Определение № 4160 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1242/2025 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 3881/21.03.2025 година, подадена от В. С. С., срещу определение № 206/06.02.2025 година на Окръжен съд Велико Търново, четвърти въззивен граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 98/2025 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил разпореждане № 1/09.10.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново, с което е отказано да се образува съдебно производство-дело по подадените от В. С. С. в деловодството на Районен съд Велико Търново документи с вх. № 14 344/08.07.2024 година, с вх. № 14 961/17.07.2024 година, с вх. № 16 566/14.08.2024 година, с вх. № 18 239/12.09.2024 година, с вх. № 18 819/20.09.2024 година, с вх. № 19 571/01.10.2024 година, с вх. № 19 907/04.10.2024 година и с вх. № 20 022/07.10.2024 година. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което определение № 206/06.02.2025 година на Окръжен съд Велико Търново, четвърти въззивен граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 98/2025 година и потвърденото с него разпореждане № 1/09.10.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за образуване на съдебно производство. Частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че първоначално в Районен съд Велико Търново било постъпило заявление с вх. № 14 344/08.07.2024 година, подадено от В. С. С., по повод на което, с разпореждане от 09.07.2024 година на заместник-председателя на съда (предвид цялостната неяснота, неразбираемост и липсата на направени конкретни искания) били дадени указания, че С. следвало да подаде искова молба с конкретни искания и доказателства, както и че можело да ползва адвокат. На 17.07.2024 година била подадена нова молба от В. С. С., във връзка с която отново били дадени указания с разпореждане от 17.07.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново, които били в смисъл, че С. можел да подаде искова молба, в която да посочи исканията си, които да подкрепи с доказателства. На 24.07.2024 година В. С. С. бил подал молба за предоставяне на правна помощ, като с разпореждане от 24.07.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново бил уведомен, че правната помощ извън случаите на процесуално представителство, се предоставяла от НБПП [населено място]. На 14.08.2024 година била подадена жалба от В. С. С., която отново била възприета като неразбираема и с разпореждане от 14.08.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново били дадени поредните указания, като било посочено и че съдът не можел да дава консултации. На 12.09.2024 година била постъпила нова жалба от С. (отново възприета като неразбираема), като с разпореждане от 13.09.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново били дадени указания за конкретизиране на искането. На 20.09.2024 година В. С. С. подал молба(отново възприета като неразбираема) като с разпореждане от 20.09.2024 година на заместник-председателя на районния съд тази молба била оставена без движение, като бил даден седемдневен срок за конкретизиране на искането, в т. ч. било напомнено, че неизпълнението на дадените указания водело до процесуалната последица връщане на молбата. Последвала нова молба от 27.09.2024 година на В. С. С. за удължаване на срока за изпълнение на указанията, като с разпореждане от 30.09.2024 година срокът бил удължен със седем дни, считано от връчването на книжата. Съответно, на 01.10.2024 година последвала нова молба от В. С. С. (отново възприета като неразбираема), като с разпореждане от 02.10.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново тя била оставена без движение, като отново били дадени указания за отстраняване на нередовностите в седемдневен срок, в т. ч. било напомнено, че неизпълнението на дадените указания водело до процесуалната последица връщане на молбата. На 04.10.2024 година била подадена нова молба–жалба от В. С. С., а на 07.10.2024 година била подадена молба, в която било посочено, че става въпрос за дело 2699/2024 година без посочване на съд, като и в двата документа липсвали искания и не можело да се обоснове извод за търсената защита. Констатирано било, че срокът за изпълнение на указанията бил изтекъл, и в тази връзка с разпореждане № 1/09.10.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново било отказано да се образува съдебно производство-дело по депозираните от В. С. С. в деловодството на Районен съд Велико Търново документи: с вх. № 14 344/08.07.2024 година, с вх. № 14 961/17.07.2024 година, с вх. № 16 566/14.08.2024 година, с вх. № 18 239/12.09.2024 година, с вх. № 18 819/20.09.2024 година, с вх. № 19 571/01.10.2024 година, с вх. № 19 907/04.10.2024 година и с вх. № 20 022/07.10.2024 година, като било разпоредено същите документи да бъдат изпратени на Районна прокуратура Велико Търново по компетентност, след влизане в сила на разпореждането, като се изготвели преписи за съхранението им в съда. В чл. 6 ал. 2 от ГПК било регламентирано едно от основните начала на гражданския процес–диспозитивното, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определяли от страните, като, съдът не правораздавал по своя инициатива. Съдът бил длъжен да разгледа иска на предявеното основание; предмет на делото било спорното материално субективно право–претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. То се въвеждало в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Твърдяното право се индивидуализирало чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Тези белези ищецът трябвало да посочи чрез основанието и петитума на иска, и съответно по тях ответникът да организирал защитата си, като съдът дължал разрешение на спора по предмета на делото, както бил заявен от ищеца. Дължимото съдействие от съда като израз на диспозитивното и служебното начала в гражданския процес се изразявало в съдействие на страните за разкриване на обективната истина, за изясняване на делото от фактическа и правна страна в рамките на предмета на делото и предприетата от ответника срещу иска защита. Въззивният съдебен състав намирал, че заместник-председателят на Районен съд Велико Търново бил дал правилни и изчерпателни указания на ищеца/молител В. С. С. за отстраняване нередовностите на исковата молба: уточняване на обстоятелствената част, за да се обосновал правния интерес от иска; какво било искането му, по кое дело се отнасяло (ако имало такова), както и че ако желаел да обжалва акт на съд, прокуратура, административен или друг орган било необходимо да посочи кой бил той, от коя дата, кое дело, на коя институция, в. т. ч. на В. С. С. била посочена възможността да ползва правна помощ по съответния ред. Въпреки това, по същество, с оглед изложените факти, не били изпълнени изискванията на закона за посочване на конкретни, твърдени от ищеца обстоятелства, както и не бил формулиран петитум, които да не будел неяснота от съда. Въззивният съдебен състав намирал, че исковата молба била останала нередовна-не била ясна обстоятелствената част на исковата молба, не били посочени доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще се доказвали с тях и в какво се състояло искането. Подадени били множество уточнителни молби, като същевременно, уточненията не били представени в пълнота, което създавало още по-голяма неяснота каква фактическа обстановка се опитвал да представи на съда ищеца, която да била ясна и за ответната страна. Така, исковата молба била логически несвързана, непоследователна и неясна, като и липсата на конкретно искане (петитум), водела до невъзможност да се индивидуализира спорния предмет. Не можело да се прецени дали се ангажирала правораздавателната компетентност на съда, доколкото по действащото право можели да се предявяват само искове, които били изрично предвидени в закона (впоследствие при тази неяснота, за съда било невъзможно да даде правна квалификация на спора, съответно да отдели релевантните за спора факти и обстоятелства). Затова въззивният съдебен състав считал за правилно разпореждане № 1/09.10.2024 година на заместник-председателя на Районен съд Велико Търново, с което било отказано да се образува съдебно производство-дело по депозираните от В. С. С. в деловодството на Районен съд Велико Търново документи: с вх. № 14 344/08.07.2024 година с вх. № 14 961/17.07.2024 година, с вх. № 16 566/14.08.2024 година, с вх. № 18 239/12.09.2024 година, с вх. № 18 819/20.09.2024 година, с вх. № 19 571/01.10.2024 година, с вх. № 19 907/04.10.2024 година и с вх. № 20 022/07.10.2024 година. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. С. С. е поискал въззивното определение на Окръжен съд Велико Търнов да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на въззивното определение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на определението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в частната касационна жалба, които се припокриват с твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от В. С. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното определение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Окръжен съд Велико Търново. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 206/06.02.2025 година на Окръжен съд Велико Търново, четвърти въззивен граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 98/2025 година, по подадената против него от В. С. С.. частна касационна жалба с вх. № 3881/21.03.2025 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение