Определение № 50410 от 21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2600/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ТПК „Септември“ – Монтана срещу въззивно решение № 402 от 19.02.2019 г. и решение № 994 от 23.04.2020 г. по чл. 247 ГПК, постановени по в. гр. д. № 2788/2016 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С решение № 10500 от 30.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2788/2016 г. на Софийския апелативен съд, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивно решение № 402 от 19.02.2019 г. Срещу решение № 10500 от 30.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2788/2016 г. на Софийския апелативен съд, е постъпила касационна жалба от Д. Г. Д. от [населено място], с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност - касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение от 19.02.2019 г. Софийският апелативен съд е обезсилил решение от 24.01.2013 г. по гр. д. 62/2011 г. на Монтанския окръжен съд в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 174 от 01.09.1999 г., том Х, рег. № 5500, дело № 175/1999 г. на нотариус Б. П., над 1/4 ид. част от описаните в акта и решението 25 бр. сгради, построени в поземлен имот с идентификатор ***1 по КККР на [населено място], с площ от 18 149 кв.м. С решение № 994 от 23.04.2020 г. е отхвърлена молбата на касатора ТПК „Септември“ – Монтана за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение като е прието, че липсва несъответствие между формираната воля на съда да обезсили първоинстанционното решение в посочената по-горе част съгласно мотивите към решението и нейното външно изразяване в неговия диспозитив. С решението от 30.07.2021 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 19.02.2019 г., като въззивният съд е потвърдил решение от 24.01.2013 г. по гр. д. № 62/2011 г. на Монтанския окръжен съд в частта му, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 174/1999 г. за 1/4 ид. част от описаните в акта и решението 25 бр. сгради, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Въззивният съд е приел, че с решение № 137 от 02.06.2016 г., постановено по гр. д. № 349/2016 г. на ВКС, I г. о., е отменено решение № 1728 от 30.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1573/2015 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение от 24.01.2013 г., постановено по гр. д. № 62/2011 г. по описа на Монтанския окръжен съд, и е прекратено производството по делото по предявените искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС от ТПК „Септември“ – Монтана срещу Д. Г. Д., Л. Г. Л., В. Г. Д. /починал в хода на делото, с конституирани като страни негови наследници А. И. Д., Л. В. Г. и В. В. Р./, Т. С. Д., Е. В. Д. /наследник на починалия В. С. Д./ и държавата, за намиращите се в поземлен имот с идентификатор *** 25 броя сгради и делото е върнато за разглеждане на въззивния съд с дадени задължителни указания. С отмяната на въззивно решение № 1728 от 30.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1573/2015 г. на Софийския апелативен съд, образувано по въззивна жалба на Л. Г. Л. и Д. Г. Д., е възстановена висящността на производството по тази жалба. Изхождайки от съдържанието на жалбата, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано само в частта по отношение на предявената претенция по чл. 537, ал. 2 ГПК. С оглед задължителните указания на ВКС е прието, че при новото разглеждане въззивният съд следва да прецени допустимостта на предявените от първия касатор искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК относно собствеността върху 1/4 ид. част от 25 броя сгради, построени в процесното дворното място и с правна квалификация чл. 109 ЗС относно същите 25 броя сгради и предвид изводите относно допустимостта на тези искове, следва да бъде разгледана жалбата на Л. Г. Л. и Д. Г. Д., чиято висящност по отношение произнасянето на първоинстанционния съд по претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК е възстановена. С оглед дадените указания, въззиният съд е допуснал изготвянето на съдебно-техническа експертиза, от заключението на която е установил, че не съществува идентичност между сградите, предмет на делбата, приключила с решение от 29.01.2007 г. по гр. д. № 289/2006 г. по описа на Монтанския районен съд, и сградите, предмет на настоящото производство. Прието е, че производството по отношение на исковите претенции с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС относно горепосочените 25 броя сгради е допустимо, съобразенo с обстоятелство, за което съдът може да следи служебно – настоящото производство не е образувано по повторно заведени искове, по които за същия предмет и между същите страни има влязло в сила решение, с което спорният въпрос за собствеността да е решен със сила на пресъдено нещо. Тъй като с първоинстанционното решение е признато правото на собственост на ищеца до размера на 1/4 ид. част от процесните 25 броя сгради, и в тази му част решението не е обезсилено като недопустимо, нито е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно, въззивният съд е приел, че констативният нотариален акт, с който се легитимират като собственици на тези сгради ответниците, следва бъде отменен за над 3/4 ид.части от тях. С оглед на това, първоинстанционното решение в частта, с която е отменен този акт за над 1/4 ид. част от описаните в акта и решението 25 бр. сгради, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], съдът е счел за недопустимо и го е обезсилил, а с решението от 30.07.2021 г. е потвърдил същото в частта, с която е отменен нот. акт № 174/1999 г. за 1/4 ид. част от същите сгради. Последното решение е мотивирано с обстоятелството, че диспозитивът на основното решение не съответства на формираната воля на съда, изразена в неговите мотиви, а именно да потвърди първоинстанционното решение в посочената част. По отношение касационните жалби на ТПК „Септември“ – Монтана: Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че в основното решение от 19.02.2019 г. въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е въззивният съд да отмени частично първоинстанционното съдебно решение и да обоснове решението си с данни за собственост, които изцяло се различават от данните, отразени в обсъждания от съда и приет като писмено доказателство по делото нотариален акт; 2. Следва ли въззивният съд сам да поправи допуснатата от него очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си, когато същото се позовава на данни за приет като писмено доказателство по делото нотариален акт. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба срещу решението от 23.04.2020 г., с което е оставена без уважение молбата на ТПК „Септември“ – Монтана за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение, е формулиран следният въпрос: Следва ли съдът сам да поправи допусната от него очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си, когато то се позовава на данни за собственост, които изцяло се различават от данните, отразени в обсъждания от съда и приет като писмено доказателство по делото нотариален акт, и въз основа на това да се произнесе извън предмета на делото. Поддържа се, че въпросът е решен в отклонение с практика на ВКС, както и е от значение не само за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая поставените от ТПК „Септември“ – Монтана въпроси са твърде общо формулирани и не са доразвити по никакъв начин в изложението, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за проверка на неговата правилност и по-конкретно на направения от въззивния съд извод, че с констативен нот. акт № 174 от 01.09.1999 г. ответниците са признати за изключителни собственици на процесните 25 бр. сгради, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Няма основание за допускане на касационен контрол на решение № 994 от 23.04.2020 г., с което е отхвърлена молбата на касатора ТПК „Септември“ – Монтана за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. В изложението към втората касационна жалба ТПК „Септември“ – Монтана заявява касационни оплаквания, а не повдига въпроси с обуславящо значение за решението по чл. 247 ГПК. Не са и налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и липсват основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на това решение. По касационната жалба на Д. Г. Д.. Жалбата е насочена срещу решение № 10500 от 30.07.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, по в. гр. д. № 2788/2016 г. на Софийския апелативен съд, като въпреки дадените му указания касаторът не е формулирал правен въпрос, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното на касатора ТПК „Септември“ – Монтана следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 40 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,