Определение № 3062 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1240/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. Р., против решение № 1419 от 17.12.2023 г. по гр. дело № 2467/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от нея против УМБАЛ „Софиямед“ ООД за заплащане на обезщетение от 80000 лева за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга й, настъпила в резултат на извършено по възлагане на болницата лечение при неспазване на медицинските стандарти и правила за добра медицинска практика лечение, заедно със законната лихва от 07.01.2019 г. до окончателното й плащане.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Иска неговата отмяна и уважаване на иска или връщане на въззивния съд за събиране на нови експертни доказателства. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като е формулирал следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени заключението на експертизата в съвкупност с всички събрани доказателства по делото, а не изолирано, и на тази база да обоснове крайните си изводи за липса или наличие вреди, причинени от неправомерно поведение при оказване на медицинска помощ. Твърди, че посоченият въпрос е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 113 от 28.02.2011 г. по гр. дело № 1062/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 12 от 25.02.2019 г. по гр. дело № 1456/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. дело № 4807/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. дело № 123/2020 г. на ВКС, III г.о., и решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр. дело № 1694/2019 г. на ВКС, III г.о.;

2. Въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, освобождава ли въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. След като във въззивната жалба е направено изрично оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неразпределение на доказателствената тежест при оспорване на частен документ и липсата на доказателства по чл. 181, ал. 1 ГПК по отношение на достоверната дата, следва ли въззивният съд изрично да се произнесе по това оплакване. По тези въпроси твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика по т. 2 от ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр. дело № 3827/2019 г. на ВКС, IV г.о.;

3. Длъжен ли е съдът да изгради вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални (в случая медицински) знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал. Поддържа разрешение, дадено от въззивния съд, в противоречие с решение № 508/18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о.;

4. Какви са правните последици при осъществено лечение на пациент в хипотезата на липсващо информирано съгласие по смисъла на чл. 87 ЗЗдр. извън случаите, посочени в чл. 89, ал. 1 ЗЗдр., а именно - хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му;

5. Преминава ли върху лекаря/лечебното заведение рискът от възникване на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности, когато бъде установена липса на дадено от пациента информирано съгласие по смисъла на чл. 87 и сл. ЗЗдр. в хипотезите извън приложното поле на чл. 89, ал. 1 ЗЗдр., т.е. когато не става въпрос за лечение, предполагащо извършване на рискова за живота и здравето на пациента медицинска интервенция;

6. Ако се приеме, че липсата на информирано съгласие има уреждащо значение и в хипотезите, попадащи извън приложното поле на чл. 89, ал. 1 ЗЗдр, допустима ли е компенсация на настъпилите вреди от лечението с постигнатите ползи от него. Излага, че по последните въпроси липсва практика на ВКС, а те са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, и

7. Следва ли съдът да приеме, че е доказано наблюдение на пациент въз основа на частни документи, представени в хода на съдебното производство, чиято достоверна дата е била своевременно оспорена от насрещната страна и при условие, че тези документи не са били част от историята на заболяването на пациента, съхранявана в лечебното заведение, както и как се разпределя доказателствената тежест между страните в този случай. В случай, че в нормативен акт е предвидена определена форма на медицински документи, каква е доказателствената стойност на други документи, съставени извън реда и не във формата, предвидена в нормативния акт. При противоречие между фактите, отразени в документите, съставени в изискуемата според нормативния акт форма, и тези, отразени в документи, съставени извън предвидени в нормативен акт ред, кои документи следва да кредитира съдът и следва ли да изложи мотиви защо кредитира тези, съставени не в изискуемата форма и не по предвидения в нормативния акт ред.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация – УМБАЛ „Софиямед“ ООД (Софиямед) и ЗД „Евройнс“ АД (последният като трето лице помагач по производството) са подали отговор на касационната жалба, в който излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Няма искане за разноски.

Върховният касационен съд,, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд след преценка на събраните в хода на производството пред двете инстанции доказателствени средства - писмени, гласни и заключения по почеркова и медицински експертизи, четири от които събрани пред въззивния съд, е приел установено, че преди постъпване в Софиямед на 02.01.2019 г. С. Й. - съпруг на ищеца Д. Р. (сега касатор), е хоспитализиран от 08.11.2018 г. до 12.11.2018 г. в Клиника по гнойно-септична хирургия на УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“ ЕАД с диагноза „Гангрена диабетика педис синистри“, където му е назначено антибиотично лечение и му е извършено оперативно лечение, след което е изписан в стабилизирано състояние. В периода 12.11.2018 г. - 15.11.2018 г. той е престоял в Отделение по съдова хирургия при Софиямед с диагноза „Емболия и тромбоза на други артерии“, като на 13.11.2018 г. му е извършена оперативно имплантация на стент, след което е изписан с подобрение. Поради емболия и тромбоза на артерии на долните крайници, на 21.12.2018 г. С. Й. е постъпил в същото отделение, където му е извършено Recanalisatio et PTA AFS sin, като след проведеното болнично лечение, на 27.12.2018 г. е изписан - афебрилен, със стабилна динамика, спокойно пункционно място, без данни за хематом.

Посочено е за установено от преценката на събраните доказателствени средства, че на 02.01.2019 г., в 17.13 часа, С. Й. е постъпил по спешност в Софиямед с диагноза: Абсцедирала бронхопневмония. Захарен диабет - ИЗТ. Късен дегенеративен синдром. Състояние след операция заради оклузио на лява феморална артерия. Ампутация на палеца на ляв долен крайник. Артериална хипертония. Остра сърдечно-съдова недостатъчност. Пациентът е бил фебрилен, с оплаквания за повишена температура до 39.6 градуса от една седмица, отпадналост, затруднено дишане, безсилие, виене на свят. Веднага след приемането на пациента са назначени различни изследвания - белодробна рентгенография, която е показала двустранна пневмония, компютърна томография на белите дробове, установила наличие на двустранни възпалителни изменения с конфлуиране и зони на деструкция, кожно-алергични проби към медикаменти, след отчитането на които веднага е започнато лечение парентерално с Амикацин, Медаксон, Метилпреднизолон, р-р на Р., кислородотерапия, Бромхексин и Аналгин. Изложено е също, че поставената приемна диагноза „Абсцедирала бронхопневмония“ е потвърдена от направената пулмография, с която са направените още и биохимични, хематологични, микробиологични изследвания и кръвно-газов анализ, като от направените изследвания не е установен бактериален растеж в кръвта на пациента.

Прието е за установено, че състоянието на болния е системно, динамично и адекватно проследявано и ежедневно обсъждано на сутрешни рапорти. Стриктно са водени тетрадка с назначения и рапортен журнал, и ежедневни изчерпателни декурзуси, които свидетелствали за заострено внимание и по-детайлно наблюдение на пациента, като съобразно промените в състоянието му са предприемани допълнителни изследвания и назначения. Взето е предвид изложеното в медицинските експертни заключения за бързо започнало комплексно лечение, което болният е понасял добре и което изцяло е съобразено с придружаващото му заболяване – диабет, като за последното той е бил консултиран с ендокринолог. Двукратно на ден са включвани и инфузии с кортизон, вит. Ц, като дезобструктивно (поддържащо) лечение, както и приеманото лечение за диабет с инсулин, като по време на престоя му той е бил декомпенсиран, което е наложило извършване на корекция на инсулиновото лечение. Взето е предвид изведеното от експертните заключения, че на пациента не е приложено конкретно лечение за другите хронични заболявания - артериална хипертония, исхемична болест и хронична артериална недостатъчност на долните крайници, поради пониженото му кръвно налягане и липсата на клинични оплаквания, налагащи включването на медикаменти за тях.

Прието е за установено при обсъждане на експертните заключения, че в дните след приема в ответната болница д-р М. Д. - специалист пулмолог, началникът на клиниката - проф. Ч., и лекари ординатори са наблюдавали пациента С. Й., като на 04.01.2019 г. поради продължаващо поддържане на повишена температура, в лечението му е включен антипиретик. Изложено е за установено от графиците на клиниката, заповедите за командироване и свидетелските показания на проф. д-р К. Ч. – началник на клиника, и д-р М. Д. – служител в Клиника по вътрешни болести и гастроентерология при ответника, показанията на които са обсъдени при условията на чл. 172 ГПК с другите данни по делото, включително и тези от показанията на св. Л. П. – дъщеря на ищеца Д. Р., и св. Б. М. (провеждал също лечение в ответната болница), че активното му наблюдение продължило и през почивните дни от дежурните лекари, които водили записванията в историята на заболяване - д-р Р. на 05.01.2019 г. и д-р Х. на 06.01.2019 г., и му назначили допълнителна терапия, която според експертните заключения е навременна и достатъчна според състоянието му, при което пациентът не е имал повишена температура. Взето е предвид от лист за наблюдение на болния и констатациите на експертните заключения, че до 07.01.2019 г. пациентът С. Й. добре е понесъл лечението, бил е в стабилизирано общо и локално състояние, имал е свободен хигиенен и болничен режим, който е изпълнявал без особени оплаквания и тежки затруднения (като ставане от легло, разходки извън отделението, свиждания, придвижвания и други). Поради влошаване на здравословното му състояние, при което той е повърнал кръв, доловено от медицинския персонал от нощната смяна в ответната болница, на 07.01.2019 г. от 7.56 ч. е започнала процедура по привеждането му в интензивно отделение, ангажиран е лекуващият лекар-пулмолог, реаниматор и в рамките на 30 минути е преместен в отделението. Посочено е, че е проведена рентгенография на гръден кош (лицева) и в 08.30 ч. пациентът С. Й. е седиран, рекалсиран и интубиран, поставен на ИБВ, като в 14.45 ч. е констатирана тежка брадикардия до асистолия и към лечението са били добавени инхибитор на протонна помпа Нолпаза 40 мг и Фраксипарин, който не е приложен поради настъпилия смъртен изход в 15.15 ч. Проведена е кардиопулмонална ресуститация в пълен обем, но без възстановяване на жизнените функции. Изложил е категоричният извод на експертите от събраните в хода на въззивното производство експертни заключения, потвърдено и от изслушването им в съдебно заседание, че пациентът е своевременно приведен в Отделението за реанимация и интензивно лечение и преди влошаване на състоянието му не е имало причини за приемането му в отделението, като дори и при по-ранното му привеждане не би се облекчило здравословното му състояние. Причина за смъртта в издаденото свидетелство за смърт № 29 от 07.01.2019 г. на С. Й. е посочена остра сърдечно-съдова недостатъчност на базата на двустранна пневмония и остра дихателна недостатъчност, като извършената на 08.01.2019 г. аутопсия е доказала пълно съответствие между клиничната и патологичната диагноза - двустранна лобарна консолидираща хеморагична пневмония с малък 200 мл излив вдясно при белодробен оток, довела до остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност. Посочено е, че въз основа на дадените експертни изводи, по време на диагностиката и лечението на пациента С. Й. са спазвани стандартите за добра медицинска практика и че този вид патология крие риск от внезапни усложнения, поради което рязкото и тежко усложнение с тахидиспнея и екстремна брадикардия не са били изненадващи. Възприето е заключението на експертите, че смъртта на С. Й. е на болен, настъпила въпреки провежданата комплексна терапия, поради снижения му общ и локален имунитет на базата на хронично увреждане на дихателните пътища от тютюнопушенето, с развитие на тежка двустранна хеморагична пневмония с дихателна недостатъчност, и съчетана със сърдечно-съдово заболяване.

Обсъдени са от въззивния съд и събраните за установяване на претърпените от ищеца Д. Р. неимуществени вреди от загубата на съпруга й, чрез разпита на св. К. А., и заключението на съдебно-психиатрична експертиза, посочващи наличие на емоционална лабилност, потиснатост, изострена чувствителност за стимулите на средата, безпокойство, тревожност, депресивитет и напрежение в общуването, отдръпване от контакти и затваряне в собствен емоционален свят.

При така приетите за установени факти, въззивният съд е извел извод за неосъществяване на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД при оказаната медицинска помощ на пациента С. Й. в ответното лечебно заведение като правнорегламентирана дейност по чл. 80 ЗЗдр и чл. 6 ЗЛЗ. Изложил е съображения, че при преценката за осъществяването на деликт при оказана медицинска помощ в лечебно заведение значими са не само доказателствата за фактите - какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания, а от съвкупната преценка на събраните доказателствени средства по делото не е установено неправомерно поведение на медицинския персонал на ответната болница, оказал медицинска помощ на пациента С. Й., което да се изразява в неизпълнение, респ. в ненадлежно изпълнение на задължение за лечение, съобразно установените медицински стандарти и правила за добра медицинска практика. Липсата на такова поведение е изведена от доказване на избран комплексен метод за лечение, който е правилен и адекватно приложен, обоснованост на приложената лекарствена терапия, наличието на адекватно наблюдение и своевременност при привеждането на пациента в интензивно отделение поради влошаване на здравословното му състояние, т.е. при поведение на медицинския персонал на ответната болница в съответствие с медицинските стандарти и правила за добри медицински практики. Така е посочено от въззивния съд, че смъртта на съпруга на ищеца Д. Р. не е резултат от неадекватно и несвоевременно лечение, проведено от медицинския персонал на УМБАЛ „Софиямед“ ООД, респ. от неправоверно поведение на последния, с което претърпените от нея неимуществени вреди да се намират в причинно-следствена връзка, а е настъпила поради тежестта на заболяването на пациента С. Й., усложнено от съпътстващите го такива, въпреки поставената своевременно правилна диагноза и предприетото лечение, което е проведено в съответствие с изискванията на съвременната медицина.

Прието е за неоснователно оспорването на шестте съдебно-медицински експертизи, които са еднопосочни в своите изводи и са обосновали съвкупното им обсъждане при установяване на релевантните за спора факти, поради обоснованост и яснота на дадени с тях експертни изводи и преценени за достоверни въз основа на цялостния им анализ със събраните гласни и писмени доказателства. За неоснователно е прието и оспорването на съставената от служителите на Софиямед медицинска документация, поради установяване на нейната достоверност от експертните заключения, които заедно с другите данни, установени от събрания доказателствен материал, доказват по категоричен начин ежедневно проследяване на състоянието на пациента по начин, съответен на приетото в добрата медицинска практика, включително и за датите 5-ти и 6-ти януари – събота и неделя, за което проследяване са и наведените от ищеца Д. Р. оплаквания в обратния смисъл. Въззивният съд е изложил, че не се установява и твърдението на ищеца Д. Р. за ненавременното привеждане на съпруга й в интензивното отделение на ответната болница. Изложил е съображения, че категоричното установяване на провеждания без затруднения от пациента С. Й. през периода 02.01.2019 г. – 06.01.2019 г. свободен хигиенен и болничен режим и ясната и конкретна констатация от всички вещи лица, специалисти по реанимация и интензивно лечение, за привеждането му в интензивното отделение на болницата, когато е имало основание за това на сутринта на 07.06.2019 г., но не и преди този момент, и каквото коморбидността на пациента и показанията на част от изследванията сами по себе не представляват, доказвали навременното му привеждане в отделението, решението за което се взема при комплексна оценка на състоянието на пациента.

Посочено е от въззивния съд и че липсата на информирано съгласие по смисъла на чл. 87 и сл. ЗЗдр при установяване на неистинността по чл. 193 ГПК на декларация за информирано съгласие за хоспитализация и лечение и декларация за информираност и съгласие на пациента по отношение на болничния престой от деня на постъпването му в болницата – 02.01.2019 г., като неподписани от него, а от неговата съпруга, представлява нарушение от лечебното заведение, но то не е допринесло за смъртта на С. Й., респ. не е в причинна връзка с претърпените от ищеца (негова съпруга) неимуществени вреди. Посочено е, че в случая не става въпрос за лечение, предполагащо извършване на рискова за живота и здравето на пациента медицинска интервенция, но и дори да се приеме, че липсата на информирано съгласие има уреждащо значение, налице е компенсация на настъпилите вреди от лечението с постигнатите ползи от него. Последното е осъществено при спазване на медицинските стандарти и добра медицинска практика в съответната област и на основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който да са осъществени допълнителните (специални) предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираният първи въпрос, свързан със задължението на съда да прецени експертното заключение в съвкупност с другите доказателства по делото и да обоснове крайните си изводи за наличие или липса на вреди, има обуславящо значение, но е разрешен в обжалваното решение в съответствие с цитираните от касатора решения на ВКС. Обобщено в тези решения е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая въззивният съд е изложил конкретни съображения защо възприема еднопосочните констатации и на шестте съдебно-медицински експертизи, имащи значение за изхода на делото. Освен въз основа на констатациите на експертните заключения установената фактическа обстановка е обоснована от въззивния съд още и на медицинските документи, относими към съответния подлежащ на установяване факт, и на възприятията на разпитаните по делото свидетели. От съвкупния им анализ е прието за установено, че смъртта на съпруга на ищеца Д. Р. е настъпила независимо от предприетите, в съответствие с медицинските стандарти и правила за добра медицинска практика, адекватни и своевременни действия за оказването му на комплексна медицинска помощ от медицинския персонал в ответната болница. Въз основа на осъществения анализ на доказателствената съвкупност и изведените въз основа на него извод съдът е приел, че липсват два от елементите от фактическия състав на медицинския деликт - противоправно поведение и причинно-следствена връзка на такова поведение с конкретно причинените вреди, за ангажиране на гаранционно-обезпечителна отговорност на ответника Софиямед. Така изложеното в обжалваното решение посочва неговото съответствие и с решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. дело № 4807/2017 г. на ВКС, III ГО, в което се приема, че при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между установеното неправомерно поведение и конкретно причинените вреди, съдът следва да прецени всички ангажирани по делото доказателства, като изводът - дали е допуснато състояние на риск в противоправна степен, т.е. извън пределите на неизбежния медицински риск, следва да направи след като провери - дали съобразно установените с ангажираните доказателства факти може да се приеме, че е направено необходимото за преодоляване на риска, посредством предприемане на най-добрите, съобразно конкретната ситуация, действия, каквито в случая въз основа на преценката на доказателствената съвкупност са приети за предприети от медицинския персонал на ответната болница.

Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение за липса на противоправно поведение и на причинно-следствена връзка на такова поведение и претърпените от ищеца Д. Р. неимуществени вреди след преценка на всички относими доказателствени средства по делото, включително дадените с медицинските експертизи изводи за характера на оказаната медицинска помощ и причината за настъпила смърт на съпруга, установяването на които изисква специални знания в областта на медицината, с каквито съдът не разполага. Ето защо, въззивният съд не се отклонил и с тълкувателните мотиви на посоченото решение по въпроса (трети въпрос) за изграждането на вътрешното убеждение на съда за наличие или липса на причинна връзка, поради което и по него не се осъществява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Специалната предпоставка за допускане на касационния контрол на решението липсва и по втория въпрос, свързан също със задълженията на въззивния съд. В съответствие с т. 2 от ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и установената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в хода на производството пред двете инстанции, в т. ч. и на свидетелските показания, като при оценката им е отчел възможната заинтересованост на някои от тях, съобразно правилото на чл. 172 ГПК. В съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като се е произнесъл по всички направени доводи и възражения, включително по оспорването на медицинските документи. Въззивният съд, като съд по същество на материалноправния спор сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания, които биха имали значение за евентуалната неправилност на съдебното решение.

Въпросите (четвърти, пети и шести въпроси), които се отнасят до значението на липсващото информирано съгласие извън случаите, изброени в чл. 89, ал. 1 ЗЗдр, не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което за тях не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд за неоснователност на претенцията е обоснована с липса на противоправно поведение от страна на медицинския персонал, в причинна връзка с което да е настъпил леталният изход на пациента С. Й.. Въззивният съд е приел, че в съответствие с установените медицински стандарти и правила за добра медицинска практика медицинският персонал е поставил навременно правилна диагноза, избрал е правилен метод на лечение, приложил е подходяща лекарствена терапия, системно и адекватно е наблюдавал пациента, като при влошаване на състоянието му своевременно го е привел в интензивно отделение на болницата. Според него нито поведението на лекарите, нито нарушаването на правото на информирано съгласие са довели до смъртта на пациента, а тя е настъпила поради тежестта на неговото заболяване, усложнено от съпътстващите го такива.

Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Въпросът за разпределяне на доказателствената тежест при оспорване на датата на частен документ (като част от поставения седми въпрос) касае тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 180 и чл. 181 ГПК, по които е формирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която не се нуждае от осъвременяване. Според нея страна в процеса, която не е участвала в съставянето на частен документ и не се явява трето по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК лице, може да оспорва датата на съставянето му, като последната следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ (решение № 32 от 18.06.2019 г. по т. дело № 1109/2018 г. на ВКС, I т.о.). В случая за установяване достоверността на оспорените от ищеца Д. Р. извлечения от рапортна тетрадка и протоколна книга за назначения съдът е изходил от заключенията по съдебно-медицинските експертизи, изводите по които са направени въз основа на цялата приобщена медицинска документация, включително епикризи, резултати от изследвания, направления за хоспитализация, медицински направления и други. В останалите си части този (седми) въпрос е формулиран хипотетично и неясно, без конкретно обосноваване по какъв начин те са включени в предмета на спора и как разрешаването им е обусловило изхода на спора, поради което и същите не могат да послужат като въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност на решението, като особено тежка степен на неправилност, може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба и е обусловена от значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила, тежко нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В случая не е налице нито една от посочените хипотези на очевидно неправилно решение.

В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване. Не следва да се присъждат и разноски поради липса на искане от ответника по касационната жалба.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.