Определение № 972 от 10.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2936/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. С. С. срещу решение № 683/31.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 11837/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 108426/03.05.2017 г. по гр. дело № 21423/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е отхвърлен изцяло, предявеният от жалбоподателя срещу [фирма], осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 11 548.74 лв. и сумата 1 420 лв., претендирани като задължение, равняващо се на неизплатени от [фирма] – в несъстоятелност, на ищеца, съответно – нетни трудови възнаграждения за периода месец юни 2011 г. – месец декември 2011 г. и командировъчни пари за периода месец септември 2010 г. – месец декември 2010 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран материалноправният въпрос: коя давност следва да се приложи – петгодишната по чл. 110 от ЗЗД или тригодишната по чл. 358 от КТ, след като съдът приема, че спорът е гражданскоправен, а не трудов. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в разрез с практиката на ВКС, но без да сочи конкретни съдебни актове в тази връзка; както и че въпросът е от значение за уеднаквяване на практиката на съдилищата, за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че страните по делото са сключили трудов договор на 24.11.2011 г., като трудовото правоотношение между тях е било прекратено по взаимно съгласие на 30.09.2015 г. С трудовия договор ответното [фирма] се е задължило в срок от 12 месеца от подписването му да изплати на ищеца съществуващото задължение на предходния работодател на последния [фирма] – в несъстоятелност, а именно – начислените, но неизплатени му трудови възнаграждения. Въззивният съд е приел, че тази уговорка има характера на договор за встъпване в дълг по чл. 101 от ЗЗД и е споделил извода на първоинстанционния съд, че исковата претенция на ищеца има за предмет неизпълнено облигационно договорно (а не трудово) задължение на ответното дружество. СГС е намерил за неоснователни възраженията и доводите на последното, че постигнатото съгласие било за сключване на договор за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД (в тази връзка съдът се е позовал и на решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), както и че задължението му към ищеца било погасено на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ. Въззивният съд, обаче е намерил за основателно възражението на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност, като за разлика от СРС, който е приложил общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, която не е изтекла към датата на подаването на исковата молба, СГС е приложил тригодишната давност по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД за вземания за възнаграждение за труд, като съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е приел, че тя е започнала да тече от уговорения между страните падеж – 24.11.2012 г. (12 месеца след подписването на трудовия договор от 24.11.2011 г.) и е изтекла на 24.11.2015 г. – преди подаването на исковата молба на 19.04.2016 г. С оглед на това и доколкото по делото не е установено спиране или прекъсване на давността, въззивният съд е намерил, че претенцията на касатора-ищец следва да бъде отхвърлена като погасена по давност. Предвид така приетото от въззивния съд, формулираният от касатора материалноправен въпрос се нуждае от уточнение, а именно: коя давност следва да се приложи – петгодишната по чл. 110 от ЗЗД или тригодишната по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД (а не по чл. 358 от КТ, както е посочено в изложението), след като съдът приема, че спорът е гражданскоправен, а не трудов. По отношение и на така уточнения въпрос, обаче не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, при встъпване в дълг видът и характерът на задължението не се променят – встъпващият в него го поема такова, каквото то е било (по вид и характер) и за стария длъжник. Тази константна практика е намерила израз и в посоченото от въззивния съд решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено, че встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор, наподобява поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник, и солидарно с него. Макар тази практика на ВКС да не дава пряко отговор на формулирания от касатора (и уточнен от съда) материалноправен въпрос относно приложимата погасителна давност, то именно от приетото в тази константна съдебна практика ясно следва и отговорът на въпроса: след като едно лице е встъпило в дълга на работодател за заплащане на трудови възнаграждения, приложима е тригодишната давност по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД (същата като тази по чл. 358, ал. 3 от КТ) за вземането за същите възнаграждения за труд на кредитора – работник/служител, като е без значение, че спорът по правоотношението между последния и встъпилия в дълга е облигационен (гражданскоправен), а не трудов. Тъй като именно това е прието в обжалваното въззивно решение, същото не е в противоречие, а е в съотвествие с практиката на ВКС, респ. – материалноправният въпрос е вече разрешен (макар и непряко) със същата, поради което той не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При този изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, представлявано по делото от служител с юридическо образование, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение