Определение № 156 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1462/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ – [населено място] против решение № 32/21.01.2020г. по в.т.д. № 674/2019г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 703/22.07.2019г. по т.д. № 15/2019г. на Окръжен съд – Варна в частта, в която е уважен предявеният от В. Ж. С., [населено място], осъдителен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ против застрахователното дружество за сумата над 3000 лева до 60000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие загубата на сестра й Жасмина Ж. С., починала на 10.01.2014г., в резултат на настъпило на 09.01.2014г. ПТП. Касаторът твърди, че в тази част въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че е налице очевидна неправилност на обжалвания акт с оглед възприетото от съда приложение на Директива (ЕС) № 2009/103. Също така твърди, че в разглеждания случай приложимост следва да намери разпоредбата на чл. 493а КЗ, респ. §96 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101/2018г.), по които правила и да бъде определен размерът на претърпените неимуществени вреди, които не следва да надвишават размера от установения лимит от 5 000 лв. Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбите на част четвърта на отменения КЗ, който не предвижда лимит на обезщетенията за неимуществени вреди. Счита, че с решението съдът е нарушил принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Претендира присъждане на направените в производството разноски, вкл. адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалбата и ищец по делото, В. Ж. С., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно - основателността на касационната жалба. На основание чл.38 ЗА претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. В. касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът е определил за спорен размера на присъденото обезщетение с оглед твърдението на касатора, че същото е лимитирано до предвидения в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) максимален размер от 5000 лева. Поддържа се, че на основание § 96, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на КЗ нормативно установеният лимит намира приложение и спрямо настоящата искова претенция, предявена на 04.01.2019 год., т.е. след периода 21.06.2018 год. - 07.12.2018 год., но преди да бъде издадена наредба по чл. 493а, ал.2 КЗ. Решаващият състав е взел предвид, че застраховката "Гражданска отговорност" е сключена с полица от 2013г. С оглед на това е приел, че по силата на пар. 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016г./, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ /01.01.2016г./, какъвто е и процесният случай, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането /отм. ДВ бр.102 от 29.12.2015г./, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото няма. Апелативният съд при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение е намерил за приложими единствено нормите на част четвърта от КЗ (отм.), които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди под този, посочен в пар.27, ал.1, т. 2 от ПЗР на КЗ (отм.), а именно - за всяко събитие при две или повече пострадали лица до 5 000 000 лв. като е счел за неприлижим пар.96, ал.1 от ПЗР ЗИД КЗ. Посочил е, че обратното действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018г., се разпростира по отношение на произшествията, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Заключил е, че след като предявеният иск се субсумира под нормата на чл. 226 от КЗ (отм.), нормите на сега действащия КЗ не намират приложение. Същевременно решаващият състав е изложил и допълнителни съображения, че дори да се приеме, че разпоредбата на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното правоотношение, е намерил, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС, тъй като предвижда по-малка сума от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност". В чл. 9, ал. 1 от последната са предвидени следните минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди — 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 266 от КЗ от 2005 г. (отм.), който е в сила от 11.06.2012г. и съгласно който задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми: 1/ за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт: а) 2 000 000 лв за всяко събитие при едно пострадало лице; б) 10 000 000 лв за всяко събитие при две или повече пострадали лица; 2/ за вреди на имущество (вещи) - 2 000 000 лв за всяко събитие. Апелативният състав е възприел за правилно позоваването на първостепенния окръжен съд на решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С - 277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstakes tiesas Senats (Л.) с акт от 16 май 2012 г., постъпил в Съда на 1 юни 2012 г., относно тълкуването на член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5. Според постановения съдебен акт, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са част от позитивното европейско право и са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. – Република България, съгласно чл. 633 от ГПК. За да потвърди определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е заключил, че то е съобразено с възприетите в ППВС № 4 / 1968 г. критерии за „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Взел е предвид младата възраст на починалата, която е била на 23 год. към датата на инцидента. Към същата дата ищцата /нейна сестра/ е била на 17 години. Въз основа на показанията на свидетелката С. /майка/ съдът е установил, че двете сестри са били изключително близки, израснали заедно. Починалата била „втора майка“, споделяли си всичко и дори когато тя заминала да работи в чужбина се чували постоянно, а отпуските прекарвали заедно. След смъртта на сестра си, ищцата изпаднала в депресия, спряла да ходи на училище и минала на индивидуално обучение. Не искала да излиза, не искала да вижда никого, посещавала психиатри и психолози, като даже към момента състоянието й е нестабилно. С оглед тези данни по делото, решаващият състав е заключил, че освен формалната връзка на родство между ищцата и починалата е установена трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която ищцата е претърпяла морални болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, като значими за изхода на спора, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ Разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018/ приложима ли е за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие?; 2/ При констатиране на противоречие между европейското и националното право, може ли съдът да приложи общностното право, като остави без приложение разпоредбите от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да се изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос е обуславящ изхода на спора, но въпреки наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, въпросът не предпоставя допускането на касационния контрол, тъй като не е налице наведения допълнителен селективен критерий по по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на приложението на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г./ е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че нормите от сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016г., и неговите изменения и допълнения – § 95, § 96 и чл. 493а са неприложими по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, тъй като не притежават обратно действие. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, формирана след измененията на законодателството в областта на застраховането, поради което направеното тълкуване не се нуждае от осъвременяване. Ето защо, липсва допълнителната предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на която се позовава касаторът. Вторият, посочен от касатора, въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решаващите изводи на апелативния съд са свързани с отричане приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ при искове с правно основание чл.226, ал. 1 КЗ /отм./ по договори, сключени по отменения КЗ, с оглед темпоралното действие на нормите, и с наличието на предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС. Въпреки, че апелативният съд е посочил, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ противоречи на правото на ЕС, съображенията в тази насока са изложени като допълнителни, в случай, че се приеме, че времевото действие на разпоредбата обхваща и правоотношенията, породени от процесния договор за застраховка „Гражданска отговорност“, което условие не е налице, тъй като решаващият състав, в съответствие с практиката на ВКС, е направил извод, че нормите на сега действащия КЗ не намират приложение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, на основание чл.38 ЗА на пълномощника на ответника по касацията, адв. Я. С., САК следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 2240 лева, при обжалваем интерес от 57 000 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд