Определение № 4130 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 891/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. С., чрез процесуалния си представител адвокат Ю. А., срещу решение №644/28.112023г. по в.гр.д.№943/2023г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 480 от 11.07.2023г., постановено по гражданско дело № 1919/2021 г. на Районен съд – гр.Благоевград, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Д. З. Б., ЕГН [ЕГН] и И. С. С., ЕГН [ЕГН] на следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], а именно:

-СГРАДА с идентификатор */ */ по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г на изпълнителния директор на АК, с адрес на сградата -гр.Б., [улица], със застроена площ от 31 кв.м. /тридесет и един/ квадратни метра, с брой етажи-2/два/, с брой самостоятелни обекти в сградата - няма данни, с предназначение-административна, делова сграда, видно от приложеното копие на Скица на сграда № 15- 319748/25.03.2022г, издадена от СГКК [населено място], но с реално предназначение – лятна кухня;

• СГРАДА с идентификатор */ */ по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г на изпълнителния директор на АК, с адрес на сградата -гр.Б., [улица], със застроена площ от 14 кв.м. /четиринадесет/ квадратни метра, с брой етажи-2 /два/, с брой самостоятелни обекти в сградата - няма данни, с предназначение- гараж видно от приложеното копие на Скица на поземлен имот № 15-673534/27.07.2020г, издадена от СГКК [населено място], но с реално предназначение- ГАРАЖ, които обекти са изграден и се намират в поземлен имот с идентификатор */ */ по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18- 32/10.05.2006г на изпълнителния директор на АК, с адрес на поземления имот -гр.Б., [улица], с площ за имота 543 кв.м. / петстотин четиридесет и три /квадратни метра, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, и с начин на трайно ползване-ниско застрояване/до 10 м/, видно от приложеното копие на Скица на поземлен имот № 15-673522/27.07.2020г., издадена от СГКК [населено място], при КВОТИ по 1/2 /една втора/ идеална част за всеки един от двамата съделители.

В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли да бъде отменено и да бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за делба бъде отхвърлен със законните последици.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани два въпроса, които според касатора са обуславящ за изхода на делото.Не е посочено на какво основание следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение като в титулната част на изложението е посочена формално разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Наведен е общ довод за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба Д. Б., е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване на въззивното решение да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това.Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК и е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че не се установява да е налице сочената във въззивната жалба абсолютна симулация на сделката от 24.02.2004г.Няма нито обратно писмо, нито начало на писмено доказателство, от които да може да се направи извод за привидност на договора за покупко-продажба. Обратното писмо е документ, съставен от страна по сделката, който е пълно доказателство за симулативността на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята на страната правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят.Законът не поставя изискване за времето на съставяне на документа, разкриващ симулацията /преди, по време или след сключване на симулативната сделка/, нито за това документът да е подписан от двете страни.Началото на писмено доказателство пък е документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна.В процесния случай се сочи от жалбоподателя, че за начало на писмено доказателство следва да бъдат счетени документите от Община Благоевград, свързани с приключилата процедура по ЗУПГМЖСВ, намиращи се на листи 159-176 от първоинстанционното дело, и изречението в нотариалния акт от 19.03.2004 г., че „покупко-продажбата се извършва по реда и условията на ЗУЖВГМЖСВ“. Въззивният съд е намерил този довод за неоснователен.Фактът, че бившата съпруга на въззивника е била компенсирана с пари по реда на специалния закон, не е относимо към спора между страните.Изискването за включването на въпросния текст в съдържанието на нотариалния акт следва изрично от § 16, ал. 1 от ПЗР на ППЗУПГМЖСВ.В споменатия документ от 19.03.2004 г., абзац последен, преди подписите, надлежно е отразено, че това е „действителната воля на страните“.Няма изявление на нито една от страните по сделката, от което да се приеме, че те не желаят продажбата да породи присъщите й правни последици.Следва да се подчертае обстоятелството, че сумата по сделката е фиксирана на 4 201 лева, а по ЗУПГМЖСВ са получени 1668.27лв., т.е. по малко от половината, което говори, че договорът не е изцяло „по реда и условията на ЗУЖВГМЖСВ“ и не може да се приеме, че е бил сключен единствено с цел бившата съпруга да получи компенсация от държавата, чрез общината, за жилищно-спестовния й влог.Освен това, в нотариалния акт от 24.02.2004 г. изрично е вписано признанието на С. и Я. С., че са получили напълно и в брой продажната цена.Доказателства за обратното не са събрани.Нищо в изявленията на страните по сделката не води до предположение за твърдяната абсолютна симулация.Такава не се установява и от събраните гласни доказателства, ако се приеме, че последните са допустими.Свидетелят Б. Д. не знае нищо по въпроса, а свидетелката С. С. единствено преразказва споделеното от бащата на въззивника, че „в допълнителната сграда са ползвали лихвоточките на Д.“, което, взето само по себе си, по никакъв начин не доказва привидността на продажбата.Налице са и косвени доказателства, които подкрепят тезата за действителност на сделката.В бракоразводното решение /листи 5-6 от първоинстанционното дело/ изрично пише, че ползването на процесните 2 сгради, придобити по време на брака, се предоставя на И..Ако бившите съпрузи са считали, че те не се включват в тяхната имуществена общност, е нямало да се споразумяват за ползването им.В исковата молба по гражданско дело № 434 от 2005г./листи 546-547 от първоинстанционното дело/ също се съдържат признания, че сделката, изповядана с нотариалния акт от 24.02.2004 г., поправен с нотариалния акт от 19.03.2004 г., е действителна и прехвърлените тогава имоти са станали съпружеска имуществена общност на И. и Д..Оборването на законовата презумпция за съвместен принос също е неуспешно. Към момента на сделката - началото на 2004 г. - съпрузите са живяли заедно и са имали общо домакинство /на втория етаж в голямата сграда/, което се изтъква и в самата въззивна жалба /на стр. 4 от нея/.Тогава е действал СК от 1985 г., който в чл. 19, ал. 2 прокламира, че съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството. Не се твърди и не се установява през 2004 г. Д. да не се е грижила за детето и да не е работила в домакинството.Видно и от показанията на свидетелите, заминаването й за Италия е станало чак през следващата година.Необитаването на делените в настоящото съдебно производство 2 сгради от Б. и плащането на данъците за тях само от И. също са обстоятелства, които са ирелевантни.Лятната кухня и гаражът са съсобствени при равни квоти, в резултат на прекратената съпружеска имуществена общност, поради което иска за тяхната делба се явява основателен.

С нормата на чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК се ограничава достъпът до касационно обжалване.Преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.

Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.В случая и тримата касатора не са обосновали специалното основание по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК .Такова основание за допускане на касационно обжалване е налице когато изводите на въззивния съд са в противоречие с в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съотв. когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране.В случая жалбоподателите бланкетно са се позовали на тези основания и не са развили доводи за наличието на специфичните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали са налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При прочита на мотивите към въззивното решение не се установява същото да е очевидно неправилно поради нарушаване на основни принципи на гражданския процес, явна необоснованост или нарушаване правилата на формалната логика.

С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящото производство разноски, а именно сумата 1200 лв. за адвокатско възнаграждение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение