Определение № 5045 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3212/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. П. П. против определение № 996 от 08.07.2026 г. по в. ч. гр. д. № 672/2026 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено определение № 10 от 07.05.2026 г. на съдия по вписванията при Районен съд – Благоевград за отказ да се отбележи влязло в сила на 11.11.2025 г. решение № 543 от 30.06.2025 г. по гр. д. № 2792/2022 г. на Районен съд – Благоевград. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда доводи за липсата на извършена от съда самостоятелна преценка на основанието и размера на дължимата държавна такса за поисканото отбелязване на решението, въз основа на които е извел извод за невнасянето й в пълния размер, като същата е неправилно определена от съдията по вписванията по реда на чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията (Тарифата) върху стойността на получените от всички съделители дялове, вместо по чл. 3, ал. 1 от Тарифата. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение. В изложението по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поставят следните правни въпроси: 1. Когато в шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС е поискано отбелязване на влязло в сила съдебно решение по вече вписана искова молба за делба на недвижими имоти, дължи ли се такса за отбелязване по чл. 3, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, или такса за вписване по чл. 2 от Тарифата върху стойността на дяловете/имотите, посочени в съдебното решение; 2. Следва ли съдията по вписванията да определи таксата като за отбелязване, когато сам е приел, че поисканото действие е „отбелязване“ на влязло в сила съдебно решение, или може да приложи такса като за самостоятелно вписване на съдебния акт; 3. Длъжен ли е съдът, сезиран с частна жалба срещу отказ на съдия по вписванията, да извърши самостоятелна проверка относно основанието и размера на дължимата държавна такса, когато отказът е потвърден единствено поради приета невнесена такса, и 4. Представлява ли ново основание или допустимо доразвиване на правната аргументация доводът, че внесената държавна такса е правилно определена като такса за отбелязване, когато още пред въззивния съд е било оспорено основанието за отказ поради невнесена държавна такса. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, чрез представител с надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Охранителното производство пред Службата по вписванията – гр. Благоевград е започнало по подадено на 07.05.2026 г. заявление на адв. В. У., в качеството й на пълномощник и която според приложеното към заявлението пълномощно е представител на К. П. (съделител и понастоящем частен жалбоподател). Направено е искане за отбелязване в цялост на постановеното по вписана искова молба във фазата по извършването на съдебна делба решение № 543 от 30.06.2025 г. по гр. д. № 2792/2022 г. на Районен съд – Благоевград, влязло в сила на 11.11.2025 г. С решението, възпроизведено в подаденото заявление, два от делбените имота, съсобствени между седем съделители, са изнесени на публична продан на основание чл. 348 ГПК, а останалите тринадесет имота (земеделски по своя характер) са разпределени по реда на чл. 353 ГПК между шестима съделители, сред които и заявителят К. П.. Към заявлението са приложени 4-ри преписа от съдебния акт, чието отбелязване е поискано, вписаната искова молба, по която е образувано производството по съдебна делба, скици, удостоверения за данъчна оценка по чл. 264 ДОПК, адвокатско пълномощно и платежно нареждане за внесена държавна такса в размер на 5.11 евро (с левова равностойност от 10 лева). Съдията по вписванията е отказал да извърши исканото отбелязване на решението. Преди постановяване на отказа същият служебно е извършил справка по чл. 264 ДОПК за съделителите, от която е приел за установено, че двама от тях – съделителите В. Т. и Г. Р., имат непогасени публични задължения. За съделителя В. Т., който според решението по извършването на делбата притежава 1/3 ид. ч. от делбените имоти на пазарна стойност 105 230 лева, с възложени в дял имоти на стойност 96 910 лева, са установени публични задължения общо в размер на 658.43 евро, а за съделителя Г. Р., притежаващ 1/6 ид. ч. от имотите на стойност 46 220 лева, с възложени в дял имоти от 52 690 лева – публични задължения в размер на 10.23 евро. Установено е също и невнасянето на държавна такса от 161.42 евро, определена въз основа на стойността на получените от съделителите дялове по тяхната пазарна стойност, която по съдебното решение възлиза общо в размер на 315 689 лева. За да остави без уважение частната жалба срещу отказа на съдията по вписванията, въззивният съд е констатирал наличие на пречка за извършване на исканото вписване (отбелязване) на решението по извършването на съдебната делба, имащо за последица прекратяването на имуществената общност върху всички делбени имоти между съделителите. Тази пречка, поради приетото от въззивния съд за раз-пределяне по реда на чл. 353 ГПК в дял на съделителите с установени публични задължения на имоти на стойност равна или по-голяма от дела им в прекратената съсобственост, е изведена в обжалваното определение със съображения за невнасяне на дължимата държавна такса. За невнасянето й, поради неприложимост на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване на актове относно недвижими имоти, съдията по вписванията не дължи указания за отстраняване на нередовността (ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или да е налице вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до касационен контрол и поддържани в изложението към нея в случая не са налице. Не е налице вероятност обжалваното въззивно определение да е нищожно или допустимо. За същото не е налице вероятност и да е очевидно неправилно, поддържано изрично като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване в изложението към частната жалба. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно тежко нарушение на материалния или процесуалния закон (относимите и приложими към спора редакции на разпоредбите на Правилника за вписванията, Тарифата и ГПК), нито е явно необосновано съобразно правилата на формалната логика. Тази квалифицирана форма на неправилност на обжалваното определение не може да се изведе и от изложените от въззивния съд съображения за дължимата държавна такса за исканото вписване (разбирано като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл и отбелязване) на решението по извършването на делбата чрез разпределение на имотите по чл. 353 ГПК. Влязлото в сила решение по извършването на делбата (освен в случаите, когато имотът е изнесен на публична продан), съгласно даденото в практиката на ВКС тълкуване на чл. 114, б. „в“ във вр. с чл. 112, б. „а“ и „з“ и чл. 115, ал. 2 ЗС, подлежи на отбелязване, когато исковата молба е вписана, а в останалите случаи – на вписване (определение № 51 от 07.02.2012. г. по гр. д. № 591/2011 г. на ВКС, I г. о.). Със същото решение, респ. с прекратяване на съсобствеността, съдът определя, по арг. от чл. 355 ГПК, и пазарната стойност на делбеното имущество и на дяловете на съделителите, както и дължимата от тях държавна такса за делбеното производство. Моментът на определяне на тази стойност, която представлява и цената на иска за делба, имащ за предмет право с определен имуществен интерес, е една от особеностите на делбеното производство (т. 17 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Именно тази стойност, предвид отложеното определяне на цената на иска с решението по извършването на делбата, е основата за определяне на дължимата такса за вписване на съдебното решение, а не минималната такса по чл. 2, ал. 1, изр. 1 от Тарифата, която се събира при вписването на исковата молба за делба. Определянето на цената на иска за делба, респ. на дължимата такса за вписването й, е отложено до извършването на делбата и таксата се внася при вписване на съдебното решение (определение № 266 от 08.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3726/2015 г. на ВКС, II г. о.). Вписването на актовете, с цел осигуряване на тяхната публичност, се допуска само в изрично предвидените в закона случаи и се извършва за посочените в тях актове за недвижими имоти (чл. 2 и 3 ПВп) и за всички лица (страни), които са участвали в акта (чл. 8, ал. 1 и чл. 37 ПВп). В случая въззивният съд е съобразил, че искането на заявителя за вписване чрез отбелязване на посочения от него акт е за решението по извършването на делбата чрез разпределение на делбените имоти по чл. 353 ГПК изцяло, чиято пазарната стойност е определена с решението (в размер на 315 689 лева), като същите са възложени в дял на съделителите в делбеното производството (като участници в подлежащия на вписване акт). Така направеното искане относно решението по извършването на делбата, както и съществуващата уредба и установена практика за отложено определяне на цената на иска на делба и събирането на дължимата в охранителното производство държавна такса изключват поддържаната очевидна неправилност на оспорвания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване. Касационното обжалване на въззивното определение не може да бъде допуснато и по поставените в изложението към частната жалба въпроси. По тях не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формите на която са разяснени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа и да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващата практика. Не се твърди липса на практика на касационната инстанция и не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. За пълнота, с оглед на по-горе изложените разяснения в практиката на ВКС относно отложеното определяне на цената на иска за делба и събирането на държавната такса по чл. 2, ал. 1 от Тарифата, във връзка с първите два въпроса следва да се отбележи, че нормата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата, съгласно която за извършване на отбелязване се събира половината от таксата за вписване, не дава основание за тълкуване, че размерът на таксата за отбелязване на влязлото в сила решение, постановено във втората фаза на съдебната делба, е половината от внесената при вписването на исковата молба минимална такса по чл. 2, ал. 1 от Тарифата, нито съответства на минималната такса. Останалите два въпроса са свързани с обхвата на дължимата от въззивния съд проверка в производството по частна жалба, по който има задължителни разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Макар и с кратки мотиви, в случая въззивният съд е направил самостоятелен извод, че държавната такса за поисканото отбелязване на съдебното решение не е внесена в дължимия размер, поради което, с оглед разясненията в Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС за неприложимост на разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК в производството по вписване, е потвърдил постановения отказ. Установената практика на ВКС изключва и по тези въпроси допускането на касационно обжалване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо, обжалваното определение не се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.