Определение № 568 от 24.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1590/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, чрез процесуален пълномощник, против решение № 1369 от 30.12.2024 г. по в. гр. д. № 255/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 4-ти състав, с което след отмяна на решение № 260981 от 18.07.2023 г. по гр. д. № 3583/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 24-ти състав, са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу З. Н. Р. и Е. Н. Р. искове с правно основание чл. 116, ал. 1 т. 3 ЗМГО за солидарно заплащане на обезщетение за вреди от извършеното от ответниците престъпление по чл. 172б, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗМГО, за което последните са били признати за виновни с влязла в сила присъда по НОХД № 15/2021 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, в размер на 53 158 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2020 г., като касаторът е осъден да заплати сторените от ответниците разноски за две инстанции в размер на 4 563.16 лв.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Според касатора, след като въззивният съд е приел, че правната квалификация на исковете е била неправилно определена от първата инстанция – по чл. 45 ЗЗД, вместо по чл. 118, ал. 1 ЗМГО, то нейното решение е следвало да бъде обезсилено. По отношение на неправилността на съдебния акт се оспорват изводите на въззивния съд за неприложимост на механизма, предвиден в чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО, като необосновани и незаконосъобразни. По подробно изложени съображения се моли обжалваното решение да бъде обезсилено или отменено и вместо него да се постанови друго за уважаване на предявените искове, с присъждане на сторените разноски.

В първото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено в срока за отстраняване на нередовности на касационната жалба, придружено с искане за неговото удължаване по чл. 63 ГПК, са формулирани следните въпроси:

„ 1) Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да нарушава Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. и друга практика на ВКС (съответно посочена), като във въззивното производство установява за първи път с решението си, че са допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, но не дава указания за подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства с оглед изменената правна квалификация, а директно решава спора по същество, приемайки иска за недоказан, като по този начин не обезпечава правилното приложение на императивна материалноправна норма?;

2) Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, като инстанция по същество, в нарушение на Директива 2004/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС и чл. 118, ал. 1 – ал. 3 ЗМГО, да разгледа частично и непълно въпроса за вредите от нарушаване на правото върху търговска марка – без да формира мотиви относно всички отрицателни икономически последствия, които увредената страна е понесла вследствие на престъпление срещу интелектуалната собственост, доказано извършено от ответниците, включително пропуснатата печалба /пропуснатите ползи/, имиджовите вреди, които също имат финансови измерения (предвид същностните белези на правото върху марка като специфично нематериално благо, част от интелектуалната собственост, и обстоятелството, че приложението на марката в стоковия оборот е резултат на разходи на средства и време за създаване на търговската репутация на притежателя й и отрицателните икономически последствия от нейното засягане са реални и различими, но трудни за остойностяване с познатите механизми на непозволеното увреждане)?;

3) Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, като инстанция по същество, в нарушение на практиката на ВКС (съответно изброена) да не съобрази най-малко размера на лицензионното възнаграждение, което би било дължимо, ако нарушителят беше поискал разрешение от притежателя за ползване на марката, когато формира изводи относно имуществените вреди, претендирани от ищеца, а се позовава само на „липса на договор за стоките, предмет на престъплението“?

4) Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да нарушава Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК и в решението си да не обсъжда всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да не обсъжда всички доводи, основните възражения и аргументи на страните по предмета на спора?“.

В удължения от съда срок е постъпило ново изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК като поставя следните въпроси, считани от него за обуславящи изхода на спора:

„ 1) Налице ли е увреждане, за което се дължи обезщетение на притежателя на търговска марка от извършителя на престъпление по чл. 172б НК, ако регистрираната му марка е използвана без негово съгласие и без основание при производство на стоки, предназначени за продажба, дори и без да е извършена продажбата на тези стоки поради изземването им като веществени доказателства по наказателното дело, по което извършителите на престъплението са осъдени с влязла в сила присъда?;

2) Ако се приеме, че е налице увреждане, което подлежи на обезщетение, то следва ли да бъде доказан точен размер на вредите, претърпени от ищеца при предявен от него иск за обезщетение за вреди, за да бъдат присъдени, или може да се използва т. нар. „презумптивен механизъм“, предвиден в чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО, вкл. и за размера на лицензионното възнаграждение, което се дължи за използване на регистрирана търговска марка на притежателя й?;

3) В посочената хипотеза на извършено и доказано престъпление по чл. 172б НК с влязла в законна сила присъда по отношение на ответниците трябва ли съдът да изследва дали е налице конкретно по размер обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, или е достатъчен фактът на доказаното престъпно използване на марката на притежателя чрез установяване на факта на произвеждане на стоки, предназначени за продажба, за да се постанови присъждане на вреди, вкл. и за размера на лицензионното възнаграждение, което се дължи на маркопритежателя за ползване на марките му, когато това е сторено без основание и без негово съгласие?“

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са разрешени от въззивния съд в нарушение на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС, както и в нарушение на Директива 2004/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. и на практиката на ВКС – решенията по т. д. № 1157/2010 г. на ІІ т. о. и по т. д. № 2923/2015 г.

С оглед твърдяната недопустимост на обжалвания съдебен акт и сочените нарушения на съдопроизводствените правила се поставят и следните въпроси:

„ 1) При неправилна квалификация от първоинстанционния съд на предявена искова претенция, констатирана от въззивния съд, то длъжен ли е последният да даде указания на страните във връзка с новата квалификация, да разпредели доказателствената тежест между тях и да изготви нов доклад по делото, както и да предостави възможност на страните да организират защитата си?;

2) Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, както и да зачете задължителната сила на присъдата, приложена по делото?“

По горните въпроси се твърди противоречие с практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., както и решенията по гр. д. № 3667/2014 г. на ІІІ г. о. и гр. д. № 4662/2021 г. на ІІІ г. о.

На последно място касаторът доразвива доводите си за очевидна неправилност на обжалваното решение, изложени като основания по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба, като за очевидно неправилен счита и извода на въззивния съд, че исковете са насочени срещу ненадлежни ответници, доколкото свещите, носещи марката на БПЦ-БП, са били произведени не от физическите лица, а от търговското дружество и са отнети като съхранявани в производственото му помещение, без да било установено по делото, че са били предмет на продажба, което според касатора изцяло противоречи на тълкувателното решение, постановено от ОСНК на ВКС, а също и на факта, че ответниците са осъдени за това престъпление.

Насрещните страни З. Н. Р. и Е. Н. Р., чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват подробно становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по допълнителното изложение на касатора, както и на посочените в касационната жалба основания по чл. 281 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и обжалваното решение е от подлежащите на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд на първо място е обсъдил първоинстанционното решение, съгласно което е прието, че е предявен иск за заплащане на обезщетение за вреди – квалифицирани като загуби, поради лишаване от приход в размер на стойността на свещите, върху които, както и върху пакети със свещи, ответниците са поставили без съгласие на ищеца принадлежащите му търговски марки. За това деяние ответниците са били осъдени с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 172б, ал. 1 НК, вр. 13, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗМГО, задължителна за гражданския съд. С присъдата са отнети в полза на държавата веществените доказателства, върху които са поставени знаците, идентични с търговските марки, принадлежащи на ищеца. Първоинстанционният съд на основание Тълкувателно решение № 1/31.05.2013 г. на ОСНК на ВКС е приел, че за престъплението, за което ответниците са осъдени и което реално причинява вреди, независимо дали предметът на престъплението е отнет, се дължи заплащане на обезщетение на правото на притежателя на интелектуална собственост; за неговото определяне по размер приложение намира презумптивният механизъм за оценка на вредите при нарушение на правото върху марка, понастоящем уреден чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО, който гласи, че когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките - предмет на нарушението. Софийският градски съд е счел, че по делото са установени всички елементи на предявения иск: извършен деликт - престъплението, за което е постановена присъдата, делинквентите – ответниците по делото, претърпяване на вреди – стойността на установените вещи, върху които е поставена марката на ищеца, равна на цената на предявения иск, причинно–следствената връзка между деликта и претърпените вреди, поради което предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.

Софийският апелативен съд, позовавайки се на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че обжалваното решение е допустимо - съдът е разгледал предявените искове при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск откъм обстоятелствата, на които са основани, но че същото е неправилно. Предмет на обжалваното решение са предявени при условията на пасивно субективно съединяване на искове с правно основание чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗМГО, квалифицирани от първоинстанционния съд с общата норма на чл. 45 ЗЗД, с искане за солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят обезщетение за имуществени вреди в размер на 53 158 лв., ведно със законната лихва от 16.01.2020 г. – стойност на 131 118 бр. свещи, използвани в търговската дейност на „Свети Христофор“ ООД, с поставени знаци, идентични със словна национална търговска марка с рег. № 97942/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г. и със знаци, поставени върху пакети със свещи, идентични с комбинирана национална търговска марка с рег. № 97937/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., като притежател на марките е ищецът. Ищецът е посочил, че вредите са определени по правилата на чл. 76б, ал. 1, т. 2 ЗМГО (отм.) – чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО вр. Тълкувателно решение № 1/31.05.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС, посредством равностойност по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични със стоките, иззети като веществени доказателства по наказателното дело, приключило с осъдителна присъда срещу ответниците, признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 172б, ал. 1 НК вр. чл. 20, ал. 2 НК вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, т. 1 и 2 ЗМГО. Посочено е в исковата молба, че свещи за църковни нужди в пределите на РБ се произвеждат единствено в Софийска и в Пловдивска епархия, а инкриминираният брой свещи, иззети от полицията, са били изработени по поръчка за църковни нужди и са използвани за продажба в църкви, както и че злоупотребата с марките е лишила ищеца от приход в размер на търсената с исковата претенция сума. В срока за отговор на исковата молба ответниците са предприели защита по същество срещу исковете, като са оспорили настъпването на имуществени вреди, вкл. и на пропуснати ползи от деянието, за което са осъдени, тъй като вещите са били задържани и отнети в полза на държавата, т. е. не са доставяни в православен храм, като са възразили, че вредите не са елемент от престъпния състав, за извършването на който са признати за виновни. Възразили са още, че вредите следва да бъдат доказани и не може да се приеме презумптивно, че са настъпили.

При съобразяване с разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд е приел, че разрешаването на спора се концентрира върху отговор на въпроса - установен ли е искът по основание, за да се използва „презумптивен механизъм“ за уважаването му до определен размер.

В тази връзка е приел за безспорно, че с влязла в сила присъда № 3 от 28.01.2021 г. по НОХД № 15/2021 г., постановена от Районен съд – Пазарджик, ответниците са признати за виновни за това, че на 16.01.2020 г. в [населено място], обл. Пазарджик, в съучастие като съизвършители, без съгласието на притежателите на изключителните права върху търговски марки „+БПЦ - БП Свети Синод“ и „Българска Патриаршия Синодална Свещоливница Църковен монопол СПК „Илиенци“, и двете притежание на БПЦ-БП, са използвали в търговската дейност на „Свети Христофор“ ООД, ЕИК[ЕИК], с управители ответниците, без правно основание, марки, обект на тези изключителни права, а именно:

1. Словна национална търговска марка с рег. № 97942/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., регистрирана по национален ред с притежател БПЦ - БП, за стоки от клас 4 „восък /суровина/, светилно масло, свещи, тънки свещи, фитили за лампи, фитили за свещи, хартиени фитили за осветление, кандила, дебели къси свещи“, съгласно МКСУ /Международната класификация на стоките и услугите, създадена със спогодбата от Ница от 15.06.57 г./, представляваща надпис „+БПЦ - БП Свети Синод“;

2. Комбинирана национална търговска марка с рег. № 97937/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., регистрирана по национален ред с притежател БПЦ-БП за стоки от клас 4 „восък /суровина/, светилно масло, свещи, тънки свещи, фитили за лампи, фитили за свещи, хартиени фитили за осветление, кандила, дебели къси свещи“, съгласно МКСУ, представляваща надпис „Българска Патриаршия Синодална свещоливница Църковен монопол СПК „Илиенци“;

като са поставили тези знаци върху произведени от „Свети Христофор“ ООД стоки и върху техните опаковки, и са съхранявали стоките с тези знаци с цел предлагането им за продажба, както следва: - 1. 32 118 броя свещи, с поставени знаци, идентични със словна национална търговска марка с рег. № 97942/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., регистрирана по национален ред, с притежател БПЦ - БП, с единична цена от 1.00 лв., на обща стойност 32 118,00 лева; 2. 6 200 броя свещи, с поставени знаци, идентични със словна национална търговска марка с рег.№ 97942/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., регистрирана по национален ред, с притежател БПЦ-БП, с единична цена от 0,40 лв., на обща стойност 2 480 лева; 3. 92 800 броя свещи, с поставени знаци, идентични със словна национална търговска марка с рег. № 97942/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., и с поставени върху 48 пакета със свещи знаци, идентични с комбинирана марка с рег. № 97937/27.10.2016 г. със срок на действие 27.10.2026 г., и двете регистрирани по национален ред, с притежател БПЦ – БП, с единична цена на свещ от 0,20 лв., на обща стойност 18 560 лева, общо 131 118 свещи, всички на обща стойност 53 158,00 лева, като знаците са поставени върху стоки и техните опаковки, идентични с тези, за които марките са регистрирани, водещо до наличие на възможност за объркване на потребителите - престъпление по чл. 172б, ал.1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК във вр. с чл.13 ал.1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗМГО.

В присъдата е посочено, че описаните веществени доказателства, измежду които и посочените по-горе свещи и пакети със свещи, се отнемат в полза на държавата на основание чл. 172б, ал. 3 и чл. 53, ал. 1, б. „а“ и „б“ НК. Не се спори и че процесните свещи и пакети са иззети на 16.01.2020 г. с протокол за претърсване и изземване от производствено помещение на „Свети Христофор“ ООД. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като когато деянието обхваща във фактическия си състав и вредата, приетото в присъдата също е задължително. В разглеждания случай ответниците са осъдени за извършване на формално престъпление, в което не е предвиден престъпен резултат, както са поддържали в защитата си срещу исковете. Те са извършили нарушение на правото на регистрирани марки, притежание на ищеца, който твърди, че е пропуснал да получи приход от описаните в присъдата стоки, предмет на престъплението, с поставени без правно основание знаци, идентични с притежаваните от него търговски марки, и предявява искове за обезщетяване на тези вреди.

Съгласно чл. 118, ал. 1 – ал. 3 ЗМГО, обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушението; при определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, както и приходите, получени от нарушителя вследствие на нарушението; съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. За да се обезщетят имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, каквито ищецът счита, че е претърпял и търси обезщетяването им (по какъвто иск се е произнесъл и СГС, макар и въз основа на общия деликтен състав и при неправилно квалифицирана форма на твърдяна вреда), следва да бъде установено, изводимо от вида на твърдените вреди, че поради извършеното от ответниците нарушение на правото на интелектуална собственост, ищецът е пропуснал да увеличи имуществото си, т. е. следва да докаже, че е претърпял твърдените вреди, за чиято оценка специалният закон урежда т. н. „презумптивен механизъм“.

Друг извод не следва от Тълкувателно решение № 1/31.05.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС, на което се позовава ищецът, съгласно което от престъплението по чл. 172б НК могат да настъпят вреди, подлежащи на обезщетение. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че доколкото отрицателните икономически последствия от засягането на правото върху марка като специфично нематериално благо са реални и различими, но трудни за остойностяване с познатите механизми на непозволеното увреждане, националният законодател, при съобразяване на съществуващите международни стандарти, е създал в чл. 76б, ал. 1, т. 2 ЗМГО (отм., сега чл. 119, ал.1 т. 2 ЗМГО) презумптивен механизъм за оценка на вредите при нарушение на правото върху марка.

Няма съмнение, че на обезщетяване подлежат реалните вреди – действително претърпените, а не и предполагаеми вреди, поради което за уважаване на иска за обезщетение и на първо място за установяването на основанието на иска на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта (вж. и Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС). Следователно при положение, че в случая се претендира, поради извършеното от ответниците престъпление, пропуснат приход от продажба, исковата претенция е неоснователна, тъй като приход от вещите, предмет на престъплението, отнети в полза на държавата, не е реализиран и не може да бъде реализиран.

Свещите са били произведени от „Свети Христофор“ ООД и са отнети като „съхранявани“ в производственото му помещение, като не е установено, че са били предмет на продажба. Първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца в доклада по делото, че в негова доказателствената тежест е установяването на основанието на иска - в т. ч. да докаже, че вещите са били продадени от ответниците, въпреки че в решението си като резултат е приел този факт за ирелевантен. Отделно от това, лицето, което би лишило от приход притежателя на марката, е „Свети Христофор“ ООД - юридическото лице, което носи гражданска отговорност за нарушаването на права по ЗМГО, извършено виновно от лицата, които го представляват, от негови служители или от лица, наети от него (чл. 121 ЗМГО, в който е уредена и презумпция за вина, в случая установена с присъдата). Производството и продажбата на други вещи, в нарушение на правата на маркопритежателя, идентични с тези, които са предмет на престъплението, за извършването на което са осъдени ответниците, не е разглеждано от първоинстанционния съд (не е разгледан иск за обезщетяване на пропусната полза, съизмерена с такъв пропуск да се получи приход). Следователно те са извън спорния предмет и причинната връзка с конкретното нарушение, предмет на обжалваното решение, при изискване и на специалния закон, уреждащ деликтната отговорност в областта на марковото право, вредите, които подлежат на обезщетяване, да са пряка и непосредствена последица от нарушението (чл. 118, ал. 1 ЗМГО). Ето защо отговорът на поставения за разглеждане въпрос във въззивното производство е отрицателен – не е установено по делото, че ответниците са сключили договор/и за продажба на стоките, предмет на престъплението, извършено от тях, и че по този начин са лишили от приход ищеца, за да се приложи евентуално механизмът, предвиден в чл. 119, ал. 1, т. 2 ЗМГО за оценка на вреди, настъпили за маркопритежателя.

За да се произнесе по предпоставките за достъп до касационен контрол, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:

С оглед тежестта на част от релевираните от касатора (включително под формата на „правни въпроси“) пороци на обжалваното решение, представлящи самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и предвид служебните задължения на касационния съд във връзка с тях, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационна проверка на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост. В случая вероятната недопустимост произтича не пряко от неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковата претенция, а от възможните нередовности (свързани с противоречия, неясноти и липса на конкретизация) в обстоятелствената част на исковата молба по отношение на търпените вреди по смисъла на чл. 118, ал. 1 ЗМГО, като преценката за наличието на такива нередовности ще бъде извършена по реда на чл. 290 ГПК. При така формирания извод относно приложното поле на касационното обжалване е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

За разглеждане на жалбата касаторът следва в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внасяне на дължимата държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 543.59 евро.

Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение