Определение № 650 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4504/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.Н. като процесуален представител на Т. К. К. в качеството му на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд от 26.V.2015г. по в.гр.д. № 46/2015г. Ответниците по касационната жалба И. П. И., К. Д. И., Д. С. Н. и И. Р. Н., всички от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ив.Ч. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 26.V.2015г. БАС е потвърдил решението на Бургаския окръжен съд от 03.ХІІ.2014г. по гр.д № 1912/2013г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу И. П.И., К. Д.И., Д. Ст.Н., И. Р.Н. и В. Г.Г. искове за установяване, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот – 1400/10600 ид.части от УПИ, съответно индивидуализиран, находящ се в [населено място], заедно с построения в него масивен едноетажен склад № 6 с площ 418 кв.м, сключен между „|К.” Е. и В. Г.Г. като продавачи и И. П.И. и Д. Ст.Н. като купувачи, облективиран в нот.акт № **/06.ХІІ.200*г., е нижощен като привиден, сключен при условията на персонална симулация на страната на купувача, и за установяване, че действителният купувач по сделката е ищецът - касатор. Въззивният съд е присъдил в тежест на последния 437лв. допълнителна държавна такса по сметката на БАС, както и разноски на ответниците. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не е установена по делото твърдяната персонална симулация с представеното от ищеца с исковата молба споразумение без дата, според което 1. Е. Г. като собственик на [фирма], В.Г., нейн съпруг, Т.К. като [фирма], Ив.И. /в брак към момента на продажбата с К.И./ и Д.Н. /в брак към момента на продажбата с Ив.Н./ са се съгласили, че действителни купувачи на недвижимия имот, предмет на нот.акт № **/11.ХІІ.200*г., са Ив.И. и Д.Н., а не Т.К., че при сключването на договора Т.К. е бил тяхно подставено лице, както и че покупната цена на имота е платена на продавача от действителните купувачи, а не от К., и 2. че действителен купувач на недвижимия имот, предмет на нот.акт № **/06.ХІІ.200*г. /процесния/, е [фирма], че при сключването на този договор Ив.И. и Д.Н. са били негови подставени лица, че покупната цена е платена на продавача от едноличния търговец, а не от И. и Н., и че още на 06.ХІІ.2001г. продавачът е предал на него фактическата власт, а не на подставените лица. От компетентното и обективно заключение на графологическа експертиза е видно, че подписът срещу името на И. вероятно не е изпълнен от него, а този срещу името на Д.Н. не е изпълнен от нея. Поради опровергаването на подписа на Н. и разколебаването на този на И. споразумението е неистинско, с оглед на което и на основание чл.194 ал.2 изр.2 ГПК то следва да бъде изключено от доказателствата. Привидността не се установява и от останалите доказателства. Не е налице начално писмено доказателство, изходящо от насрещната страна, при което са недопустими свидетелски показания. Но дори да бяха допустими, свидетелите Г. и В. не установяват продажбата да е била привидна и нежелана от страните, сключена при персонална симулация на страната на купувача. Представените от ищеца договори за наем от 1996, 1997 и 1998г., договор за продажба на ел.енергия и др., сочат на наемни отношения относно процесния имот в предхождащ продажбата период и по никакъв начин не са индиция и начално писмено доказателство за привидност. Без значение в тази връзка е и че преди извършването на продажбата ищецът е бил наемател на имота. С определение в з.з. на 09.ІІІ.2015г. въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на ищеца, направени с въззивната му жалба - уважил е тези за разпит на свидетели и за допускане на писмени доказателства, оставил е без уважение искането за ново изслушване на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд графологическа експертиза с оглед даване възможност на страните да изразят становище, възражения и искания, както и искането за прилагане на гр.д. № 118/2011г. на КРС, на преписката по висящо ДП от 2011г. на РУ МВР К. и оригинала на посоченото по-горе споразумение, като е указал на ищеца да завери представеното от него копие на същото, за да не бъде то изключено от доказателствения материал. Въззивният съд е приел, че по двата предявени по делото иска, което ищецът изрично е заявил в молба-уточнение, чл.71 ал.1 ГПК е приложима относно този за разкриване на привидност, а относно установителния иск за собственост приложима е разпоредбата на чл.71 ал.2 ГПК, с оглед на което е присъдил допълнителна държавна такса за въззивното производство. ВКС на РБ намира, че така постановеното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК само по първия поставен в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос за непреценка от въззивния съд на релевирани във въззивната жалба на К. оплаквания – за основаване на експертизата на изследване на оригиналното споразумение, което не е приложено по делото, за недадена възможност за изразяване на становище по експертизата след събиране на това доказателство, че първоначалната позиция на ответниците не е включвала оспорване на положените от тях подписи върху споразумението. Въпросът е относим към изхода на спора и е разрешен в противоречие със сочената в изложението практика, обективирана в решения на ВКС по гр.д. № 761/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 513/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 3219/2014г. ІІІ ГО. Поставен е и въпросът „допустимо ли е графологическа експертиза да основава заключението си върху изследван документ, който не е надлежно приобщен към доказателствата и не е предявен на страните в производство за разкриване на персонална симулация, по което са приложени и други споразумения за опровергаване на процесното такова”. Въпросът е неотносим към изхода на спора, тъй като по него въззивният съд не е формирал решаващи изводи. Няма произнасяне от въззивния съд и по следващия поставен въпрос „при наличието на неоспорен нотариален акт /№ **/200*г./, по отношение на чието съдържание е сключено последващо споразумение, разкриващо персонална симулация на извършеното с него разпореждане с конкретно посочения му предмет, е ли налице писмено доказателство по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК или най-малкото начално писмено доказателство”. Въпросът е поставен с оглед твърдението на касатора, че съдът разменил документите, съдържащи привидно съгласие – такъв не бил процесното споразумение, а посоченият нотариален акт. Въпросът е неотносим най-напред с оглед условието в него – споразумение, разкриващо персонална симулация, при направен решаващ извод от въззивния съд, че със споразумението това не се доказва. Освен това, съдът не е „разменил” документите по твърдяния начин и не е установил симулативност на споразумението, вместо на нотариалния акт, а е установил неистинността му поради неавтентичност и затова го е изключил от доказателствата по делото на основание чл.194 ал.2 ГПК. Не е от значение за изхода на делото следващият поставен в изложението въпрос „допустимо ли е при наличието на заличено търговско дружество в последващо съдебно производство да бъде конституиран /и то по инициатива на съда/ като страна – физическо лице бивш законен представител на това дружество”. Това е така, тъй като в атакуваното решение липсва произнасяне в тази насока, обусловило решаващите изводи по спора. Останалите релевирани в изложението съображения представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, т.е. основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, които подлежат на проверка при допуснато касационно обжалване. ВКС на РБ намира, че не следва да се произнася в настоящото производство по въпросите по приложението в случая на чл.71 ал.1 и ал.2 ГПК. Касационната жалба в тази й част представлява всъщност искане на касатора по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. С оглед на това делото следва да бъде изпратено на въззивния съд за произнасяне по компетентност по това искане съобразно предвиденият в посочената разпоредба ред. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,