Определение № 4101 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 482/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д., срещу въззивното решение № 523/22.10.2025 г. на Окръжен съд – Благоевград по в. гр. д. № 216/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на С. Н. К. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повдигнати му обвинения в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, във връзка с чл. 21, ал. 1 и чл.25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и във вр. с чл.54 и чл.36 НК, по което е оправдан с присъда № 16/08.07.2020 г. по ВНОХД № 1532/2018 г. на АС – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на процесуалния закон довело и до неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Насрещната страна С. Н. К. не депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Окръжен съд – Благоевград потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Петрич, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Н. К. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повдигнати му обвинения в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, във връзка с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, във връзка с чл. 21, ал. 1 и чл.25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и във вр. с чл.54 и чл.36 НК, по което е оправдан с присъда № 16/08.07.2020 г. по ВНОХД № 1532/2018 г. на АС – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 06.06.2014 г. С. К. би привлечен като обвиняем за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК и вр. чл.20, ал.2, чл.21, ал.1 от ЗДвП и чл.25, ал.1 и ал.2 от ЗДвП за това, че при независимо съпричиняване с П. Д. Г. причинил смъртта на М. А. К.. Съдът установил, че производството по досъдебното производство водено срещу ищеца влязло в съдебна фаза през 2015 г., като било образувано НОХД №110/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград. Посочил, че след проведени 13 съдебни заседания същото приключило с присъда №6366/08.12.2016 г., с която С. К. бил признат за виновен за това, че на 25.11.2012 г. около 14,30 часа при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение по пътищата и при независимо съизвършителство с подсъдимия П. Д. Г. причинил смъртта на М. А. К.. На същия било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, отложено с изпитателен срок от 3 години и бил лишен от право да управлява автомобил за срок от 4 години от влизане в сила на присъдата. Ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение за нарушаване правилата за движение по пътищата по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП – да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, при възникнала опасност за движението. Присъдата била обжалвана и било образувано ВНОХД №1495/2017 г. на Апелативен съд – София. С постановеното по същото решение от 18.04.2018г. присъдата на първостепенния съд била потвърдена. По подадените срещу решението жалби било образувано КНД №900/2018 г. на ВКС, като с постановеното по него решение от 13.11.2018 г. въззивното решение на Апелативен съд – София било отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. След връщане на производството на въззивна инстанция било образувано ВНОХД 1532/2018 г. по описа на Апелативен съд – София. Въззивният съд установил, че след проведени 11 открити съдебни заседания, с постановената на 08.07.2020 г. присъда ищецът С. К. бил признат за невиновен и оправдан на основание чл.304 НК по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК. Посочил още, че с решение №98/27.06.2022 г. на касационната инстанция въззивната присъда била потвърдена. Съдът кредитирал показанията на свидетеля С. К., от които приел за установено, че воденото срещу ищеца наказателно производство станало достояние на много хора, включително на роднини, приятели, познати, съседи и се отразило отрицателно на неговата личност. С. К. станал затворен, изолирал се, не искал да се вижда с хора, за да не бъде осъждан от общественото мнение и се отдалечил от социалния си кръг. Според свидетеля ищецът се разделил и с приятелката си, а необходимостта от личното му явяване по делото го лишила от възможността да упражнява професията си. Свидетелят посочил, че по време на наказателното производство ищецът не можел да се задържи продължително време на едно и също работно място. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Приел, че наказателното преследване срещу ищеца К. продължило значителен период от време, по-дълго от обичайното за едно наказателно преследване и се отразило негативно върху неговата личност. За целия период на неговата висящност ищецът търпял негативни изживявания, морални и психически неудобсва – стрес, страх от неизвестността на изхода на делото; безпокойство и притеснения по време участията му в съдебни заседания, както и негативни емоции от разгласяването на пътно транспортното произшествие в населеното място, в което живеел. При определяне размера на следващото се на пострадалото лице обезщетение, съдът съобразил и настъпилата в живота на ищеца промяна свързана с невъзможността му да се задържи продължително време на едно работно място, предвид необходимостта от личното му явяване в множеството съдебни заседания пред различни съдебни инстанции в продължение на седем години. С оглед на тези конкретно установени обстоятелства, въззивният съд направил извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу К. наказателно производство е в размер на 10 000 лв., като намерил предявения иск за основателен до посочения размер. Присъдил и законната лихва върху главницата за периода от 27.06.2022 г. до окончателното ѝ плащане. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следния правен въпрос: За определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.53 от ЗЗД. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. 11 от ППВС №4/23.12.1968г., както и в трайно установената практика на ВКС в решение №12/02.02.2021 г. по гр.д. №1936/2020 г. на ІV г.о.; решение №113/12.11.2020 г. по гр.д. №90/2020 г. на ІІІ г.о.; решение №135/28.10.2020 г. по гр.д. №4581/2019 г. на ІІІ г.о.; решение №204/26.10.2020 г. по гр.д. №4605/2019 г. на ІV г.о.; решение №264/29.11.2019 г. по гр.д. №1185/2019 г. на ІV г.о.; решение №61/27.03.2018 г. по гр.д. №3291/2017 г. на ІV г.о.; решение №25/13.03.2018 г. по гр.д. №2167/2017 г. на ІІІ г.о. Въпросът е свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, включен е в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Доколкото касационната инстанция е ограничена от конкретните касационни доводи, поставеният въпрос следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В конкретния случай, касаторът Прокуратурата на Република България е навел довод, че при постановяване на решението въззивният съд не взел предвид всички обективно съществуващи обстоятелства, а други недооценил, в резултат на което е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в изключително завишен размер. Навел твърдения, че при преценка продължителността на производството съдът не съобразил, че същото се развило на три съдебни инстанции и се характеризирало с фактическа и правна сложност; подценил обстоятелството, че по време на наказателното производство спрямо ищеца не била взета мярка за неотклонение и не му били налагани други ограничения от страна на прокуратурата, а определеният размер на обезщетението не съответствал на икономическите условия и стандарта на живот в страната, и на принципа на справедливостта. При постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатите му обвинения, по които бил оправдан, въззивният съд обсъдил интензивността на претърпените вреди свързани с продължителността на воденото спрямо него наказателно производство, преминаването му през три инстанции, постановената осъдителна присъда на две инстанции, както и отражението на производството в неговия личен живот и трудова заетост. Съдът съобразил характера и интензитета на причиненото му увреждане, претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството, предвид личността на пострадалия и липсата на предходни осъждания. Действително, в обжалваното решение въззивният съд не посочил изрично каква е била икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, но този пропуск не се е отразил на крайния му извод за размера на следващото се на ищеца обезщетение, необходимо и достатъчно за обезвреда на търпените от него неимуществени вреди, нито същото е определено в неразумно висок размер, с оглед стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Същото не би могло да е източник и на неоснователно обогатяване. Същевременно, самият касатор не е посочил съдебна практика, в която идентични на разгледания казус, вкл. относно момента, към който се определя размера на обезщетението, при база съществуващи обществено-икономически условия в страната, да са били разрешени по различен начин. Разликата в цифровата стойност на присъжданите от съдилищата обезщетения, не е достатъчна да обуслови наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като сходството в случаите по разгледаните от съдилищата дела и присъдените размери на обезщетенията, с иска предмет на производството, следва да е в конкретно установените и обективно съществуващи обстоятелства. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че посочените в изложението решения са постановени при различна фактическа обстановка и присъдените със същите обезщетения са определени за вреди настъпили преди момента на увреждането по настоящото дело (2012 г., 2014 г., 2015 г. и 2018 г.). В останалата част, доводите за недооценяване на част от обстоятелствата, които са от значение за определяне на справедливия размер на следващото се на пострадалото лице обезщетение, представляват несъгласие на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства. Същите по естеството си са оплаквания за неправилност на решението, които не са основание за допускане на касационното обжалване. В този смисъл са и разясненията дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,