Определение № 4476 от 06.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на С. Д. А. срещу въззивно решение № 213/17.12.2024 г. по възз. гр. д. № 498/2024 г. на Апелативен съд – Варна. Прокуратурата обжалва решението в частите, с които след частично потвърждаване и отмяна на решение № 128/17.07.2024 г., поправено с решение № 156/19.09.2024 г., постановени по гр. д. № 463/2023 г. на Окръжен съд – Силистра, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца разликата над сумата 5 000 лв. до размера на сумата 30 000 лв., със законната лихва от 22.12.2023 г. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпления по чл. 219, ал. 1, вр. чл. 26 НК; по чл. 202. ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК; както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД разликата над 2 642,11 лв. до размера на сумата 15 852,30 лв. – лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди за периода от 27.12.2018 г. до 22.12.2023 г. В изложението си прокуратурата сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „при застъпване на времевия период на две водени наказателни производства, приключили с оправдателна присъда, респ. търпените неимуществени вреди и по двете производства, как следва да се отрази налично вече обезщетяване на едно от тях при определяне на обезвредата по второто – да се приспадне ли като размер от новоопределеното обезщетение по второто дело, или по друг начин“; 2) „за определяне на неимуществените вреди след пълна преценка на всички факти“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът А. обжалва въззивното решение в частта, с която претенцията му за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 30 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 15 852,30 лв. до претендирания размер от 79 207,93 лв. В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроси, касаещи критериите, които съдът е длъжен да вземе предвид при определяне обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Установено е, че ищецът първоначално е привлечен като обвиняем на 23.08.2010 г. по ДП № 174/2010 г. по описа на РУП – Дулово. ДП № 21/2011 г. по описа на РУП – Дулово е било образувано въз основа на постановление от 17.01.2011 г. на прокурор при Районна прокуратура – Дулово, с което са разделени материалите по ДП № 174/2010 г. по отношение на извършени от ищеца и друго лице престъпления по чл. 217, ал. 1 НК. Към новообразуваното ДП № 21/2011 г. са приложени материалите от извършените по ДП № 174/2010 г. претърсване и изземване на веществени доказателства от м. август 2010 г., огледи на веществените доказателства, експертизи на технически носители и документи. По новото ДП са извършени разпити на множество лица – наематели на обекти на кооперацията, приобщени са множество писмени доказателства, назначени са експертизи. С постановление от 24.02.2012 г. на ОП – Силистра разследването е възложено на следовател от ОСлС, предвид становището на прокурора от РП – Дулово, че са налице данни за извършено престъпление по чл. 219, ал. 3, вр. чл. 212, ал. 5 НК. С постановление от 25.09.2012 г. А. е привлечен като обвиняем в извършването на престъпления по чл. 219, ал. 1 НК, чл. 212, ал. 5, вр. ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК, като спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 29.01.2013 г. е внесен обвинителен акт против обвиняемите по ДП № 21/11г. на ОСлО – Силистра С. А. и Х. Ф. Ч., по който е образувано нохд № 43/2013 г. на ОС – Силистра. Обвиненията против С. А. са за три престъпления по чл. 219, ал. 1, вр. чл. 26 НК; за престъпление по чл. 212, ал.5, вр. ал. 2, вр. ал. 1 НК; и за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК. По делото са проведени общо 10 открити съдебни заседания, в 3 от които ход на делото не е бил даден; разпитани са 28 свидетели и 3 вещи лица. С присъда № 83/08.10.2013 г. А. е признат за виновен по повдигнатото обвинение за трите престъпления по чл. 219, ал. 1, вр. 26 НК, както и по обвинението по чл. 202, ал. 1,т. 1, вр. чл. 201, вр. 26 НК. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определено общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 8 месеца и „глоба“ в размер на 5 000 лв., а на основание чл. 37, т. 6 НК – и лишаване от правото да заема ръководна длъжност за срок от 5 години. С присъдата А. е признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК. След подадени жалба от А. и протест от прокурора е образувано внохд № 108/2014 г. на Апелативен съд – Варна, по което е проведено едно открито съдебно заседание и е постановено решение № 85/23.06.2014 г., с което е отменена първоинстанционната присъда, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Образуваното ново нохд № 161/2014 г. на ОС – Силистра е прекратено с определение от 02.10.2014 г. и делото е върнато на прокурора за отстраняване на констатирани нарушения. Впоследствие, два пъти е внасян обвинителен акт в ОС – Силистра, но образуваните производства са прекратявани и връщани на прокуратурата. На 14.12.2016 г. е внесен нов обвинителен акт, с който А. е обвинен в извършването на три престъпления - по чл. 219, ал. 1, вр. 26 НК; по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. 20, ал. 2 НК; и по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК. По образуваното нохд № 333/2016г. на ОС – Силистра са проведени 12 открити съдебни заседания, разпитани са множество свидетели, както и вещите лица по изготвените нови експертизи. С присъда № 40/22.12.2017 г. ищецът е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1, вр. 26 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и глоба в размер на 2 500 лв.; за другите две престъпления- по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. 20, ал. 2 НК и по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК - е признат за невиновен. Отменена е и мярката му за неотклонение - „подписка“. По подадени жалба и протест е образувано внохд № 154/2018 г. на Апелативен съд – Варна, по което са събирани допълнителни доказателства. С присъда № 13/05.10.2018 г. е отменена първоинстанционната присъда в осъдителната й част и е потвърдена в оправдателната. Въззивната присъда е протестирана пред ВКС, който с решение № 265/27.12.2018 г. по кас.нохд № 1084/2018 г. я е потвърдил. За да счете предявения иск за неимуществени вреди за основателен до размера на сумата от 30 000 лв., въззивният съд е взел предвид обществения и личния статус на ищеца; общата продължителност на наказателното производство - 6 години и 3 месеца; обема процесуални действия, извършени с участието на страните; вида и тежестта на взетата в хода на производството мярка за неотклонение. Отчетено е обстоятелството, че за част от периода (17.01.2011 г. – 11.03.2013 г.) срещу А. се е водило и друго наказателно производство – ДП № 174/2010 г. по описа на РУП – Дулово, по което е образувано нохд № 68/2012 г. на Районен съд – Дулово, завършило с оправдателна присъда, влязла в сила на 11.03.2013 г. По предявен от ищеца иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с влязлото в сила решение № 276/25.07.2018 г. по гр. д. № 387/2018 г. на РС – Силистра, му е присъдено обезщетение в размер 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди във връзка с това наказателно производство. Тези обстоятелства са обсъдени и съобразени от въззивния съд. Отчетени са също възрастта на ищеца към момента на предявяване на обвиненията – бил е на 55 г., семеен, с добро обществено положение, заемал е ръководна позиция в значим за малката община стопански субект. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, както и социално-икономическата обстановка в страната за процесния период, съдът е приел, че конкретно установените неимуществени вреди, претърпени от ищеца, надхвърлят по интензитет обичайните негативни последици от незаконно наказателно преследване. Продължителността на производството, интензивността на процесуалните действия с участието на ищеца, внасяните срещу него обвинителни актове; броя, вида и тежестта на престъпленията за които са му повдигани обвинения, множеството проведени съдебни заседания, постановените в хода делото осъдителни присъди, всичко това се е отразило тежко върху психиката на ищеца и е променило изградения му до този момент начин на живот – личен и професионален. Като е посочил същевременно, че незаконните обвинения за извършени престъпления не са довели до трайни и необратими последици за физическото и психическо здраве на ищеца, въззивният съд е приел, че съобразно вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди обезщетение от 30 000 лв. е справедливо и достатъчно по размер да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване. Върху посочената сума е присъдена и лихвата за забава за периода от 27.12.2018 г. до 22.12.2023 г. в размер на сумата 15 852,30 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените от касаторите въпроси касаят критериите за определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. По тези въпроси съдебната практика (вж. - т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г., ІV г. о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г., ІІІ г. о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV г. о., решение № 29/16.03.2020 г. по гр. д. № 1892/2019 г., III г. о., решение № 64/26.06.2020 г. по гр. д. № 3132/2019 г., III г. о. и др.) константно приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; дали обвинението е за едно или повече престъпления; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. От значение е още дали по едно и също време лицето е било привлечено като обвиняем и по отношение на други престъпни деяния, тъй като причинените неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения. Вредите от едно от обвиненията, са само част от общите немуществени увреждания, което дава съответното отражение върху размера на конкретно дължимото парично обезщетение, още повече в случая, когато обезщетенията са претендирани и присъждани в отделни съдебни производства. В тези хипотези следва да се зачете и силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения и относителната самостоятелност на вече определените обезщетения за неимуществени вреди спрямо общия размер на дължимото, заявено с иска (в т. см. - решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о.). Многократно в практиката на ВС и ВКС е разяснявано също, че унификация при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е обективно невъзможна, доколкото принципът за справедливост изисква размерът на обезщетението да се съобрази със съвкупността от конкретните за случая обстоятелства, а от процесуален аспект - да се анализират и оценят всички относими доказателства и правнорелевантни факти. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил свои собствени решаващи мотиви (подробни и ясни) относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Анализирал е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо те да се обезщетят. Съобразено е и влязлото в сила предходно съдебно решение, с което на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди (от същия вид и характер) за паралелно повдигнатото незаконно обвинение, обхващащо част от изследвания период. Предвид изложеното, не е налице противоречие на обжалваното решение с приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (в т. ч. и сочените от касаторите). Несъгласието на двамата жалбоподатели с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и постановения краен резултат, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Наличието на задължителна и трайна съдебна практика на ВС и ВКС по поставените от касаторите въпроси изключва приложното поле на соченото от тях селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото в изложенията липсва съответна аргументация. Що се касае до бланкетното позоваване от страна на прокуратурата на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се посочи, че наличието на такава квалифицирана форма на неправилност (видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост) на съдебния акт не се установява. Цитираното селективно основание предпоставя, че във фазата по допускане на жалбите Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалваното решение, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, жалбоподателят не е изложил надлежна аргументация за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието на акта, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. При този изход на делото, не се следва присъждане на разноски на страните. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение