Определение № 138 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 159/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 3990 от 06.07.2020г. по гр.д. №11938/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №119271 от 20.05.2019г. по гр.д. № 29416/2018г. на Софийски районен съд, 88 състав, за отхвърляне на предявения от ищците В. П. Д., Д. П. Д., Е. А. Д. и П. Д. Д. против ответниците В. С. В.-П. и М. С. В. положителен установителен иск за собственост относно поземлен имот с идентификатор *** с площ от 543 кв.м. с адрес: [населено място], [улица] и построената в него едноетажна къща с площ 76 кв.м. с идентификатор ****. Касационната жалба е подадена от ищците В. П. Д., Д. П. Д., Е. А. Д. и П. Д. Д., чрез пълномощника им адвокат Д. М.. Поддържа се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие със съдопроизводствените правила и материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/действия по подобряване на недвижим имот, извършени от лице упражняващо фактическа власт, представляват ли демонстриране на намерението да се свои имота, съответно превръщане на държането му във владение; 2/след като през периода на владение между страните не са били налице отношения на съсобственост, произтичаща от наследяване, важи ли презумцията на чл. 69 ЗС, съответно предполага ли се, че този който упражнява фактическа власт върху имота го държи за себе си, а не за другиго; 3/наличието на спорове, без обаче владелецът да е бил отстранен от имота, правят ли владението неспокойно, съответно води ли това до опорочаване на владението. Касаторът счита, че въпросите са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по Решение № 973 от 21.12.2009г. по гр.д. № 4321/2008г. на ВКС, I г.о., Решение № 114 от 20.06.2016г. по гр.д. № 760/2016г. на ВКС, I г.о. и Решение № 304 от 04.05.1995г. по гр.д. № 75/1995г. на ВКС, I г.о. Ответниците по касационната жалба В. С. В.-П. и М. С. В., не изразяват становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството по делото установителен иск за собственост, основан на придобивна давност. Предмет на спора е поземлен имот в [населено място], на [улица] с построената в него едноетажна къща. Ищците твърдят, че поземленият имот е купен през 1963г. от сестрите В. С. Д. и М. С. Я. /първата от тях е наследодател на ищеца П. Д., а ответниците са част от наследниците на втората от тях/; по-късно сестрите са построили и жилищната сграда в имота. Ищците сочат, че живеят в имота от месец март 2000г. като в периода 2000г.- 2007г. са съжителствали с бащата на ответниците С. В.. Твърдят, че през целия период само те са владели имота, като С. В. не е имал претенции за правото на собственост, но след неговата смърт през 2015г. са започнали спорове за собствеността от страна на неговите наследници - ответниците, Ответниците признават, че ищците осъществяват фактическа власт в посочения период, но като държатели; оспорват твърдението, че поземленият имот е придобит от сестрите В. С. Д. и М. С. А.; поддържат, че собственик е била само М. С. А. и съпруга ѝ Н. А., които са живели там до смъртта си; ищците са допуснати в имота от наследниците на М. и Н. А. - С. В. и Ц. М. да го ползват безвъзмездно, Установено е от данните по делото, че В. С. Д. и М. С. А. са сестри. Ищецът П. Д. Д. е син на В. С. Д., а С. Н. В. /баща и наследодател на ответниците В. С. В.-П. и М. С. В./ и Ц. Н. М. /разпитана като свидетел в първоинстанционното производство/ са син и дъщеря на М. С. А.. За спорния имот не съществува писмен документ, удостоверяващ правото на собственост. Ответниците и Ц. М. са инициирали през 2017г. нотариално производство за издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за признаване на правото на собственост по давностно владение и наследство върху имота, но по неизвестни причини то не е приключило. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено отхвърлянето на предявения установителен иск за собственост, основано на придобивна давност, въззивният съд е приел на първо място, че не са събрани писмени доказателства, че сестрите В. С. Д. и М. С. А. са придобили заедно процесния поземлен имот и с общи средства са построили къщата в него; въпреки това, съдът е приел, че такава съсобственост е била налице. Взел е предвид, че ответниците не са ангажирали никакви писмени доказателства, че тяхната наследодателка М. А. е била изключителен собственик на поземления имот и къщата, а и в производството за издаване на констативен нотариален акт /л.77 от делото/ са се позовали на придобиване на имота по „давностно владение и наследство“, което означава, че са имали съзнание, че част от имота не е принадлежал на наследодателката. По-нататък съдът е намерил за установено от събраните гласни доказателства, че от 2000г. и до завеждане на делото ищците живеят в процесния имот, а за периода 2000г. - 2007г. с тях в имота е живял и бащата на ответниците С. В., който през 2007г. се е изнесъл. Ищците са плащали сметки и консумативи за имота. С оглед на това въззивният съд е приел, че ищците са упражнявали фактическата власт върху имота, но не е доказано тяхното намерение за своене, поради което тази фактическа власт не е владение на целия имот. В периода когато в имота е живял и другия съсобственик С. В. ищците не са извършили действия, с които да отблъснат владението му, т.е. осъществявано е съвладение. След напускане на имота от страна на С. В. до неговата смърт на 14.02.2015 г. също няма данни за извършени действия по отблъскване на съсобствениците С. В. и Ц. Н. М.. Заплащането на сумите за комунални услуги за имота, както и извършените ремонти не представляват такива действия, а са свързани с ползването на имота. Освен това, свидетелските показания /св. Б./ сочат, че между ищците и С. В. е имало уговорка те да му платят имота - да изкупят къщата. Тези показания са потвърдени и от пълномощника на ищците в съдебно заседание на 19.02.2019г. Той е заявил, че през 2002г. ищците са предложили на С. В. да закупят къщата, за което последният се е съгласил; през 2003г. ищците му дали сумата от 5000лв. и други дребни суми до 2007г., когато В. се е изнесъл от имота. Наличието на уговорка за продажба на имота показва липсата на съзнание у ищците, че владеят имота за себе си. Въз основа на тези доказателства съдът е приел е, че не е установено никой от съсобствениците /включително ищците/ да е установил фактическа власт на основание, презюмиращо владение. Според свидетелските показания С. В. е бил съгласен ищците да живеят в къщата. Това съгласие и намерението му да се разпореди с имота, сочат, че той поначало е имал намерение за своене. А ищците не са доказали, че са отблъснали неговото владение и в тяхна полза е започнал да тече придобивен давностен срок. Дори да се приеме, че в периода от 2007- 2014г. ищците са упражнявали владение върху целия имот /след 2014г. са започнали спорове за собствеността/, то не би било основание за уважаване на иска, тъй като не е изтекъл 10-годишния срок по чл.79 ЗС. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК настоящият състав счита, че такива липсват. Първият правен въпрос се отнася до действията по подобряване и на недвижим имот и отношението им към демонстрирането на намерението за своене на имот, респ. превръщането на държането във владение. Изводите на съда съответстват на практиката на Върховния касационен съд. Приема се, че когато имотът е съсобствен не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да го поддържа и ремонтира, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене; необходимо е намерението за своене да бъде противопоставено на другия съсобственик по категоричен начин чрез действия, които отричат неговите права върху съсобствената вещ. Действията по заплащане на данъци за имота и разходи за неговото ползване могат да съставляват проявна форма на обективиране на намерение за своене, но само при съвкупна преценка с други доказателства в същата насока - Решение № 108 от 30.12.2020г. по гр.д. № 4611/2019г. на ІІ г.о. В случая такива доказателства не са налице. /А и според удостоверението на л.80 от първоинстанционното дело данъчно имотът е бил деклариран от наследниците на М. А., а не от ищците/. Предвид изложеното касационно обжалване по посочения въпрос не следва да се допуска. Вторият правен въпрос е: след като между страните не са били налице отношения на съсобственост произтичаща от наследяване, важи ли презумцията на чл.69 ЗС, съответно предполага ли се, че този който упражнява фактическа власт върху имота го държи за себе си, а не за другиго. Въпросът не кореспондира с твърденията на ищците и с приетото от съда. В исковата молба ищците сочат, че имотът е придобит първоначално от сестрите М. и В. Д., а ищецът П. и ответниците са част от техните наследници. От друга страна, решаващият съд е приел, че върху имота е налице съсобственост по наследство между наследниците на двете сестри и въз основа на това е изградил изводите си, че за придобиване по давност е необходимо владеещият съсобственик да преобърне държането на чуждите идеални части във владение като демонстрира ясно и несъмнено пред останалите намерението си за своене. Според разясненията в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, на които съдът се е позовал, презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима, ако фактическата власт е започнала на основание, което изначало изключва правата на останалите съсобственици; в останалите хипотези /каквато е и настоящата/ когато съсобственикът владее своята част, но държи частите на останалите, то презумпцията се счита за оборена и е необходимо държането с едностранни действия да се превърне във владение, за да започне течението на придобивната давност. Изводите на съда, че е налице именно тази втора хипотеза са подробно мотивирани с установеното от свидетелските показания и от признанията на ищците чрез пълномощника им /че ищците са допуснати в имота със съгласието на наследодателя на ответниците и че са предприели действия по изплащане на неговата част от имота/. Соченото от касаторите Решение № 114 от 20.06.2016г. по гр.д. № 760/2016г. на ВКС, I г.о. не разглежда хипотеза, близка с настоящата. То е постановено по правния въпрос дали строителството на имот със собствени средства върху чужда земя, последвано от непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота за повече от 10 години, извършване на довършителни работи и подобрения в него, представляват действия по открито и явно владение на имота. Прието е по делото, че претендиращият придобиване по давност съсобственик е установил владение върху имота още преди откриване на наследството въз основа на предварителен договор. В настоящия случай съдът е приел, че не е установено основание за фактическата власт на ищците, което да изключва владението на ответниците, а че е било налице съвладение, при което презумпцията на чл.69 ЗС се счита оборена. Горните различия обуславят липса на противоречие с посочената практика. Третият поставен въпрос е свързан с наличието на спорове за имота, които не са довели до отстраняване на владелеца от имота и тяхното отражение върху характеристиката на владението като спокойно или неспокойно. Според правната теория владението е спокойно когато не е установено или поддържано с насилие. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия, но тези действия винаги следва да сочат на противопоставяне от страна на невладеещия собственик на поведението на владеещия несобственик. Приема се в практиката, че предявяването на извънсъдебни претенции, подаването на жалби не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност - Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на І г.о., Решение № 376 от 12.03.2013г. по гр.д. № 260/2012г. на І г.о. В соченото от касаторите Решение № 304 от 04.05.1995г. по гр.д. №75/1995г. на ВКС, I г.о. се приема, че владението не става неспокойно заради това, че около него съществуват кавги, щом не са упражнени насилствени действия. Обжалваният акт не е в противоречие с горепосочената практика. Съдът е приел, че фактическият състав на придобивната давност не е осъществен, не защото владението е било неспокойно, смущавано от започнали след 2014г. спорове, а защото изобщо не е била доказана фактическа власт на ищците на основание, презюмиращо владение в тяхна полза. Ищците са живеели в имота със съгласието на съсобствениците - наследници на М. А. и с намерението да го закупят. На основание изложеното следва да бъде отказано допускането на касационно обжалване. Разноски от ответниците не са направени. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.