за продажба от 02.06.2010г. и за издадени фактури №№ 1134/04.05.2011г.; 1135/04.05.2011г.; 1136/04.05.2011г.; 1137/04.05.2011г.; № 1138/04.05.2011г.; 1139/04.05.2011г.; 1142/05.05.2011г.; 1150/06.05.2011г.; 1151/06.05.2011г.; 1156/06.05.2011г. и 1158/09.05.2011г., като сумата е формирана след извършено прихващане с насрещни вземания в полза на [фирма] срещу [фирма], произхождащи от същия договор и представляващи вземания за отстъпка месечен бонус оборот, на основание т.9 от раздел VIII от договора, т.4.1 и т.15 от Приложение № 2, дължимо за м.април 2011г. в размер на 2375,61 лева и за м.май 2011г. в размер на 1003,32, както и да заплати сумата 1985,99 лева, представляваща лихва за забавено изпълнение, считано от забавата до 03.08.2012г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че фактури № [ЕГН]/13.04.2011г. и № [ЕГН]/22.04.2011г. са издадени от него, съдържат всички изискуеми реквизити съгласно Закона за счетоводството, осчетоводени са от двете дружества, заведени са в счетоводните книги и в дневници за продажби по ДДС и не са оспорени от ответника, но независимо от това въззивният съд е приел, че не е доказано „договаряне” между страните за извършване на посочената в цитираните фактури компенсация, т.е. допълнителна търговска отстъпка. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, като въззивният съд не е взел предвид, че договорната клауза не изисква определена форма за постигане на съгласие, като по делото е доказано такова договаряне чрез осчетоводени и от двете страни фактури. Поддържа, че въззивният съд е допуснал и нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число кореспонденцията между страните, съдържаща се в преписката. По отношение на вземането му по фактури № [ЕГН]/30.04.2011г. и № [ЕГН]/19.05.2011г. поддържа, че въззивният съд не е взел предвид, че е доказано наличието на фактическия състав по чл.3.4.3 от договора за доставка, който обуславя възникването на вземане за допълнителна търговска отстъпка. Счита, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като не е приложил разпоредбата на чл.292 ТЗ. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за доказателственото значение и ролята на фактурата, която е издадена с реквизити съгласно Закона за счетоводството и е осчетоводена в счетоводството и на двете страни. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 20 от 25.03.2013г. по т.д .№ 206/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 62 от 25.06.2009г. по т.д. № 546/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д .№ 454/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 71 от 22.06.2009г. по т.д. № 11/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 42 от 19.94.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответникът [фирма], [населено място], представляван от адв. Л. Н. – К., оспорва касационната жалба. Възразява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено въз основа на обясненията на страните, приложените договор от 02.06.2010г., фактури, издадени от ответника по първоначалния иск за периода 18.04.2011г. – 18.05.2011г. и неоспорените констатации на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза, че страните са в договорни отношения по доставка на стоки за продажба на дребно, доставчик по които е ответникът по първоначалния иск, а купувач – ищецът по същия. Приел е за безспорно, че стоките по фактурите, предмет на насрещния иск, са доставени на ищеца и ответник по насрещния иск [фирма] и не са платени. Приел е още, че е установен и оборотът за процесния месец май 2011г. и стойността на дължимата отстъпка в размер на исковата сума за главница по първоначалния иск. С оглед на това по предявените насрещни искове въззивният съд е приел, че доставката на стоките и приемането им от ответника сочи, че ищецът по тези искове е изпълнил договорните си задължения и се явява изправна страна по спора, а ответникът, като не е заплатил цената на стоките, е в неизпълнение на задължението си по чл.327 ТЗ. Поради това е счел, че исковете за цена и мораторни лихви върху нея са доказани по основание. Приел е, че от изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза се установява вземането след зачетеното от първоинстанционния съд прихващане в присъдения с атакуваното решение размер. Въззивният съд е приел, че клаузите на чл.3.4.3. от договора изрично предвиждат договаряне, каквото по делото не е установено, и поради това се явява без правна стойност дали и по какъв начин фактурираните от жалбоподателя претенции са осчетоводени в търговските книжа на ищеца по насрещния иск. Изложил е съображения, че се касае за вътрешна и подчинена на друга – различна от тази на търговските сделки - правна материя отчетност, както и че щом договорът предвижда „по съгласие на страните”, за произтичащи от изменение на ценовата конюнктура стойности не може да се говори, позовавайки се на чл.20а ЗЗД вр. чл.288 ТЗ. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно доказателственото значение и ролята на фактурата, която е издадена с реквизити съгласно Закона за счетоводството и е осчетоводена в счетоводството и на двете страни, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по отношение на него не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В настоящия случай предмет на направеното от касатора – ответник по насрещните искове възражение за прихващане е вземане за допълнителни търговски отстъпки– компенсиране на купувача за разликата в цените, което възниква при конкретни предпоставки, уговорени в сключения между страните договор за продажба – при договорено между страните изменение на цената на стоки и наличието на непродадена стока, закупена на старата цена. Цитираната от касатора съдебна практика, на която се позовава за обосноваване на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, се отнася не за доказателствената стойност на фактурата, съставена за търговска отстъпка на купувача или за компенсирането му за разликата в цената по сключен писмен договор за продажба, а за доказателствената стойност на фактурата, чрез която е оформен договор за продажба, като се приема, че фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него права и задължения, ако съдържа съществените реквизити на конкретната сделка. Поради това настоящият състав намира, че посочената съдебна практика е неотносима към предмета на разглежданото възражение за прихващане и следователно не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с нея. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 500 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,