Определение № 2578 от 14.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 298/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, [населено място] и на „Алпик енерджи“ СЕ, дружество учредено съгласно законите на Република Чехия, срещу решение № 497 от 01.10.2025 г. по т. д. № 671/2024 г. на Софийски апелативен съд. Касационният жалбоподател „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 241 от 14.02.2024 г. по т. д. № 1949/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която e обявена неплатежоспособността на „Гранд Енерджи дистрибюшън” ЕООД, определена е началната й дата - 31.12.2020 г. и е открито производството по несъстоятелност по отношение на дружеството. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че присъединените кредитори „Алпик енерджи“ СЕ и „Елпедисън пауър дженерейшън“ С.А. са носители на вземания по търговски сделки към „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД. Сочи, че доколкото се касае до вземания за неустойки, които са нищожни като накърняващи добрите нрави, е изключено посочените дружества да са титуляри на вземанията, от които извеждат легитимацията си в производството. В касационната жалба се поддържа, че съдът е нарушил чл. 3, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) във връзка с чл. 26 ЗЗД. Излага аргументи, че решаващият съд неправилно е счел, че горепосочената норма от правото на ЕС касае приложението на особени повелителни норми по смисъла на чл. 9 Регламент Рим I. Счита, че съдът не е съобразил, че чл. 3, пар. 3 Регламент Рим I визира обикновените императивни норми, докато чл. 9 от същия регламент се отнася до свръхимперативните норми, като в нарушение на принципа за примат на правото на ЕС и автономно тълкуване на правни понятия, свързани с това право, се е позовал на чл. 93, ал. 5 КМЧП. Касаторът счита, че осчетоводяването на една фактура има значение за данъчните задължения на търговеца, но не може да се обоснове заключение за наличие на вземания, както и за признаване на тяхната дължимост. В касационната жалба се излагат оплаквания, че въззивният акт не обективира преценка на всички събрани по делото доказателства и отговор на доводите и възраженията на страните. Касационният жалбоподател оспорва изводите на въззивния съд за неплатежоспособност на длъжника, тъй като е обоснован само с частично спиране на плащанията, а именно спрямо един кредитор. Твърди, че дружеството длъжник е обслужвало своите задължения след определената за начална дата на неплатежоспособността - 31.12.2020 г., както и че няма публични и частни държавни вземания. Изразява разбиране, че през 2020 г. дружеството временно не е могло да обслужва задълженията си, но е преодоляло тези затруднения. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД поставя следните въпроси: „1. Достатъчно ли е осчетоводяването на едно задължение от страна на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, за да се счита за конклудентно признание за дължимост на въпросната сума, респективно за признание за наличието на изискуеми задължения, обуславящи извод за неплатежоспособност?; 2. Достатъчно ли е по делото да се установи спиране на плащанията към един кредитор, за да се формира извод за трайни затруднения за изпълнение на задължения по търговски сделки по смисъла на чл. 608 ТЗ?; 3. Длъжен ли е съдът да изследва причината за спиране на плащанията към конкретен кредитор, преди да направи извод за наличието на трайни затруднения на търговеца, обуславящи неплатежоспособност на търговеца?; 4. От значение ли е за преценката за наличие на неплатежоспособност на дружеството наличието на задължения, които в хода на производството по делото са били погасени, респективно на вземания, които са събрани? В частност събирането на вземанията от „Енемона ютилитис“ АД, „Ремотекс М“ ООД и „Диджиталрисърч“ ЕООД в хода на делото следва ли да се преценява въпреки установената към по-ранен момент неплатежоспособност?; 5. Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупен анализ на доказателствата по делото, да даде собствена преценка на доказателствата и фактическите констатации и да обсъди всички възражения на страните?“ Твърди, че са налице основанията за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на решение № 254 от 22.08.2025 г. по т. д. № 1421/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 216 от 02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 166 от 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 210 от 01.02.2017 г. по т. д. № 2915/2015 г. на ВКС, I т. о.; по втори въпрос – на решение № 152 от 13.07.2018 г. по т. д. № 2205/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 348 от 19.02.2019 г. по т. д. № 1022/2018 г. на ВКС, II т. о.; по трети въпрос – на решение № 139 от 29.11.2019 г. по т. д. № 653/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 54 от 08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т. о.; по четвърти въпрос – на решение № 9 от 10.04.2019 г. по т. д. № 2099/2018 г. на ВКС, I т. о.; по пети въпрос – на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50057 от 12.06.2023 г. по т. д. № 961/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 212 от 01.02.2012. г по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 815 от 15.02.2010 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 178 от 24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о. и др. Първи въпрос касаторът поставя и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липса на формирана практика на ВКС. В изложението се поддържа, че е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. Ответникът по обсъдената касационна жалба „Алпик енерджи“ СЕ е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. - за неоснователност на касационната жалба. Молителят „Дила“ ЕООД и присъединеният кредитор „Елпедисън пауър дженерейшън“ С.А., дружество учредено съгласно законите на Гърция, не изразяват становище по жалбата. С касационната жалба на „Алпик Енерджи“ СЕ се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно определената начална дата на неплатежоспособност на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД – 31.12.2020 г. Касаторът твърди, че е налице вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд, тъй като съдът е достигнал до извод за наличие на неплатежоспособност на „Гранд Енерджи Дистрибюшън“ ЕООД през 2020 г. само въз основа на счетоводния баланс през тази година и съотношението между активи и пасиви на дружеството, въпреки че е изложил аргументи, че наличието на неплатежоспособност не може да се определи само въз основа на това съотношение, както и без да отчете, че след 2020 г. дружеството е реализирало приходи и е извършило плащания на значителна стойност към кредиторите си. Излага становище, че заключението за наличие на неплатежоспособност на длъжника не може да се базира само на данните за неплатеното задължение към „Дила“ ЕООД, тъй като се касае до парично задължение за сумата от 106 000 лв., представляващо 0,01 % от общата стойност на извършените през следващата 2021 г. плащания. Счита, че началната дата на неплатежоспособността следва да се свързва с момента, в който едновременно е настъпила изискуемостта на значително по размер задължение и невъзможността на длъжника да го погаси с наличните си средства, а в случая към 31.12.2020 г. длъжникът все още не е бил изпаднал в трайна невъзможност да изпълнява текущите си задължения, като към октомври-ноември 2021 г. дружеството преустановява фактическата и търговската си дейност. Твърди, че началната дата на неплатежоспособността на ответния търговец е 17.11.2021 г., тъй като на същата е настъпил падежът на задължението на длъжника към „Алпик енерджи“ СЕ за ликвидационна стойност по договора за покупко-продажба на електрическа енергия – за сумата от 128 000 000 лв. и от тази дата длъжникът изпада в трайна, обективна и доказана невъзможност да обслужва изискуемите си задължения. В касационната жалба са наведени доводи за извършен от въззивния съд неправилен анализ на счетоводните данни от 2020 г., както и за необсъждане на доказателствата по делото и доводите на въззивника касатор в настоящото производство „Алпик Енерджи“ СЕ. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване „Алпик енерджи“ СЕ обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните въпроси: „1. Следва ли преценката относно началната дата на неплатежоспособност да се основава единствено на простото съотношение между активите и пасивите на длъжника, без да се отчитат действителната ликвидност, плащанията от длъжника и възможността да изпълнява изискуемите си задължения?; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства ?; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните?“. Твърди, че по формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: по първи въпрос – с решение № 164 от 30.11.2016 г. по т. д. № 284/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 131 от 02.05.2018 г. по т. д. № 2297/2017 г. на ВКС, II т. о.; по втори въпрос – с решение № 60171 от 24.06.2021 г. по гр. д. № 3431/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 68 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4801/2019 г. на ВКС, II г. о.; по трети въпрос – с решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I г. о. Релевира доводи за очевидна неправилност на атакуваното решение в обжалваната част. Ответникът по касация „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба на „Алпик енерджи“ СЕ. Становище по жалбата не изразяват и подалият молбата по чл. 625 ГПК кредитор „Дила“ ЕООД и присъединеният кредитор „Елпедисън пауър дженерейшън“ С.А. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 613а, ал. 1 ТЗ и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното въззивно решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за откриване производство по несъстоятелност по отношение на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД поради неплатежоспособност с начална дата 31.12.2020 г., Софийски апелативен съд е споделил извода на Софийски градски съд, че молителят „Дила“ ЕООД е активно легитимиран по молбата по чл. 625, ал. 1 ТЗ, тъй като е носител на парично вземане към длъжника за главница и лихви по търговска сделка – договор за автомобилен превоз на стоки от 01.12.2017 г. Установил е, че длъжникът „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД е възложил на „Дила“ ЕООД извършването на превоз на стоки до обекти, посочени от него в направени устни или писмени заявки, срещу задължение за заплащане на превозно възнаграждение. В атакувани акт е прието, че заявките са били конкретизирани в два броя приемо-предавателни протокола, подписани от представители на товародателя и превозвача, като въз основа на протоколите са издадени два броя фактури, отразяващи задължение за заплащане на възнаграждение за възложения превоз. Съдът е изложил съображения, че съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза длъжникът е осчетоводил възникналите в негова тежест задължения към „Дила“ ЕООД за заплащане на възнаграждение за извършения превоз по двете фактури в общ размер от 200 000, 01 лв., като част от него – 94 000 лв. е изплатена от длъжника на превозвача. С оглед осчетоводяването на фактурите от длъжника и извършеното от негова страна частично плащане въззивният съд е счел, че е установено съгласието на страните по договора за извършване на превоз и за заплащане на насрещно възнаграждение на основанието и в размера, посочен във фактурите, както и че е налице признание, че превозвачът е извършил възложения превоз, в резултат на което е възникнало и задължението за заплащане на възнаграждение за този превоз. Във въззивния акт съдът се е произнесъл дали присъединените по реда на чл. 629, ал. 5 ГПК кредитори - „Алпик енерджи“ СЕ и „Елпедисън пауър дженерейшън“ С.А. имат качеството на кредитори по търговски сделки на ответното дружество. В решението е посочено, че кредиторът „Алпик Енерджи“ СЕ извежда вземанията си към длъжника от три договора: 1. рамков договор за покупко-продажба на електрическа енергия от 13.03.2014 г.; 2. рамков договор за използване на капацитети от 17.01.2019 г. и 3. рамков договор ISDA от 05.12.2018 г., като поддържа, че на 27.05.2021 г. страните са подписали и обвързващи условия, с цел преструктурирането на отношенията си по повод сключените договори от 13.03.2014 г. и 05.12.2018 г. По отношение на първия от рамковите договори е изтъкнато, че длъжникът не оспорва валидната си обвързаност по сделката с „Алпик енерджи“ СЕ, но оспорва твърденията за неизпълнение на задълженията по договора и сключените въз основа на него индивидуални такива за доставка на договорените количества електроенергия за периодите 01.07. - 31.07.2021 г., 01.08. - 31.08.2021 г. и 01.09.-30.09.2021 г., респ. възникналото в полза на присъединения кредитор потестативното право да прекрати договора, съответно всеки един от индивидуалните договори, сключени въз основа на рамковия и правото му да получи ликвидационна стойност по реда на чл. 18 от рамковия договор, както и валидността на последната клауза, определена от длъжника като неустоечна, с оглед противоречието й на добрите нрави и липсата на съгласие. Въззивният съд, след анализ на уговорките по рамковия договор от 2014 г. и преценка на ангажираните по делото доказателства, е счел, че е налице твърдяното неизпълнение на длъжника по този договор и сключените въз основа на него самостоятелни договори за доставка на конкретно уговорено количество електрическа енергия за посочения период, тъй като длъжникът, чиято е доказателствената тежест, не ангажира доказателства за изпълнение на задълженията си. Формирал е извод, че на основание чл. 17.4.3. от рамковия договор за кредитора като изправна страна се е породило правото да развали договора. По спорния въпрос относно приложимото право съдът е изтъкнал, че в чл. 24.1. страните са се споразумели приложимо в отношенията им по този договор да е швейцарското материално право. Решаващият състав е подчертал, че длъжникът не оспорва валидността на съглашението на страните относно приложимото право, но излага доводи, че при преценката за валидност на уговорката за неустойка по чл. 18 от договора приложение следва да намери българското право, а именно чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като се позовава на невъзможността да бъде дерогирано приложението на тези норми на основание чл. 3, пар. 3 Регламент Рим I поради липса на връзка на правоотношението с Швейцария. Като е съобразила установеното в чл. 9, пар. 1 и 3 вр. чл. 3, пар. 3 Регламент Рим I, както и в чл. 93, ал. 5 КМЧП, въззивната инстанция е счела, че конкретният казус не налага придаване действие на повелителната норма на българския закон относно нищожността, доколкото клаузата на чл. 18 от обвързващия страните договор няма съдържание да освободи изцяло или частично която и да е от страните по договора от отговорност, така че изпълнението на договора в частта му относно неустоечната клауза да е незаконосъобразно. В решението е подложена на тълкуване уговорката по чл. 18 от рамковия договор, при което е изведена волята на страните при прекратяване на договора всички задължения на страните по него да се заменят със задължение за ликвидационна стойност, която следва да се получи от изправната страна и включва: 1/ сума, получена в съответствие с чл. 14 от рамковия договор в резултат от прекратяването на всяка една отделна сделка и която купувачът следва да заплати за недоставената електрическа енергия по сделката, равняваща се на разликата в цената между най-високата цена, на която купувачът е или би могъл да закупи или по друг начин да се снабди от пазара с недоставеното количество електрическа енергия, като действа по разумен в търговско отношение начин, и договорената цена, като тази разлика се умножава по обема недоставена електрическа енергия и впоследствие се увеличава с всякакви нарастващи разходи за пренос и други основателни и документирани разходи; 2/ сума, на която се равняват доказаните разходи на изправната страна, направени основателно поради прекратяването на договора; 3/ суми, дължими между страните по рамковия договор или във връзка с него. В обжалваното решение е изразено становище, че само уговорката по чл. 18.2. от договора, която е за заплащане на сумата по т. 1, има белезите на неустоечно съглашение при разваляне на договора поради неизпълнението му една от страните по сделката, както по българското, така и по швейцарското материално право. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, обективиращи подробна преценка, че неустойката по чл. 18.2. не представлява неморално условие по смисъла на приложимия чл. 20 от Швейцарския кодекс на задълженията и е действителна. Независимо, че не е споделил доводите на длъжника, че възраженията му за нищожност на неустойката следва да се преценява при приложение на българския материален закон – ЗЗД, въззивният съд е мотивирал неоснователност на възраженията и съобразно чл. 26 ЗЗД. Като е съобразил задължителните указанията на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК относно критериите за действителност на неустойката и е анализирал конкретното неустоечно съглашение, въззивният съд е формирал извод, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите функции на неустойката- обезпечителната, обезщетителна и санкционна, поради което не накърнява добрите нрави. С оглед изложеното и като е съобразил установените по делото факти, въззивният съд е счел, че възникналото за кредитора „Алпик енерджи“ СЕ право да развали обсъждания рамков договор е надлежно упражнено и считано от 21.10.2021 г. договорът е развален, като за длъжника е възникнало парично задължение към „Алпик енерджи“ СЕ за заплащане на т. нар. ликвидационна стойност по договора. Като е съобразил горепосоченото задължение, както и установените по делото вземания на присъединения кредитор към длъжника по сключените в изпълнение на рамковия договор индивидуални договори, съдът е намерил, че дружеството със седалище в чужбина се явява кредитор по търговски сделки спрямо длъжника. Въззивният съд е направил и самостоятелен извод за възникване и съществуване на вземанията на „Алпик Енерджи“ СЕ към длъжника по другите два рамкови договори, от които се извеждат правата на кредитора. Досежно вземанията по рамков договор за използване на капацитети от 17.01.2019 г. е изтъкнато, че длъжникът не оспорва валидното възникване на договорно правоотношение между страните по този договор, предвиждащ предоставяне на длъжника на правото да използва притежавани от кредитора права върху преносен капацитет при определени междусистемни електропроводи, разпределен от даден оператор на електроенергийна система, за да осъществява пренос на електрическа енергия по начина, описан в индивидуален договор, който се сключва между страните, срещу насрещно задължение на „Гранд дистрибюшън енерджи“ ЕООД да заплаща цена на капацитета за периода на използване, изчислена по предвидения в договора ред. В решението е изтъкнато, че по делото са представени шест броя фактури, удостоверяващи задължение за заплащане на цена на извършена услуга по предоставяне за ползване на капацитети в общ размер от 52 989, 52 евро по отделни индивидуални договори, сключени в изпълнение на рамковия договор от 17.01.2019 г., които са осчетоводени от длъжника. Решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че осчетоводяване на фактурите следва да се приеме за конклудентно действие, което сочи на признание на задължението от страна на длъжника към кредитора му „Алпик енерджи“ СЕ, на отразеното основание в посочения размер. Съгласно въззивния акт между страните по делото липсва спор и относно сключването между длъжника и кредитора „Алпик енерджи“ СЕ на рамковия договор ISDA от 05.12.2018 г., по отношение на който е постигнато съгласие да е приложимо английското право. Въззивният съд е констатирал, че по делото са представени споразумения, обективиращи съгласие за компресиране на насрещните вземания по портфейли, като страните прекратяват изрично посочените в приложение № 1 сделки, както и че във връзка с прекратяването за всяка от тях възниква задължение да заплати определена сума на другата страна, дължими на месечни вноски до определен в съдържанието на споразуменията срок. Счел е, че за „Алпик енерджи“ СЕ се е породило правото да прекрати обсъждания рамков договор, считано от 27.10.2021 г., с оглед подадената на 04.10.2021 г. молба за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника, както и сключените въз основа на договора сделки, като това право е надлежно упражнено с изявление, достигнало до длъжника на 27.10.2021 г. Позовал се е наличната в рамковия договор клауза, че нарушение, обуславящо прекратяването на договора, е и допускане на състояние да се образува производство за обявяване в несъстоятелност. Съдът е отчел възникналите с оглед прекратяването на договорите и съгласието на страните по споразуменията за компресиране на портфейли задължения на длъжника, намерили отражение в счетоводството му, както и тези на кредитора „Алпик енерджи“ СЕ и е зачел ефекта на допустимото съобразно рамковия договор прихващане на задълженията на насрещните по сделките страни. В атакуваното решение е обобщено, че „Алпик енерджи“ СЕ се явява кредитор на ответния длъжник по обсъдените търговски сделки за сумата от общо 250 788 254, 90 лв., определена със заключението на техническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, които са станали изискуеми към 31.12.2021 г., макар длъжникът да е отразил счетоводно като краткосрочни парични задължения към посочения кредитор сумата от[ЕИК],17 лв. Въз основа на горното съдът е счел, че посоченият кредитор е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника. Доколкото липсват въззивни доводи по отношение на активната легитимация на присъединения кредитор „Елпедисън пауър дженерейшън“ С.А. въззивният съд само е изтъкнал, че от събраните по делото доказателства, включително съдебно-икономическа експертиза, се установява, че по сключен на 31.01.2021 г. договор в тежест на длъжника са възникнали задължения да заплати на присъединения кредитор суми в общ размер от 699 608, 96 евро, като към 31.12.2021 г. длъжникът е осчетоводил като краткосрочни парични задължения към посочения кредитор задължения в размер от 1 368 316, 20 лв. Като е приел, че молителят и присъединените кредитори, имат вземания по търговски сделки към ответника по чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, съдът е изследвал обективното икономическо състояние на длъжника, съобразявайки експертните констатации в заключенията на икономическите експертизи, приети в първоинстанционното и въззивното производство. С оглед доводите на въззивника ответник относно неточното установяване от първоинстанционния съд на това кои вземания на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД са несъбираеми и/или спорни, въззивният състав е счел за необходимо да извърши комплексна преценка на спорните компоненти на актива и корекционно преизчисление на коефициентите на ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника, при съобразяване на приетите във въззивното производство заключения на икономическата експертиза, вкл. при извършването на повторна преценка относно документална необоснованост на счетоводни записвания по баланса - актив/пасив или несъответствие с реално съществуващи вземания и задължения на длъжника или отразяването им с погрешна квалификация на краткосрочни/дългосрочни. В решението е изтъкнато, че в неоспорената си част изслушаните пред първоинстанционния съд основна и допълнителна икономически експертизи установяват, че за обследвания период 01.01.2015 г. - 31.12.2019 г., при съпоставяне на стойностите на краткотрайните активи на длъжника за всяка една от посочените финансови години със стойностите на краткосрочните му задължения, се установява първите да са в по-голям размер от вторите, поради което и стойността на показателя за обща ликвидност към края на всяка една от тези години е много над референтната такава от единица. Въз основа на преценка на събраните доказателства в атакуваното решение е направен извод за неплатежоспособност на длъжника с начална дата 31.12.2020 г., представляваща най-ранния момент на проявление на трайната обективна невъзможност на длъжника да погасява изискуемите си парични задължения към кредиторите по чл. 608, ал. 1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, определена с оглед цялостното му икономическо състояние и преустановяване изпълнението на изискуемите му парични задължения към кредиторите. Съобразено е съществуващото задължение на длъжника към „Дила“ ЕООД в края на финансовата 2020 г., както и данните за икономическото състояние на ответния търговец с източник заключенията на икономическата експертиза. Посочено е, че към 31.12.2020 г. коефициентите на обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, изчислена от експерта съобразно изготвените баланси от самото дружество, са отрицателни величини - 0,8043, 0,8029, 0,1415 и 0,0251, под нула е коефициентът за финансова автономност /0,1310/, а този на задлъжнялост е с отрицателна стойност /-7,6310/. Съдът е формирал извод, че през 2020 г. затрудненията на длъжника да изпълнява задълженията към съконтрахентите си по търговски сделки са станали трайни, като дружеството не е разполагало с никакви други реализируеми активи, вън от краткосрочните му вземания. Изводът за невъзможност на длъжника да погасява краткосрочните си задължения с краткотрайните си активи към края на финансовата 2020 г. съдът е счел за налагащ се на още по-голямо основание и при отчитане корективното тълкуване на счетоводните отразявания в баланса на дружеството на част от вземанията и задълженията му, извършено от първоинстанционния съд. В атакуваното решение е изтъкнато, че неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза, прието във въззивното производство, установява същите релевантни за производството факти - влошено финансово състояние на дружеството в периода 2020 г. - март 2024 г. /отново коефициентите на ликвидност са под референтните стойности/ и липса на данни дружеството да изпълнява задълженията си по търговски сделки към всички свои кредитори - факт, очевидно дължащ се не на субективния и съзнателен отказ на длъжника да изпълни само едно свое задължение, при това частично /към кредитора „Дила“ЕООД/, а на обективното му финансово състояние. Въззивният съд е счел, че обстоятелството, че изискуемостта на всички парични вземания на „Алпик енерджи“ СЕ към „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, произтичащи от прекратяване на обвързващите ги договори, е настъпила през 2021 г., както и значителната стойност на задълженията към посочения кредитор не могат да променят извода относно установения първоначален момент на несъстоятелността на длъжника, а сочат на трайност и необратимост на това състояние. По касационната жалба на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД: Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на длъжника. Първият въпрос, въведен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, не покрива общия селективен критерий, тъй като при формулирането му не се държи сметка за решаващите аргументи на въззивния съд. На първо място, изводът за съществуване на изискуеми задължения по търговски сделки на длъжника към първоначалния и присъединените кредитори е изграден не само въз основата на данните за осчетоводяването на задълженията от ответния търговец, а посоченото осчетоводяване е преценявано заедно със събраните по делото писмени доказателства, включително рамкови договори, двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, фактури и заключения на експертизи. В атакуваното решение осчетоводяването от страна на ответния търговец е отчетено както с оглед отразяване в счетоводството на фактури, обективиращи елементи от фактическия състав на конкретен договор /напр. по превозния договор с първоначалния кредитор, по рамковия договор за използване на капацитети/, така и с оглед осчетоводяването на задълженията към кредиторите, което съдът е преценил като действие по признание, изразено чрез конклудентни действия, че в тежест на длъжника е възникнало съответното задължение /напр. за заплащане на превозно възнаграждение, на цена за закупена електроенергия/, включващо в себе си и признание за осъществяване на дължимата престация от насрещната страна /напр. извършен превоз от превозвача „Дила“ ЕООД/. Съставът на въззивния съд се е придържал към практиката на ВКС за доказателственото значение на осчетоводяването на фактури и задължения към кредитори в аспекта на установяване сключването и съществените елементи на съответния договор, изпълнението на договора и признание на задълженията. В поредица от решения на ВКС, а именно решение № 166 от 26. 10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 23 от 7.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 30 от 8.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г. на ВКС, І т. о., решение № 20 от 25.03.2013 г. по т. д. № 206/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 47 от 8.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 45 от 28.03.2014 г. по т. д. № 1882/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 71 от 8.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., е изяснено, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба и по договор за изработка между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, съответно възложеното и възнаграждението, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване /последните четири цитирани решения на ВКС на РБ/. Освен това, според приетото в решение № 42 от 19.0 4.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 92 от 07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на ВКС, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска/неавтентична или е останала неподписана за „получател” от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договора за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. Въззивният акт кореспондира с утвърдената практика на ВКС, което изключва и въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следва да се изтъкне, че актовете на ВКС, на които касаторът се позовава при аргументиране на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са относими към спорните в конкретното производство въпроси, тъй като касаят доказване приемането от поръчващия на възложената и извършена работа по договор за изработка. Вторият и четвъртият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответстват на решаващите аргументи на въззивния съд, обусловили преценката му за неплатежоспособност на длъжника, поради което не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 2 от изложението не държи сметка за мотивите на въззивното решение. Заключението на съда за осъществяване на установеното в разпоредбата на чл. 608 ТЗ основание за откриване на производство по несъстоятелност е изведено не само от данните за неизпълнение на изискуемото задължение към кредитора „Дила“ ЕООД, но и от установеното по делото, че в периода 2020 г.- 2024 г. длъжникът не е притежавал достатъчно краткотрайни активи, с които да заплаща своите текущи и краткосрочни задължения. Посочено е, че последното е видно и от показателите за обща ликвидност, които са на стойност под референтната към края на всяка от посочените години. Не съответства на мотивите на съда и твърдението, включено във въпроса по т. 4 от изложението, че съдът не е съобразил погасяването на задължения на ответния търговец и събирането на вземания на същия към трети лица, настъпили в хода на производството. Въззивният съд е възприел заключенията на икономическата експертиза, приети във въззивното производство, и е взел предвид визираните обстоятелства. Счел е, обаче, че те не разколебават заключението за трайно влошено икономическо състояние на длъжника с оглед невъзможността му да погасява краткосрочните и текущите си задължения с краткотрайните си активи. Същевременно, по въпроса за критериите за преценка за състоянието неплатежоспособност като основание за откриване на производство по несъстоятелност е налице последователна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. В постановените решения по чл. 290 ГПК - решение № 32 от 17.06.2013 г. по т. д. № 685/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 25 от 21.03.2014 г. по т. д. № 4356/13 г. на ВКС, II т. о., решение № 71 от 30.04.2015 г. по т. д. № 4254/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 164 от 30.11.2016 г. по т. д. № 284/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 225 от 08.12.2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 179 от 30.10.2017 г. по т. д. № 1048/2017г. на ВКС, I т.о. и др. се приема, че при преценката за неплатежоспособност трябва да бъдат взети предвид всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на длъжника към датата на постановяване на съдебното решение, и да бъде извършен цялостен анализ на посочените от вещото лице коефициенти на ликвидност и автономност. С оглед установяване на състоянието на неплатежоспособност по чл. 608, ал. 1 ТЗ следва да се извърши анализ дали предприятието има достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/текущи задължения, на база реалната ликвидност от икономическа гледна точка на тези активи – възможността им да се преобразуват за кратък период от време в парични средства на цена, близка до справедливата пазарна стойност. По правило коефициентът на обща ликвидност се явява основен показател за състоянието на неплатежоспособност при действителна ликвидност на всички елементи от краткотрайните активи, участващи при формирането му. От значение е и реализируемостта на актива, неговата ликвидност. Поради това при възражение на молителя или обективно установимо от доказателствата наличие на данни за несъбираеми и/или спорни вземания, в съответствие с въведеното от чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ засилено служебно начало в производството по несъстоятелност и по аргумент от чл. 631 ТЗ, съдът дължи комплексна преценка на спорните компоненти на актива и корекционно преизчисление на коефициентите на ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника. Същата корекция е приложима и при установяване на документална необоснованост на счетоводни записвания по баланса - актив/пасив или несъответствие с реално съществуващи вземания и задължения или отразяването им с погрешна квалификация на краткосрочни/дългосрочни. Във въззивното решение съдът е съобразил именно възможността на длъжника да покрие краткосрочните/текущи задължения с краткотрайните си активи. Основал е изводите си досежно финансово-икономическото състояние на ответника на експертните заключения относно релевантните коефициенти на ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, включително във вариант на корекционното им преизчисление с оглед документалната необоснованост на счетоводните записвания по баланса поради несъответствие с реално съществуващите вземания и задължения на длъжника и погрешното квалифициране на част от вземанията като краткосрочни. Като е процедирал по посочения начин, решаващият състав на апелативния съд се е придържал към практиката на ВКС, което изключва въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, намерила израз в посочените решение № 139 от 29.11.2019 г. по т. д. № 653/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 54 от 08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т. о., която е в смисъл, че когато спирането на плащанията се дължи на съзнателни, волеви действия и/или бездействия на търговеца, а не на невъзможност да обслужва задълженията си, институтът на несъстоятелността е неприложим; спирането на плащанията е правнорелевантно за несъстоятелността, само ако е последица от трайната, обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си. Както е акцентирал решаващият състав на въззивния съд, по делото е установена невъзможност на търговеца поради липсата на краткотрайни активи да погасява изискуемите си задължения в изследвания период след 2020 г., съответно негово обективно състояние. Липсват и основани на фактическия и доказателствен материал констатации на съда за съзнателно бездействие на длъжника да изпълни конкретно задължение към някои от кредиторите си. Петият процесуален въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства. Този въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил практиката на ВКС по поставения въпрос - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, между които са цитираните от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК; съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е въведен процесуалният въпрос, че при формиране на извода на съда за неплатежоспособност са игнорирани данните, че: длъжникът може да извършва дейности по ЗЕ съобразно издадена от КЕВР лицензия; няма публични задължения; преобладаващите му задължения са към един кредитор – „Алпик енерджи“ СЕ; през периода 2021 г. – 2024 г. е погасил задълженията си към някои кредитори и все още обслужва някои свои задължения. Спецификата на основната дейност на длъжника – търговия с електроенергия при издадена му дългосрочна лицензия от КЕВР е съобразена от съда, като е отчетено значението й за структурата на активите на дружеството – преимуществен дял на краткосрочните вземания /73, 1 %/ и краткосрочните финансови активи /12, 9 %/ при изключително нисък процент на паричните средства /2, 8 %/ и материални запаси /0, 2 %/. В атакуваното решение е установено, че в края на 2020 г., за разлика от предходните изследвани периоди, дружеството вече не е притежавало достатъчно краткотрайни активи, с които да посрещна текущите си и краткосрочните си задължения, като това състояние продължава, вкл. и до момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Посочено е, че съгласно неоспореното допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза, прието във въззивното производство, във варианта на корекционно преизчисление на релевантните показатели в периода 2020 г. - 2024 г. дружеството действително извършва плащания към част от кредиторите си и събира част от вземанията си, но продължава да кумулира и задължения, като балансът между активите и пасивите му към 31.03.2024 г. формира коефициент на обща и бърза ликвидност от по 0,84, а на незабавна и бърза от по 0,00007. Касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на длъжника не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, нито е явно необосновано поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При аргументиране на очевидната неправилност на въззивното решение касаторът оспорва извода на въззивния съд, че една част от вземанията на присъединения кредитор „Алпик енерджи“ СЕ са с източник рамков договор, по отношение на който приложимо е швейцарското право, поради което действителността на неустоечната клауза от този договор следва да се преценява именно съобразно предвиденото в договора чуждо право. Излага, че в случая съдът не е съобразил, че се касае до правоотношение, което няма никаква връзка с Швейцария, поради което на основание чл. 3, пар. 3 Регламент Рим I приложение следва да намерят императивните правни норми от правопорядъка на държавата, който при липса на избор на приложимо право би уредил правоотношението, тоест българското право и в частност императивните норми на чл. 26 ЗЗД относно нищожността на сделките. Твърди се, че въззивният съд не е направил нужното разграничение на императивните материалноправни норми от правопорядъка на държавата, чието приложение визира разпоредбата на чл. 3, пар. 3 от Регламент Рим I, и особените повелителни норми по смисъла на чл. 9 от регламента. Касае се до доводи за неточно тълкуване и прилагане на закона и неправилно издирване от съда на приложимото право, които както бе посочено са извън обхвата на очевидната неправилност. Само за пълнота на изложението, следва да бъде изтъкнато, че в атакуваното решение е извършена и подробна преценка дали оспорената неустоечна клауза накърнява добрите нрави, като са приложени изяснените в задължителната практика на ВКС критерии. При аргументирането на явната необоснованост на въззивния акт касаторът се позовава на допуснати нарушения на процесуалните правила – необсъждане на събрани по делото /включително във въззивното производство/ доказателства, релевантни за наличието на състояние на неплатежоспособност на длъжника. Посочените доводи предполагат проверка на фактическия и доказателствен материал по делото, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност. По касационната жалба на „Алпик енерджи“ СЕ: Първият поставен от касатора „Алпик енерджи“ СЕ въпрос относно определянето на началната дата на неплатежоспособността се явява обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, поради което съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос ВКС се е произнесъл в редица решения по чл. 290 ГПК - решение № 33 от 07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 115 от 25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 90 от 20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 44 от 04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 202 от 10.01.2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. на ВКС, II т. о. и др. В тях е застъпено становището, че началната дата на неплатежоспособността се определя въз основа преценката на цялостното икономическо състояние на предприятието - длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява началният момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни/ текущи задължения с краткотрайните /текущи/ активи, като спирането на плащанията към отделен кредитор, съответно датата на последното извършено плащане към кредитор/и сами по себе си, без изследване на причините за тях, не са достатъчна база за определяне на икономическото състояние на длъжника. Това е пряко изводимо и от разпоредбата на чл. 608, ал. 3 от ТЗ, предвиждаща, че неплатежоспособността може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло само вземанията на отделни кредитори. Влошаването на икономическото състояние на търговеца, имащо траен характер, може да настъпи плавно или рязко. Последната хипотеза намира проявление и в случаите, когато в един и същ момент се падежират значима част от дългосрочните дотогава задължения на длъжника /вкл. когато са само към един кредитор/, които се трансформират в краткосрочни, но само ако това води до обективна невъзможност предприятието да поеме своите краткосрочни задължения с наличните краткотрайни активи, която се установява чрез визираните по-горе икономически показатели, а не следва от простия факт на спиране на плащането, респ. на извършване на плащане /вкл. последно в темпорално отношение плащане/ към конкретен кредитор, независимо, че в някои случаи началната дата на неплатежоспособност може фактически да съвпадне с очертаните моменти. В настоящия случай, както вече бе обсъдено, въззивният съд е отчел не само данните за неизпълнение на задълженията на ответния търговец към кредитора „Дила“ ЕООД, но и цялостното икономическо състояние на предприятието-длъжник към 31.12.2020 г., посредством анализа на коефициентите на ликвидност, финансова автономност/задлъжнялост, за да формира изводите си досежно началната дата на неплатежоспособността, като е обвързал заключението си за последната с трайното проявление на неспособността на длъжника да погасява изискуемите си задължения. Съобразени са данните за извършени от длъжника плащания за погасяване на задълженията му към кредитори през 2021 г. и 2022 г., но и установената липса на промяна в способността му да погасява изискуемите си задължения, намерила израз в анализираните релевантни коефициенти. С оглед изложеното въззивният съд се е придържал изцяло към практиката на ВКС по поставения значим за изхода на спора материалноправен въпрос по т. 1 от изложението, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Преценката на конкретните данни от заключенията на съдебно-икономическата експертиза в тази връзка е дейност на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не се установява наличието на въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по свързаните втори и трети релевантни процесуални въпроси на касационния жалбоподател „Алпик енерджи“ СЕ относно правомощията на въззивната инстанция и задълженията й за излагане на мотиви, в които да се обективира обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствата по делото. Въпросите са въведени във връзка с твърдян отказ на съда да съобрази доводите на въззивника настоящ касатор за извършени от длъжника плащания към негови кредитори на значителна стойност през 2021 г. и 2022 г. и за настъпила изискуемост на вземанията на „Алпик енерджи“ СЕ към ответния търговец /също на значителна стойност/ през 2021 г. Визираните обстоятелства са били предмет на обсъждане и анализ от съда и това вече бе посочено по повод първото питане на касатора. В атакуваното решение мотивирано е отхвърлена тезата на въззивника касатор в настоящото производство „Алпик енерджи“ СЕ за определяне на началната дата на неплатежоспособността само поради спирането на плащанията към един кредитор /първоначалния кредитор „Дила“ ЕООД/, като е направено позоваване на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си задължения по търговски сделки, намерила израз и в изследваните релевантни за финансово-икономическото му състояние показатели. Касаторът „Алпик енерджи“ СЕ не е обосновал и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото аргументите му за очевидна неправилност на въззивния акт в частта досежно определяне на началната дата на неплатежоспособност на длъжника отново се свеждат до доводи за несъобразяване на извършените от длъжника плащания пред 2021 г. и 2022 г. и на размера на задължението към „Дила“ ЕООД с настъпил през 2020 г. падеж, по които бяха изложени съображения. С оглед горното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по жалбата на „Алпик енерджи“ СЕ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия