Определение № 2396 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4043/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. Ф., чрез адв.Н. П., срещу решение № 688/12.06.2023г. по в. гр. д. № 646/2023г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска й срещу А. Н. Д. за осъждането му да й заплати 7500 лева, като дадени без правно основание, и са присъдени разноски. В жалбата се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят два въпроса: 1/ за задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск и 2/ за доказателствената сила на неподписан електронен документ, чиято идентичност е оспорена и за правното значение на посочването на телефонен номер в електронната партида на търговец в ТР при установяването на авторството на изпратени през този телефонен номер електронни изявления. Първият се поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК в контекста на твърденията на касатора, че въззивният съд за първи път е квалифицирал иска като такъв по чл. 59 ЗЗД и не е дал на страните указания за подлежащите според тази правна квалификация факти, както и възможност да вземат становище и да ангажират доказателства. Вторият въпрос се поставя в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и има отношение към направените с касационната жалба доводи за приложимост на ЗЕДЕУУ по отношение на разменената през мобилно приложение „Вайбър“ кореспонденция; за недоказаност, при тежест на ответника, че именно ищцата е абонат или ползвател на телефонния номер към момента на разменената кореспонденция и за липса на правни последици при посочване на телефонен номер за контакт в Търговския регистър. Насрещната страна по жалбата - ответникът А. Н. Д., чрез адв. Д. Б. - Г., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която на 24.04.2020 г. ищцата Ф. е превела по сметка на ответника Д. сумата 6000 лева, а сума в размер на 1500 лева му е изплатена на 09.06.2020 г. чрез услугата изпращане пари в брой на Easypay; страните по делото са били съдружници и управители в „Ласт кол“ ООД, при равно дялово участие, като с договор за покупко – продажба на дружествени дялове от 26.05.2020г. ответникът Д. е прехвърлил притежаваните от него дружествени дялове на ищцата Ф. и преобразуването на дружеството в еднолично дружество с ограничена отговорност е вписано в Търговския регистър на 02.06.2020г.; на 11.05.2020г. между „Ласт кол“ ООД и ответника е възникнало трудово правоотношение, с което е договорено трудово възнаграждение за последния в размер на 2578 лева, за което няма данни да е изплащано; „Ласт кол“ ООД е направило разходи за извършване на ремонтни дейности за преместваем обект –заведение за бързо обслужване на територията на морски плаж „Созопол – Централен“; по повод ремонта страните по делото са провели кореспонденция в периода май - юни 2020г. в мобилно приложение Viber, от която е видно, че ищцата е заявила на ответника, че ще му изпрати 6000 лева – 5000 лева за ремонта и 1000 лева аванс за трудовото му възнаграждение; показанията на св.Я. свидетелстват за възникналите между страните отношения по повод ремонта и стопанисването на летния бар в Созопол, и за извършения от ответника ремонт преди летния сезон на 2020 г., за което чрез „Изипей“ му била изпратена от ищцата сумата 1500 лева. При тези факти въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния на основание чл. чл.272 ГПК и е заключил, че ответникът е доказал, че процесните суми са получени от него на основание договорни правоотношения по повод ремонт и експлоатация на плажно заведение в [населено място] и сключено в тази връзка трудово правоотношение, поради което предявеният иск е неоснователен. Изрично е прието в мотивите на въззивното решение, че за “целите на настоящото производство е от значение кой е извършил превода, кой е получил сумите и дали е налице основание за това.“ Успоредно с тези решаващи правни изводи е заявено, без връзка с данните по делото, че предявеният иск е с правно основание чл.59 ЗЗД и съгласно текста на разпоредбата са необходими две предпоставки: обогатяване от една страна, без основание и обедняване от друга, като във всички случаи „обедняването и обогатяването имат имуществен характер, характеризиращ се с конкретни вид и размер на даденото, респ. - полученото благо“. В изричен отговор на оплакванията по въззивната жалба, съдът е изтъкнал, че авторството на проведената между страните кореспонденция чрез чат – приложението Vibre е несъмнено установено, независимо от факта, че ищцата има договор за друг мобилен номер. За това заключение въззивният съд е отчел, че телефонният номер [ЕГН] е посочен в ТР за контакти с „Ласт кол“ – ООД/ ЕООД, чиито управител е ищцата, а преводите на процесните суми съвпадат по време с проведените разговори и тяхното съдържание и са извършени от личната сметка на ищцата. Като житейски нелогична е отречена тезата на въззивницата, че ответникът, който в качеството си на управител на дружеството в известен период от време е имал достъп до този мобилен телефон, е провел представената по делото кореспонденция сам, използвайки два мобилни телефона. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора въпроси няма претендираното значение за изхода на спора. Въззивният съд, независимо от посоченото в мотивите, че предявеният иск е по чл. 59 ЗЗД, не е разгледал такъв иск. И въззивният съд, както и първоинстанционният, са разгледали предявения иск, който е по чл. 55, ал.1, предл.1-во ЗЗД. Погрешното позоваване на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД от страна на въззивната инстанция е останало ирелевантно, доколкото е явно от мотивите на въззивното решение, че съдът е разгледал и се е произнесъл по всички факти, на които се основава исковата претенция ( които изпълват фактическия състав на чл. 55, ал.1, предл.1во ЗЗД) и то при правилно разпределение на доказателствената тежест. Или въззивният съд не е променил правната квалификация на исковата претенция, поради което и въпросът за задълженията му в такава хипотеза не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос на касатора е изведен от тезата му, че е останало недоказано по делото, при тежест на ответника, че изявленията в чат-приложението Вайбър, изхождат от ищцата. Подобен начин на комуникация има правно значение и приложими за него са изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Изпратеният в електронен вид документ има характера на електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ, макар и да не носи електронен подпис – неподписаният документ също представлява документ, а подписът служи само за доказателство за неговото авторство. В случая, тъй като процесните изявления безспорно не са подписани с електронен подпис, въпросът за идентификация на автора им е разрешен от въззивния съд при съобразяване, че ползването на приложението „Вайбър“ изисква регистрация на профил чрез посочване на телефонен номер т.е. от значение е дали ищцата е абонат или фактически ползвател на телефонен номер [ЕГН]. Решаващият извод на въззивната инстанция за авторството на електронните изявления е предопределен от този за фактическото ползване на въпросния телефонен номер от ищцата, а същият е направен след съвкупна преценка на всички доказателствата по делото, без да се придава нито самостоятелно, нито правно значение на вписването на този телефонен номер в търговския регистър. В обобщение, вторият въпрос на касатора е израз на несъгласието му с приетото от въззивния съд по отношение на авторството на изявленията в чат-приложението Вайбър, а то /несъгласието/ не подлежи на обсъждане във фазата на селектиране на касационната жалба. В заключение, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради което съдът