Определение № 218 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1979/04.04.2017 година, подадена от Н. Ф. Т. и А. А. З., срещу решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд В., по въззивна жалба на Х. А. Х., е частично първоинстанционното решение № 141/28.11.2016 година на Окръжен съд Търговище, постановено по гр. д. № 48/2016 година и е постановил ново, с което е признал за установено по предявения от Х. А. Х. срещу Н. Ф. Т. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че паричното вземане на Н. Ф. Т. по издадения по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата 28 525.66 лева (включваща главница 9 605.31 лева, разноски от 25.75 лева и мораторни лихви от 18 894.60 лева.) не съществува поради погасяването му по давност и по предявения от Х. А. Х. срещу А. А. З. иск с правно основание чл.439 от ГПК, че по издадения по издадения въз основа на влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/ 2000 година на Окръжен съд Търговище, изпълнителен лист от 18.04.2002 година в частта му срещу солидарния длъжник Х. А. Х., в размер на сумата от 56 854.40 лева (включваща главница от 19 210.62 лева, разноски от 51.50 лева и мораторни лихви от 37 592.28 лева), не съществува поради погасяването му по давност. В подадената от Н. Ф. Т. и А. А. З. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу тях от Х. А. Х. искове с правно основание чл. 439 от ГПК да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Х. А. Х. е подал отговор на същата с вх. № 2849/15.05.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Н. Ф. Т. и А. А. З. са били уведомени за обжалваното решение на 07.03.2017 година, като подадената от тях касационна жалба е с вх. № 1979/04.04.2017 година и е подадена по пощата на 03.04.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд В. е приел за установено, че с влязла в сила на 08.04.2002 година присъда № 24/20.10.2000 година, постановена по н. о. х. д. № 72/2000 година на Окръжен съд Търговище Х. А. Х. е бил осъден за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, както и солидарно с М. И. И. да заплати обезщетения по чл. 45 от ЗЗД на А. А. З. и Ф. Х. З., който бил починал на 06.08.2008 година и наследен от А. А. З. и Н. Ф. Т., за морални вреди от причинената смърт на сина на Ф. Х. З. и А. А. З., а именно Ю. З., в размер на по 20 000 лева за всеки от родителите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 05.10.1999 година до окончателното плащане. На 18.04.2002г. в полза на взискателите е бил издаден изпълнителен лист за обезщетенията от по 20 000 лева, заедно с лихвите от 05.10.1999 година и разноските от 103 лева, въз основа на който на 08.11.2002 година срещу двамата солидарни длъжници е било образувано изпълнително дело № 635/2002 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище. С постановление от 30.11.2012 година изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като изпълнителния лист е бил върнат на Н. Ф. Т. и А. А. З.. Впоследствие по молба на същите е било образувано ново изпълнително дело № 28/2012 година поописа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище. Освен това въззивният съд е приел, че след влизане в сила на присъдата по отношение на гражданския иск за обезщетението на 08.04.2002 година е започнала да тече нова петгодишна давност. Тя е била прекъсната с искането на А. А. З. и Ф. Х. З. за осъществяване от съдебния изпълнител на конкретен изпълнителен способ с молбата от 08.11.2002 година по изпълнително дело № 635/2002 година по описа на Съдебно изпълнителната служба при Районен съд Търговище, а след това и с налагането на запор на трудовото възнаграждение на длъжника Х. А. Х. на 25.11.2002 година, От този момент (25.11.2002 година) била започнала да тече нова петгодишна давност, която не е била прекъсната и е изтекла на 25.11.2007 година. През този период не са били извършвани никакви изпълнителни действия спрямо длъжника, нито са постъпвали плащания по запора, нито е било налице признаване на вземането от длъжника, поради което и давността не е била прекъсната. Съставът на Апелативен съд В. е посочил, че съгласно дадените с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС в изпълнителния процес давността не спирала, защото кредиторът можел да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи), както и че ППВС № 3/118.11.1980 година следвало да счита изгубило сила. В случая не било налице и никое от предвидените в чл. 115, ал. 1 от ЗЗД основания за спиране на давността и тя не е била спряна. Изложеното водело до извода, че вземанията на Н. Ф. Т. и А. А. З. в претендираните от Х. А. Х. размери не съществували, поради погасяването им по давност и предявените искове по чл. 439 от ГПК били основателни и следвало да бъдат уважени. С касационната си жалба Н. Ф. Т. и А. А. З. са поискали решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година да бъде допуснато до касационен контрол, като в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат, че по въпроса за това дали действията на съдебния изпълнител за установяване на имуществото на длъжника прекъсват давността е налице противоречива практика на съдилищата. С ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС било прието, че тези действия на съдебния изпълнител не прекъсват давността, докато с решение № 722/28.05.2014 година, постановено по адм. д. № 342/2014 година и решение № 12 835/28.11.2016 година, постановено по адм. д. № 3614/2016 година, двете по описа на ВАС, ІІ-ро отделение. Така поставения въпрос е съществен и е включен в предмета на спора, но не може да обуслови допускането на обжалваното решение до касационен кънтрол, тъй като съгласно дадените с т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, противоречието между решенията на общите съдилища и административните съдилища не е основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, в редакцията му до изменението му със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година. Тъй като касационната жалба е подадена преди посоченото изменение на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, то по силата на § 74 от посочения ЗИДГПК, тя следва да бъде разгледана по действащия преди изменението ред. Освен този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Ф. Т. и А. А. З. са поставили и правния въпрос (уточнен от съда на основание т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС), а именно от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 318.11.1980 година, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК и в тази връзка дали даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство или и към тези, които са приключили преди това. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на състава на Апелативен съд В., поради което може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По отношение на него е налице и предвидената в чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК допълнителна предпоставка за това, тъй като ППВС № 318.11.1980 година и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК разрешават по различен начин въпроса със спирането и прекъсването на давността в изпълнителното производство и по отношение на него липсва установена съдебна практика. С оглед на това са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по така поставения въпрос. В тази връзка обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по отношение на третия, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, а именно тече ли давност по отношение на взискател по образувано изпълнително производство, в случаите когато той предприема само действия по установяване на имущественото състояние на длъжника и не иска налагането на запори, възбрани, извършването на описи или други действия, насочени към конкретно имущество, ако по изпълнителното производство безспорно е установено, че длъжникът не притежава никакво имущество и доходи, доколкото съставът на Апелативен съд В. не е обсъждал при постановяване на решението си дали имущественото състояние на длъжника е основание за спиране и прекъсване на давността и това не е обусловили правните му изводи. С оглед на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 24/12.02.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 637/2016 година по подадената срещу него от Н. Ф. Т. и А. А. З. касационна жалба с вх. № 1979/04.04.2017 година и такова трябва да се допусне. На Н. Ф. Т. и А. А. З. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесат държавна такса в размер на 570.51 лева първата и 1137.05 лева втората по сметка на ВКС и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадената от тях касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение